Да, приемаме го за наше право да направим нещо, но нямаме право да очакваме плодовете от нашите действия. В нашия случай очакваме действието и резултатът да вървят заедно. Ако докоснем барабан, очакваме да има звук. Но защо трябва да има звук? Очакваме звука, докато докосваме барабана. Но докато докосваме барабана, не трябва да мислим за звука. Нашата работа е само да ударим барабана. Звукът трябва да държим отделно от удрянето.
Проблемът е, че през повечето време, веднага щом направим нещо, искаме резултатите. Но трябва да кажем: „Ако резултатът дойде и е добър, това ще ме зарадва. Но ако не дойде, не трябва да се безпокоя“. Но не винаги правим това. Всяка секунда имаме очаквания.
Веднага щом излезем от къщата, очакването ни е, че ще има лек бриз. Прохладният сутрешен бриз ще духа: това очакваме. Ако излезем от къщата и вместо хладен ветрец открием, че духа много горещ вятър, тогава сме обречени на разочарование. Но ако кажем: „Ще изляза, независимо от времето, защото чувствам вътрешно, че е добре да изляза“, тогава няма да се разочароваме.
За съжаление не казваме това. Преди да извършим действие, се опитваме да получим резултата. Трябва да стигнем до момента, в който можем да кажем: „Ще действам, но няма да се интересувам от резултатите“. Точно тогава постигаме напредък. В противен случай, дори преди да направим нещо, очакваме резултатите. Още преди да докоснем барабана, очакваме звукът да дойде.
Къде се появява безусловното предаване? Докато плачем за Бог, казваме ли: „Боже, аз плача за Теб. Ако е Твоя Воля, ела. Но ако не е Твоята Воля, не идвай. Искам да Те радвам по Твой собствен начин“? Колко хора всеки ден повтарят: „Искам да Те радвам, Боже, по Твой собствен Начин“? Повече от десет пъти, ако го кажем, ни прилошава да чуваме собствения си глас! След това променяме молитвата си: „Ще Те радвам само когато ми се иска и нямам нищо против дори ако Ти не ме радваш, стига да можем да се радваме един на друг от дъжд на вятър“.
Нека сега разкажа една история за безусловното предаване.
Днес гледах няколко стари семейни снимки. Когато видях снимка на моята братовчедка Нирмала-ди, веднага започнах да проливам сълзи. Тя беше толкова близка със семейството ни. Тя умря, докато беряла цветя. Тя стояла на покрива на къщата си в Ашрама. От едната страна бе дървото с цветовете за защита. Майката даде на това конкретно цвете името „Защита“. Братовчедка ми късала тези цветя и по някакъв начин тя паднала на главата си на улицата долу. Тя умряла на място. Сестра ми Лили минавала наблизо. Тя чула звука, но не видяла какво се е случило. Тя просто вървяла по улицата и се прибрала у дома. След пет минути тя получила съобщението, че това се е случило, и изтичала навън.
Това бе братовчедката, която беше отговорна да получа работа при Нолини-да. Тя каза, че трябва да работя там, трябва. Тя беше тази, която каза, че трябва да дам подарък на Нолини-да. Моят подарък беше една от неговите прозаични статии, които бях превърнал в поезия в английски бял стих.
Но най-важното нещо се случи, когато дойдох в Ашрама на възраст година и три месеца. Колко мила беше Нирмала-ди! Тя много обичаше майка ми. В продължение на един месец, когато майка ми искаше да прекара време в основната града на Ашрама или да отиде да види Божествената Майка на балкона или на друго място, тази братовчедка се жертваше и се грижеше за мен. И как само плачех, плачех, плачех и пищях за майка си! Звукът се носеше през няколко сгради! На моите собствени сестри тази моя братовчедка каза: „Вие вървете. Ще се погрижа за него“. Въпреки че самата тя беше в Ашрама само от два месеца, когато ме доведоха там — тя дойде едновременно с брат ми Хридай — тя направи тази жертва. Тя искаше майка ми да прекара възможно най-много време в главната сграда и да види Божествената Майка. Такава беше моята братовчедка. Тя толкова ни обичаше. Всяка секунда тя ни се караше. Тя беше по-голяма от сестрите ми. Ако сте по-възрастни, имате пълното право да се карате на по-младите.
Ако се върнем на въпроса, какво очакваше Нирмала-ди от служенето си? Тя можеше да каже на майка ми: „Ти доведе детето си тук. Той е твоя отговорност. Защо не помолиш някоя от дъщерите си или някой от синовете си да се грижи за него? Имаш още четири или пет деца, които лесно могат да се грижат за него. Нека го сторят“. Но тя не направи това. Вместо това тя каза: „Тук съм от два месеца. Ще си тръгнете след месец, така че позволете ми да направя тази жертва“. Всичко беше заради любовта ѝ към майка ми. Тя направи този вид безусловно предаване.
Колко от вас са се опитали — искрено са се опитали — да видят всичко по мой начин? Ще бъде ли моя съдбата да нямам нито един такъв ученик? В някои случаи година след година учениците не са се опитвали да ме радват, защото са препречили напълно вътрешната си и външна врата. Не мога да отворя външната им врата и не мога да отворя вътрешната им врата. Аз не съществувам вътре в тях. Аз съм навън, навън, навън. Аз не съм нито в ума им, нито в сърцето им, аз не съм в тяхното съществуване.
Никой не може да се осмели да ми каже: „Правя всичко по твой собствен начин“. Отново, никой няма да може да каже: „Винаги се старая да правя всичко по твой собствен начин“. Някой може да се опита да направи всичко по мой собствен начин за една седмица или за един месец, но след това този човек се уморява. Той просто казва: „Опитах се толкова много да угодя на Гуру в продължение на един месец. Сега той трябва да ми угоди поне за един ден, два дни или три дни“. Този вид предаване е само шега. Това ми причинява страдание.
Един ученик може да се опита да ми угоди в продължение на два дни, а след това той очаква от мен да му угаждам в продължение на десет дни — дори не обратното. И хората понякога казват: „Тъй като Гуру има способностите, тъй като е по-силен от мен духовно, той трябва да ми угажда повече по мой начин“. Но това не е правилната философия. Учениците трябва да кажат: „Тъй като Гуру има повече способности, нека стана едно с него. Тогава ще имам способностите му“. Това отношение хората трябва да възприемат.
Няколко седмици или няколко месеца се опитвате да ме радвате. След това извеждате очакванията напред. Когато очакванията ви не се оправдаят, вие казвате: „О, нашата философия не е да очакваме“, и отново започвате да се опитвате. Но не забравяте отново да използвате очакванията си. Казвате си: „Кой знае, следващия път Гуру може да изпълни очакванията ми“.
От днес нататък можете да започнете да се стараете да служите без очакване. По-добре късно от колкото никога! Ние винаги даваме обещания в живота си, като брат ми Манту. Всяка сутрин той взема решение да не чете никакви вестници. Тогава един от приятелите му ще дойде и ще каже: „Манту Бабу, Манту Бабу, чете ли за това и онова? Знаеш ли?“.
„Какво? Какво?“ казва Манту.
Тогава приятелят му ще каже: „Не искам да ти казвам. Не искам да ти отнемам радостта. Във вестника има нещо най-значимо. Иди, иди веднага и го прочети сам!“.
Решението на Манту продължава може би още двадесет минути. След това отива възможно най-бързо до библиотеката, за да прочете статията.
Във вашия случай можете да вземете решение още от днес да се стараете искрено да виждате всичко и да правите всичко по мой собствен начин. Просто повтаряйте: „Ведро послушание, ведро послушание, ведро послушание“. После можете да кажете: „Без очаквания, без очаквания, без очаквания!“, а също и: „Най-бърз напредък, най-бърз напредък, най-бърз напредък!“. Ако можете да повтаряте тези думи като джапа, ако са гравирани върху плочата на сърцето ви, тогава определено ще можете да постигнете най-бързия напредък.From:Шри Чинмой,Живейте във вечното Сега, Шри Чинмой Център, 2011
Източник https://bg.srichinmoylibrary.com/len