{{htmlmetatags>metatag-robots=()}} Силата на любовта и цветето на благодарността

Силата на любовта и цветето на благодарността

Силата на любовта и цветето на благодарността

Веднъж един индийски духовен Учител, който живеел на Запад, посетил в болницата свой ученик, който бил претърпял тежка автомобилна катастрофа. Въпреки че изпитвал силни болки и почти не можел да помръдне, ученикът много се зарадвал да види Учителя си.

– Учителю – казал той, – усещам, че след катастрофата получавам голяма помощ от твоята окултна и духовна целебна сила.

Учителят се усмихнал:

– Знаеш ли, един от твоите духовни братя ме попита вчера дали предишната ти карма е причинила инцидента или са те нападнали враждебни сили. Аз му отвърнах, че определено е било нападение на враждебни сили. Тези сили са много по-пъргави от божествените, макар че в крайна сметка Божествената воля винаги побеждава. Враждебните сили са като деца, които непрекъснато щипят баща си, като все се надяват да го омаломощят. Те обаче грешат. Само една плесница от бащата и всичко ще свърши, но те все пак продължават да го щипят. Когато някой божествен воин е нападнат от враждебни сили по този начин, той всъщност заяква, а не отслабва. Това го прави по-силен.

– Учителю, за мен всеки миг на болка от тази катастрофа си е струвал заради преживяването, което тя ми даде. За пръв път в живота си наистина почувствах и осъзнах колко много ме обичаш. Видях, че тази любов, която изпитваш, която Всевишният изпитва, е безкрайна, всеобхватна.

– Това е съвсем вярно, сине мой – рекъл Учителят. – Аз винаги казвам на теб и на другите ученици, че ви обичам безкрайно повече, отколкото вие самите се обичате. Умът няма да го повярва, но е истина.

Ученикът попитал:

– Учителю, как е възможно ти да ни обичаш повече, отколкото ние обичаме себе си?

– Когато мислите за себе си, вие затъвате във всичките си тревоги и безпокойства. Смятате, че това е животът ви: какво трябва да направите, с кого трябва да говорите, какво сте видели и т.н. Ала в Окото на Всевишния това изобщо не е вашият живот. Животът ви е вашата възприемчивост – колко от Неговата Любов, Мир и Наслада можете да приемете.

Наскоро един от учениците ми каза: „Мога да повярвам, че ти ме обичаш и аз те обичам, но когато казваш, че ни обичаш повече, отколкото ние обичаме самите себе си, това не е ли просто любезност от твоя страна?“ След няколко дни ученикът сънувал, че от всички събития в живота си, от всичко направено и постигнато, е построил къща. Но тази къща започнала постепенно да се руши, всичко се разпадало и той видял колко незначителни били тези събития. Почувствал се напълно безпомощен. Тогава обаче ме видял да стоя там с любовта си към него. Той успял да усети някаква радост, мир или удовлетворение едва когато станал едно с мен, а аз – едно с него.

Всеки смята, че животът му се състои от тези събития – от ежедневието му – но аз искам да кажа, че това са просто преживявания, които имаме, докато сме на земята. За да живеем в Бог е нужно нещо друго. За да живеем в Бог, трябва да знаем колко любов можем да приемем, колко светлина можем да приемем от Всевишния.

– Но аз, Учителю – казал ученикът, – все още не разбирам защо всъщност ти можеш да ме обичаш повече, отколкото аз се обичам. Прости ми. Зная, че е така, но не съм сигурно как именно.

– Сине мой, ето причината. Ти виждаш себе си като човешко същество, пълно с невежество. И затова, когато мислиш за себе си, мислиш за невежество. Не се възприемаш като още един Бог, а като полуживотно. Когато си неискрен, смяташ, че знаеш всичко, а когато се опитваш да бъдеш искрен, смяташ, че си пълен с невежество. Но трябва да знаеш, че и ти си това, което Бог е. Само когато си в наистина най-високото си съзнание, ти виждаш себе си като избран инструмент на Бог. За това плачеш сега – за знанието кой си ти всъщност. Аз те обичам непрестанно и безгранично, защото винаги зная кой си. Познавам те не просто като инструмент на Всевишния, а като Самия Всевишен. Понякога гледам към теб и към другите ученици и не виждам Всевишния във вас; аз съзирам Самия Всевишен. Няма да ми повярваш, но аз не те виждам като човек с Всевишния вътре в теб, а само като Всевишния. Виждам това с човешките си очи, без дори да използвам третото си око.

Аз обичам Всевишния, който е твоята истинска реалност, безкрайно повече, отколкото ти можеш да обичаш човека, за когото се смяташ. Тогава, ако те виждам като Всевишния, как мога да не те обичам, щом обичам себе си – не като човешко същество, а както се виждам в осъзнаването си – като Всевишния? Ти може да мислиш, че си съвкупност от своите проблеми, от житейските си подробности, и затова няма как да се обичаш много предано. Ще можеш да се обичаш само когато си в най-високото си съзнание, когато чувстваш моето присъствие в сърцето си. Но аз те обичам винаги. Ето доказателството. През повечето време ти мислиш за нещо друго – за работата си, за съпругата, за децата – но аз мисля за теб непрекъснато. Ти смяташ, че обичаш себе си – семейството и всичко в живота си – но вниманието ти е разпръснато. Винаги мислиш за други неща. Но моето внимание никога не е разпръснато. То е винаги любов към теб.“

Ученикът бил забравил напълно за болките си.

– Учителю – попитал той, – как да съзнавам тази любов: тайната в благодарността ли е?

– Да, точно така. Но за съжаление нашият човешки ум смята, че благодарността е непълноценност. Ние мислим, че когато отправяме благодарност към Бог, защото Той пръв ни е дал нещо, правим нещо маловажно. Ако някой е направил нещо за нас, ние естествено му засвидетелстваме благодарността си, но чувстваме, че силата на благодарността е по-малка от силата на даването.

Бог обаче вижда Себе си и нас като едно. Той чувства, че дава това, което има – Любов и Състрадание – и ние даваме това, което имаме – благодарност. Силата на нашата благодарност с нищо не отстъпва на силата на Неговата Светлина и Любов, но ние я смятаме за по-малоценна, защото Той пръв ни дарява Своята Светлина и Любов. В началото на Играта Той ни е дал каквото е искал да ни даде, благодарността, и е запазил за Себе си Своята Светлина. Сега Неговата Роля е да ни дава Светлина, а нашата роля е да Му благодарим. Той играе Своята Роля, но ние не играем нашата. Ако ние Му връщаме това, което Той ни е дал, значи играем ролята си, и ако Той ни дава това, което е пазил за Себе си, значи играе Своята Роля. Нашата роля в никакъв случай не е по-незначителна от Неговата. Само когато Той ни дава Своята Светлина и ние Му даваме благодарността си, имаме възможност да проявяваме.

Когато изпитваш благодарност, представяй си, че в теб листче по листче разцъфва цвете – лотос или роза – и когато благодарността ти стане огромна, почувствай, че цветето е напълно разцъфнало.“

– Учителю – казал ученикът, – аз съм дълбоко благодарен за преживяването, което имах, макар че е било нападение на враждебни сили, защото научих и получих толкова много от теб във и чрез това преживяване. Сега зная, че силата на твоята любов е единственото нещо на земята, което може изцяло да ме удовлетвори, и се моля един ден цветето на моята благодарност изцяло да удовлетвори теб.“

Изгубените ключове

Имало някога един духовен Учител, който бил постигнал много високо осъзнаване, но във всекидневието си бил доста разсеян или, може да се каже, божествено отнесен.

Един ден Учителят не можел да намери ключовете за стаята си. Той попитал ученика си:

- Васант, виждал ли си ключовете ми?

– Не, Учителю – отвърнал ученикът, – но ще се опитам да ги намеря.

– Да, мило дете, огледай се, моля те. И нека Рену да ти помогне. Наистина ще съм ти благодарен, доброто ми момче, ако намериш ключовете.

Рену и Васант търсили навсякъде, докато Учителят чакал пред заключената врата на спалнята си.

– О, Рену – казал накрая Васант, – горкият Учител страда толкова много в очакване на ключовете си. Искрено се надявам да ги намерим скоро.

– Да, Васант, много ми е мъчно, че Учителят не може да влезе в стаята си. Да потърсим по-усилено. Тук някъде трябва да са.

Рену се качил по стълбите при Учителя и го попитал:

– Моля те, Учителю, кажи ми, излизал ли си днес от къщата? Носил ли си ключовете някъде?

– Не, бях тук през целия ден. – После се сетил: – О, да, да, всъщност излизах. Следобед отидох да се разходя. Може би ключовете са в джоба на палтото ми. Иди да погледнеш в джобовете ми.

Наистина, ключовете били там и Рену изтичал да ги даде на Учителя. Тъй като бил изгубил половин час в търсене на ключовете, Учителят закъснявал за медитацията, която трябвало да води същата вечер в града на няколко мили от ашрама.

След като се преоблякъл, Учителят седнал в колата си и Рену потеглил към залата за медитация. След няколко минути път по магистралата Рену попитал:

– Учителю, ти имаш неограничени окултни и духовни сили. Как така не можеш да ги използваш, за да намериш нещо изгубено? И не можеше ли просто да влезеш в стаята без изобщо да си правиш труда да отваряш вратата?

– Да, дете мое, така е, но аз се преструвам. Ако си изгубя ключовете и стаята ми е залостена, аз се държа като просяк и вие отивате да ги търсите, за да вляза. Аз мога да вляза без ключовете, способен съм да проникна там с грубото си физическо тяло, но не нарушавам космичния закон. Мога да постъпя така, но не го правя – забранено е. Това е като обещание. Щом обещаеш на най-близкия си човек да не правиш нещо, ти никога не го правиш. Аз и Всевишният сме едно, но Той ме е помолил да не използвам окултната си сила за такива неща. Стотици пъти съм забравял да си взема ключовете, когато излизам, и после се затрудняваме много, докато вие откриете ключовете или намерите начин да отворите вратата.

– Но ти, Учителю, много често ненужно закъсняваш и търпиш неудобства заради такива неща.

– Да, скъпо мое дете, аз мога лесно да ги избягвам, но не го правя. Понякога, щом изгубя или забравя нещо, аз вътрешно много се смея, защото знам, че стига да поискам, мога лесно да го намеря. Имах тази способност на 14-годишна възраст. Но не я използвам, защото съм обещал на Всевишния да не го правя. Той си играе с мен и аз, като марионетка, правя каквото Той поиска! Понякога забутвам нещо и накрая решавам, че е изгубено завинаги. Тогава се налага да купя друго и да го заменя.

– Учителю, помниш ли как издирвахме часовника ти? Часове наред търсихме, накрая ти го намери. Дали най-накрая си спомни къде е или все пак използва окултна сила?

– Не че съм си спомнил къде е, нищо подобно. В този случай просто си послужих с окултна сила и го получих. След като бяхме изгубили четири часа, Волята на Всевишния беше да използвам окултната си сила и да го намеря.

– О, Учителю, ако използваше постоянно окултната си сила, ти щеше наистина да се прочуеш с твоите чудеса. Мисията ти щеше тутакси да се разпространи нямаше да се налага да работиш толкова усилено за проявата на Всевишния.

– Да, щях да стана чудотворец и тогава стремежът ви щеше наистина да угасне! Погрешно е да се демонстрират постоянно чудеса без божествена цел, също толкова погрешно е да се гледат чудеса просто от любопитство. Божественото във вас не иска да виждате чудеса само за да удовлетворите любопитството си. Божественото във вас желае да се стремите искрено и да играете ролята, която Всевишният е избрал за вас в Своята божествена Проява. Ние сме тук не за да се перчим пред другите със способностите си, а за да правим каквото ни повелява Всевишният, тъй като Той е източникът на нашите способности.

Божията защита е надеждна

Веднъж един голям индийски духовен Учител седял сам в къщата си, от която се виждал целият му ашрам. Той четял писма, изпратени наскоро от негови ученици и почитатели, когато една от най-старите му ученички почукала на вратата. Когато отворил, Учителят видял, че тя плаче горчиво и видимо отдавна. Жената живеела на другия край на ашрама и била дотичала чак оттам.

– Учителю, о, Учителю – проплакала тя, – днес е най-лошият ден в живота ми! Не разбирам как може хората да са толкова жестоки. О, Учителю! – и тя пак се разплакала.

– Мула, иди да си измиеш лицето, избърши сълзите си и после ела да ми разкажеш цялата история – казал Учителят със сърдечна усмивка.

Ученичката направила каквото ? казал Учителят. Когато се върнала, тя седнала в нозете му и разказала всичко:

– Учителю, цяла година спестявах пари, за да мога да ти ги поднеса на рождения ти ден. Твоят рожден ден е само след три седмици и аз бях събрала доста голяма сума – поне за моите възможности. Но днес, когато се върнах след сутрешното си къпане, открих, че ги няма! Учителю, кой може да стори такова нещо?

– Дете мое, не се разстройвай. Наистина няма значение. Вътрешно аз получих всичко, което искаше да ми дадеш. Само ми кажи, заключваше ли къщата си и пазеше ли всичко на сигурно място?

– Да, Учителю. Винаги много внимавам къщата ми да е добре заключена. Моля те, Учителю, кажи ми какво да направим, за да не се случват занапред такива неща? Трябва ли да сме по-внимателни? Трябва ли във всички аспекти на живота си да бдим постоянно за враждебни сили?

– Дъще моя, ако сме предпазливи, има известно напрежение. Това много често води до напрегнат ум, напрегнат витал или тяло. Вместо да бъдем предпазливи, трябва да се молим и да призоваваме постоянното присъствие на Всевишния в нас. Тогава изобщо няма да е нужно да сме предпазливи. Когато сме предпазливи, ние казваме: „Няма да пусна никого да влезе“ или „Няма да позволя това да ми се случи.“ Така се опитваме да избегнем нещо, да му попречим да настъпи. Но има и друг начин, който е безкрайно по-добър, и той е да мислим за Някого, който е целият Закрила, целият Любов. Тогава всичко става Негов проблем, Негово главоболие.

– Но, Учителю, какво може да стори Бог, щом някой крадец иска да нахълта в къщата ми, а аз не съм взела никакви предпазни мерки?

– Мило дете, трябва да знаеш, че колкото и старателно да залостваме вратите и прозорците си, истинският крадец може да влезе за две минути. Без значение колко съм предпазлив, той знае как да проникне вътре. Но какво ще се случи, ако аз съм съзнателен за Всевишния и плача за Неговото напътствие и защита? Щом грабителят тръгне към къщата ми, Всевишният веднага ще влезе в него и само за миг ще промени намеренията му. Крадецът ще си помисли: „О, той е духовен човек, разумен човек. Сигурно държи парите си в банката. А и духовните хора никога нямат много пари. Ще отида другаде.“ По един неуловим, таен начин Всевишният ни дава защита, когато се нуждаем от нея. Но колкото и да сме предпазливи, няма гаранция.

Онзи ден двама от моите ученици, които живеят съвсем до ашрама, били обрани докато спели в стаята си. Тъкмо когато крадците си тръгвали, майката на учениците се събудила и извикала полиция. Учениците много се изненадали, когато полицаите дошли и ги разбудили. Защо се е случило това? Защото не са призовавали защитата на Всевишния. Според умствената им мъдрост, заключената врата била достатъчна.

– Учителю – попитала ученичката, – няма ли да е добре да правим и двете неща: да внимаваме и да призоваваме Всевишния?

– Да, така е. Много хубаво ще е да правим и двете – да заключваме вратата и да плачем за защита от Всевишния. Така ще имаме и вътрешна, и външна защита. Нашата бдителност трябва да съпътства Божието Състрадание. Следва обаче да знаем, че дори бдителността ни идва от Бог, защото кой, ако не Той, ни дава мъдростта да заключим вратата? И така, когато става дума за истинска защита, ние трябва да помним, че Бог е върховната защита. Единствено Божието Състрадание е надеждно.

Подаръкът на ученика

Веднъж един индийски духовен Учител празнувал рождения ден на свой много близък ученик. В края на тържеството Учителят му дал дълга благословия. Когато приключил, ученикът се поклонил и тогава видял на пода пред себе си дребна монета. Той я вдигнал и я подал на Учителя, който я взел с благодарност и после му я върнал.

– Това ми напомня историята – усмихнал се Учителят – за един много известен духовен Учител и неговия голям почитател и приятел, а по-късно и ученик. Този негов приятел бил много изтъкнат учен, държавен служител и съдия. Когато Учителят се занимавал с политика, приятелят му помагал и му се възхищавал, но когато се отдал на духовен живот, на човека му било трудно да го приеме като Учител. „Ти изостави Индия. Страната все още не е свободна и независимостта не е постигната“ –казал той и заминал да помага на един голям индийски литератор в неговата дейност.

След известно време един от учениците, който живеел в дома на литератора, получил от Учителя много хубаво духовно писмо. Показал го на стария приятел на Учителя и той дълбоко се развълнувал. Написал на Учителя, че би искал да отиде в ашрама. Учителят отговорил: „Ако се откажеш от пушенето на лула, ще бъдеш допуснат.“

Когато дошъл в ашрама и видял Учителя, приятелят си помислил: „Ако не видя в теб Господ Кришна, няма да повярвам, че си осъзнат.“ А на глас казал:

– Ти твърдиш, че си осъзнал Шри Кришна. Дори да е така, няма да те призная за свой Учител, защото първо съм те приел като приятел.

В миналото двамата приятели също се шегували така. Но този път той наистина почувствал присъствието на Господ Кришна в своя стар приятел и веднага станал съвсем духовен и посветен.

Приятелят ученик носел своя екземпляр на Бхагавад Гита, от която всеки ден рецитирал стихове в продължение на тридесет години. Той казал:

– Аз чувствам присъствието на Кришна в теб и затова за мен ти си Кришна. След като съм те приел за свой Гуру, не е нужно да изучавам Гита и да се кланям на Господ Кришна, какъвто е описан той в нея. Затова ти давам моята Гита, която представлява единствената ми духовна практика.

Учителят поел книгата и след това я върнал, като го благословил и казал:

– Аз съм съвременният Шри Кришна. Сега тази книга ми принадлежи. Моля те, вземи моята Бхагавад Гита. Ти ми я даде, тя стана моя, а сега аз ти казвам да я вземеш и да я изучаваш.

И тук откриваме същото. Тази монета стана мое съкровище; сега то е твое. Пази го, моля те.

Учителят се усмихнал широко на своя ученик:

– Виждаш ли каква голяма история мога да направя от една малка случка!

Приемай или отхвърляй, но оставай верен на принципите си

Преди триста години един много мъдър духовен Учител живеел в малък ашрам в Индия с около четиристотин избрани ученици. По онова време той бил единственият Учител, който приемал и мъже, и жени, и много се гордеел с душевния стремеж и посветеността на своите духовни синове и духовни дъщери. Една сутрин Учителят разговарял в библиотеката си с двама от най-посветените мъже в ашрама.

– Много се радвам, че вие двамата от години поддържате такова близко приятелство – казал Учителят.

– Ще бъда честен с теб, Учителю – обадил се единият от младежите. – Това приятелство е на път да приключи.

– Защо, сине мой? Какво има?

– Понякога ми идва буквално да го убия – отвърнал ученикът. – Човешкото в мен изпитва необуздан гняв, щом го видя да разговаря с едно от най-красивите момичета в ашрама, което тайно харесвам от месеци. Какво да правя, Учителю? Когато нещата опират до виталната ми привързаност към нея, аз съм безпомощен.

– Преди три години – казал Учителят – ти се раздели с жена си, за да можеш сам да бягаш бързо към целта си. И за твоя приятел бракът свърши няколко месеца по-късно, когато съпругата му напусна ашрама. Тогава и двамата ми заявихте най-искрено, че вече не искате семеен живот и ще продължите сами, ще тичате бързо, по-бързо, най-бързо към целта. Вие бяхте искрени и аз ви повярвах. Е, как си позволихте да попаднете пак в плен на емоционалния си живот?

– Учителю – отвърнал вторият мъж, – ти знаеш колко слаби същества сме, човек и сам не знае какво ще направи в следващия момент. Не можеш да вярваш на никого, дори на себе си. Аз бях искрен, когато преди три години казах, че нямам нужда от семеен живот, от жени. Не съм познавал обаче силата на собствената си слабост.

Точно в този момент някой позвънил на вратата и Учителят слязъл да отвори. Две от неговите най-близки дъщери носели някакви вещи, които той бил помолил да му изплетат. Учителят останал доволен от свършената работа, но забелязал, че една от младите жени изглежда тъжна и смутена.

– Какво има, дъще моя? – попитал Учителят, като се усмихнал състрадателно.

– Нищо не може да остане скрито от теб, Учителю – отвърнала девойката и посочила приятелката си. – Тя е причината да страдам.

– Вие сте неразделни, като две сестри сте. Кажи ми какво е направила?

– Учителю, винаги съм била много откровена с теб. Знаеш, че откакто преди седем години бракът ми се разпадна, ме измъчват емоционални привързаности към други мъже. Понякога дори копнея да си върна съпруга.

– Зная, дете мое – казал Учителят. – Дори снощи, докато всички други медитираха на срещата ни, видях как жадно попиваш красотата на бившия си съпруг.

– О, Учителю, ти знаеш в какво окаяно състояние съм. Много се срамувам, но съм безпомощна. А сега тази моя приятелка започна открито да се среща с едно момче, по което аз вътрешно се топя от две години. Връзката им става много близка и ревността просто ме убива.

– Наистина, положението е плачевно – казал Учителят и се обърнал към другото момиче:

– Твоят брак също приключи преди години. Тогава ти ме увери, че си се отказала завинаги от мъжете. Беше много щастлива, че повече няма да създаваш семейство в този или в някой следващ живот. Дъще моя, ти каза това съвсем искрено. Искаше да вървиш сама към целта. Как така се срещаш сега с това момче? Виждал съм дори как се опитваш да накараш бившия си съпруг и този младеж да те ревнуват един от друг, когато и двамата са в стаята.

– Учителю – отвърнала девойката, – всичко, което казваш, е вярно. Но как можех да зная преди шест години, че съм толкова слаба в емоционално отношение?

– Трябва да бъдеш искрена със себе си. Избери: човешка любов ли искаш или божествена Любов? В човешката любов историята винаги се променя, започва и спира. Там няма удовлетворение. Но историята на божествената Любов е безкрайна – Всевишният ще бъде твой Възлюбен за цялата Вечност.

Учителят поканил двете жени и двамата мъже да влязат в стаята му за медитация.

– Днес всички бяхте много искрени с мен. Вие и вашите бивши съпруги или съпрузи искахте да крачите заедно в духовния живот, ето защо получихте моето одобрение и благословия за женитбите си. Аз споделях радостта от вашия съюз. Когато пожелахте да продължите сами, вие отново получихте пълното ми одобрение. Радвах се и за вашата раздяла. Аз искам само да сте щастливи.

– Но по кой начин щяхме да напредваме най-бързо? – попитал единият от младежите.

– И двата начина са еднакво необходими, деца мои. Но вие трябва да изберете за себе си: кой път ще ви отведе до целта. Можете да вървите с някого, можете да вървите и сами. Трябва обаче да вземете решение и след това да се придържате към това, което сте избрали. Или ще вървите сами, или ще сте заедно със съпруг или съпруга. Но ако сте сами, а мислите за бившите си партньори или се привързвате към други мъже или жени, вие изобщо няма да напредвате. Лошо е също така да оставате заедно, но постоянно да се карате и да спорите.

– Какво да правим сега, Учителю? – попитало едно от момичетата.

– И двата начина са правилни – отвърнал Учителят, – но човек трябва да следва един път. В противен случай ще се самоунищожите. Много ми е болно, че сега умовете ви блуждаят. Трябва да вземете решение и после да останете верни на принципите си. Или приемете брачен партньор, или мислете за всички мъже като за свои братя, а за всички жени като за свои сестри, без да се привързвате към хората по витален, емоционален начин.

Четиримата ученици се поклонили на Учителя. Един от тях казал:

– Учителю, днес ти ни показа своето Единство и Загрижеността си за нашите слабости. Сега, когато сме вече искрени с теб, ние сме сигурни, че ще успееш да превърнеш слабостите ни в сила, за да можем да следваме пътя, който сме избрали.

Достатъчна ли е любовта на Учителя?

Имало някога един голям духовен Учител, който живеел в Съединените Щати. Той имал много ученици и се отнасял към тях с огромна топлота и любов.

Веднъж, докато пишел писма в стаята си, той повикал един от учениците да подреди някакви документи. След малко ученикът казал:

– Учителю, ти си моят Господ, ти си моят Всевишен. Винаги ми даваш безгранична любов и топлота.

– Защо тогава любовта ми не ти е достатъчна, сине мой?

– Какво искаш да кажеш, Учителю? Кога съм казвал, че твоята любов не ми е достатъчна?

– Ако наистина чувстваше, че аз съм Всичко твое, че съм всичко за теб, нямаше да се нуждаеш от никого освен мен. Понякога не зная мен ли обичаш повече или приятелката си.

– Учителю, днес съм толкова искрен с теб. Защо ти не ми говориш сериозно?

– Синко, колко пъти помисли днес за приятелката си и колко пъти – за мен?

– Е, Учителю, може би наистина мисля за нея. Но какво лошо има в това?

– Синко, дори ако само мислено се опиваш от нейната красота, ти си обвързан. Нямаш представа колко ниско слиза съзнанието ти всеки път, когато ? се възхищаваш по този начин. Падаш от най-голямата си духовна висота.

– Учителю, представа нямах, че става така.

– Дете мое, ако правиш това дори и несъзнателно, ти не се различаваш от хората без стремеж. В обикновения живот те го правят постоянно. На умствено ниво виталният им живот продължава непрекъснато.

– И какво да правя сега, Учителю?

– Синко, трябва да си по-съзнателен за тази част от твоя витален свят, за която се държиш и не я даваш на мен.

– Учителю, ти винаги твърдиш, че съм напълно открит и искрен с теб. Казал съм ти всичко за предишния си живот и за сегашните си проблеми. Какво крия от теб?

– За съжаление, нещата, за които говоря, са на несъзнателно ниво, както ти посочих днес. Дори в миналото ти има много неща, за които не си ми казал, защото си ги забравил.

– Но ако не помня нещо, Учителю, как мога да ти го дам?

– Моли се тези неща да излязат наяве в твоята съзнателна будност. Но дори да не успяваш да ги извадиш наяве, не се тревожи. Аз ще работя с това, което си ми дал и което можеш да ми дадеш, за да те даря с осъзнаване, разкриване и проява. И още нещо можеш да направиш.

– Какво е то, Учителю?

– Сине мой, обичай ме повече.

– Учителю, аз те обичам с цялото си сърце и душа.

– Ако наистина ме обичаш, ще укрепиш витала и ума си. Ще се бориш срещу такива мисли и ще хвърлиш всички тези низши сили в мен, за да ги пречистя. Трябва да заявиш, че в живота си имаш нужда само от мен – от моята Любов, от моята топлота. Синко, аз ти давам безкрайната си Любов. Нищо повече не мога да направя, за да ти покажа безграничната си нежност и загриженост за теб. Сега трябва да почувстваш, че моята Любов ти стига, и да не търсиш любов от никого другиго.

– Учителю, тези неща са толкова трудни.

– Трудни, но не и невъзможни. Човек трябва да се залавя за трудните неща, сине мой. Осъзнаването на Бог е трудна задача.

– Учителю, аз малко се обърках. Напоследък ти ми казваш, че много добре напредвам вътрешно.

– Синко, когато отхвърлиш тази витална слабост, напредъкът ти ще е непрекъснат. Ще бягаш наистина най-бързо.

– И колко време ще отнеме това пречистване?

– Зависи от стремежа ти. Може да потрябват няколко години, един живот или Бог знае колко живота.

– Учителю, излиза, че трябва да обръщам по-малко внимание на пречистването на витала си и да се грижа повече за духовния си живот.

– Синко, пречистването на витала не може да се отдели от духовния ти живот.

– Но проблемът все пак не е решен, Учителю.

– Сине мой, не е ли това един от главните проблеми в живота? Аз ти помагам и ще продължавам да ти помагам поради безграничното си Състрадание. Помни, че когато ти кажа да направиш нещо във вътрешния или във външния си живот, аз ти давам нужната сила. Уверявам те, че в твоя случай усилията ми определено ще дадат плод. Ние несъмнено ще успеем.

Вътрешните същества на Учителя

Веднъж един духовен Учител и двама негови ученици се връщали късно вечерта от лекция в друг град. Пътят бил дълъг и Учителят заговорил шофьора, за да му помогне да не заспи:

– Времето тече различно за духовните Учители и за обикновените търсещи. Когато търсещият медитира десет минути земно време, струва му се, че са минали десет часа. Но духовните Учители навлизат в земното време и го разширяват. За тях тези десет минути се разтеглят до десет часа. Съсредоточавайки силата си, ние можем за десет минути да свършим работа, която обикновено изисква десет часа. Затова можем да правим много неща едновременно. Когато сутрин медитирам върху моите ученици, аз посвещавам две или три минути на всеки ученик, но всъщност силата, която му давам, действа в него два часа или през целия ден. Това е тайната на духовните Учители.

– Учителю – казал ученикът, който шофирал, – в момента ти говориш с нас. Но не е ли това часът, в който медитираш върху всичките си ученици?

– Дете мое, каквото и да правя, аз медитирам непрекъснато. Един ден, когато бях на шестнадесет или седемнадесет години, пишех стихове и за пръв път усетих нещо в себе си – нещо се молеше и медитираше в мен много душевно. Казах си: „Как така? Аз пиша стихотворение, а някой, сякаш малко дете, медитира вместо мен!“ Отначало помислих, че това същество не е мое. После видях, че е, и че имам много същества. Всички те са мои деца.

– Какво правят тези вътрешни същества, Учителю? – попитал другият ученик.

Учителят обяснил:

– Когато медитирам, аз действам съзнателно, но когато не медитирам, моите представители постоянно вършат нещо за мен. Вярно е, има разлика между действията на суверена и тези на неговите представители, но в моя случай представителите са много мощни. Понякога аз правя нещо, друг път – те.

От много години провеждаме медитации за Центровете в различни части на света в определени дни: една в сряда вечерта, една в събота и трета в някой друг ден. За вечерната медитация в сряда например, по-рано през деня – сутринта или следобед – аз медитирам върху учениците от този Център и после удържам концентрираната сила във Вселенското Съзнание. Когато дойде време за тяхната медитация, тази сила бива освободена. Аз обаче нямам възможност да сторя това, вътрешните ми същества го правят от мое име. Те провеждат истинската медитация вместо мен.

Шофьорът попитал:

– Значи в момента, Учителю, твоите вътрешни същества медитират върху учениците?

– Да, затова мога да седя тук, да разговарям и да се шегувам с теб, за да не заспиш зад волана. Вече изпратих седем от моите вътрешни същества да медитират върху всеки от учениците. Те са всъщност повече от вътрешни същества – мои пратеници са и работят за мен много усилено и много добре. В момента виждам, че едно от тях медитира върху Гопал, друго върху Ума, а третото тъкмо се е върнало от дома на Лакшми. За твоята майка вече са се погрижили. Така че, както виждаш, вътрешните ми същества са много способни. Те хранят душите на учениците вместо мен.

Учителят се усмихнал:

– Моите вътрешни същества са ми много предани, много посветени. Те са дошли на света да ми служат и получават от мен малко мир, малко признателност. За тях признателността е усмивка. Аз им се усмихвам и те изпитват радост.

– Те като човешки души ли са или като богове и богини?

– Нито едното, нито другото. Те са по средата. Можем да ги наречем същества.

– Учителю, когато си съзнателен за всичко и медитираш върху цялата вселена, какво се случва с твоите същества?

– Те много се гордеят с мен, дете мое. Днес, когато стоях на подиума по време на лекцията, в един момент забелязах, че са изключително горди. Те виждаха, че си играя с Вселенското Съзнание като с играчка. Когато слязох от сцената, едва можех да видя нечия душа, защото душите изглеждаха съвсем малки – по-дребни от насекоми. Тогава грабнах всички, които седяха там, и ги хвърлих във Вселенското Съзнание. Понякога се забавлявам малко и се веселя така.

– Когато ти медитираш върху сърцето ни, Учителю, или твоите вътрешни същества идват да медитират върху нас, как можем да сме по-съзнателни за това, което се случва?

– Винаги се старайте да отворите сърцето си и да го задържите отворено. Това е най-добрият начин. Другият начин е отъждествяване на сърцето ви с това, което е най-важно, което е на първо място в живота ви. Ако това най-важно нещо не е вашият Учител и неговата мисия, ако е бизнесът или обучението ви, тогава няма да стигнете доникъде. Но ако можете да се отъждествите с мен и да почувствате това отъждествяване в сърцето си, несъмнено ще съзнавате какво се случва.

В този момент колата направила завой и зад ъгъла се показала къщата на Учителя. Той се усмихнал широко на двамата ученици и влязъл в дома си.

Вътрешно и външно зрение

Живял някога един много голям духовен Учител, който имал стотици ученици. През деня бил много зает и те не винаги имали възможност да му задават въпроси. Няколко пъти седмично обаче той събирал близките си ученици и обсъждал с тях всевъзможни неща.

Една вечер Учителят седял в стаята си с група от двадесетина ученици. Било много късно и задушевната среща била към края си. Внезапно Учителят се взрял в един от учениците и го попитал:

– Гопал, беше ли на днешната медитация?

– Само петнадесет минути – отвърнал ученикът. – После трябваше да отида някъде.

– Е, това решава загадката – казал Учителят.

– Какво искаш да кажеш, Учителю?

– Аз ясно усещах твоята вибрация, но не те виждах там външно и не можех да си го обясня. Щом погледнех към най-добрия ти приятел, който медитираше, виждах само твоето лице. Изливах благословиите си направо върху него и той посветено ги приемаше, но вместо неговото лице виждах твоето.

– Как стана това, Учителю?

– В този момент твоята душа и неговата душа бяха станали наистина едно цяло – пълно с любов, пълно с единство. Когато го гледах с физическите си очи, виждах неговото лице; когато се взирах с интуитивната си сила, той изглеждаше като друг човек.

– Учителю – обадил се друг ученик, – и в този случай ли си действал на повече от едно ниво? – Учителят кимнал и той продължил: – Как успяваш да го правиш?

– Ето как става. Ако ви гледам с физическите си очи, аз виждам ясно вас и нищо друго. Но щом отворя третото си око, всичко изниква право пред погледа ми. Седящите на първия ред понякога не съзнават, че когато погледът ми шари из залата и сякаш не гледам към тях, аз ги виждам ясно с третото си око. Някои мислят, че се взирам далеч, много далеч от тях, но с третото си око аз виждам навсякъде. Затова се разстройвам толкова, когато седящите отпред не медитират както трябва, и затова сега имаме запазени места за някои срещи.

– Учителю, помниш ли медитацията миналата събота? И тогава ли действаше на различни нива? Аз видях нещо много силно в лицето ти.

– На срещата миналата седмица медитацията беше много, много силна. Тогава отидох далеч, далеч отвъд света на душите. След срещата ми беше много трудно, изключително трудно да се спусна долу, мака че искрено се стараех. Когато стигнах до изхода, аз все още се опитвах да се спусна, но дори тогава не успявах.

– Но не е ли опасно, Учителю – попитал един ученик, – да вървиш по улицата в такова високо съзнание?

– Някои духовни Учители се нуждаят от физическа защита, когато са в това състояние на съзнанието. Ако някой възнамерява да остане така дълго време, той трябва да го направи сам вкъщи, защото тогава и най-слабият земен звук може да е много опасен. Духовните Учители обикновено навлизат в най-високото си съзнание нощем, когато външният свят е по-спокоен. Но все пак ние сме подвластни на Волята на Всевишния. Бог знае в кой момент иска да издигне съзнанието ни и в този случай аз изпаднах в това състояние по време на груповата медитация.

Когато Учителят замълчал, учениците видели как изражението на лицето му се променя и разбрали, че той навлиза в медитативно състояние. Само за няколко мига цялата стая се изпълнила със Светлина и Мир. Учениците медитирали със събрани ръце около петнадесет минути, след което Учителят се поклонил и медитацията приключила. – Вървете си вкъщи, вървете си вкъщи – казал Учителят, защото било вече много късно, а сутрешната медитация започвала в шест часа. Учениците мълчаливо се изнизали от стаята на Учителя.

Вашата редовност помага на другите

Имало някога един много голям духовен Учител, който живеел в Америка. Веднъж той решил да се върне за кратко в Индия и да се види със семейството си. Преди да замине, се обърнал към учениците от своя ашрам със следните думи:

– Моля ви, докато ме няма, идвайте редовно и посветено в Центъра. Тук, на това място, ще чувствате моето присъствие и безкрайните благословии и Милостта на Всевишния. Моля ви да съдействате и да помагате по всякакъв начин. Вашият отговорник ще води срещите.

Когато се върнал, Учителят бил много разочарован, защото учениците не били изпълнили молбата му. Вечерта, когато всички се събрали, той казал:

– От списъка на присъстващите разбрах, че много от вас не са идвали редовно в Центъра, докато пътувах. Не само двама-трима са отсъствали, а цели четиридесет или петдесет. Не мисля, че всички тези четиридесет души са имали сериозни семейни неприятности, които са им пречили да идват. Само двама или трима са били наистина болни, но останалите са смятали или че в Центъра няма нищо, или че е дошло време за истински забавления.

Учениците запазили мълчание. Учителят продължил:

– Може би сте забравили, че в духовния живот са необходими две неща: стремеж и редовност. Вие съвсем забравихте за редовността, но се надявам, че поне сте запазили стремежа си. Винаги казвам: гледайте на редовността като на стъпка – стъпка напред към вашето осъзнаване. Редовността е мерило.

– Учителю – обадило се едно момче, – много ученици смятат, че могат също толкова добре да медитират и вкъщи.

– Сине мой, когато не присъстваш редовно, това прави погрешно впечатление, лошо впечатление. Другите ученици си казват: „О, еди-кой си не дойде. И аз няма да идвам.“ Ако ти нямаш сериозна, основателна причина да не идваш в Центъра в уречения ден, това е оскърбление за душите и на двама ни. Твоята душа идва в Центъра като духовен просяк, а моята душа идва в Центъра, за да ти предложи напътствие. Затова, ако се получава „Далеч от очите, далеч от сърцето“, това ужасно огорчава душите на двама ни. На теб ти се струва, че щом Гуру не е там, няма за какво да отиваш. Но аз ще ти кажа, че вътрешно всичко е там. И ако смяташ че могат да възникнат личностни сблъсъци, защото даден ученик води срещата, това пак е грешка. Ти си дошъл в Центъра, за да се издигнеш над своята личност и индивидуалност.

– Но, Учителю, какво да правим, ако не сме в добро настроение?

– Има някои ученици, които си мислят, че ако не са в подходящо настроение, в духовно, божествено настроение, то по-добре е да не идват. Те също грешат. Ако съм болен, аз ще отида на лекар; няма да седя вкъщи. Ако си седя там, болестта ми само ще се влоши. Тя няма да изчезне, затова отивам на лекар. Подобно на това, ако не съм в добро разположение на духа, ако страдам, аз отивам в Центъра, който в случая е лекарят.

Искам също да кажа, че може да сте в лошо настроение, съзнанието ви може да е много ниско, и все пак да вдъхновите останалите. Докато медитирате в Центъра, само за миг нещо може да влезе във вас – нещо много високо, нещо много дълбоко. За една кратка секунда нещо божествено – вълна от любов, посветеност или предаване – може да ви обземе, и в този момент в окултния или в духовния свят някакво вътрешно послание ще стигне от вас до десет или дванадесет ваши братя или сестри ученици. Не е нужно да медитирате застанали пред тях, но по някаква окултна, духовна причина, седем-осем души ще гледат към вас. Те може би няма да виждат лицето ви, но дори като гледат гърба или раменете ви, ще изпитват силно вдъхновение. Понякога виждам как наблюдавате другите, докато те медитират изправени пред групата. Тяхната медитация може да не е висока като вашата, но дори тогава вие получавате вдъхновение от тях. Поглеждате към някого и веднага усещате такова силно вълнение, че се потапяте по-дълбоко навътре, а съзнанието ви се издига по-високо. Така че някой може да е в лошо настроение от един час или от четири дни, но ако преживее дори секунда висока медитация, това може да помогне на двадесет, тридесет или четиридесет души наведнъж. В такъв момент това е истинско постижение за въпросните двадесет или тридесет ученици. Така се издига съзнанието на целия Център.

В никакъв случай не ви лаская и не ви изкушавам да идвате в Центъра, но искам да кажа, че има случаи, когато самото ви присъствие съществено помага на другите. Може да сте най-слабите медитатори, но ако медитирате добре дори само една секунда, в този миг някаква духовна сила или божествена вълна ще проникне в другите, които са до вас или зад вас. Докато медитирате на стола си, вие изпращате наоколо вълни от любов, божествени вълни от светлина. Това се е случвало хиляди и хиляди пъти. Ако нямате семейни проблеми или някакви изключително сериозни затруднения, моля ви да си поставите за цел винаги да идвате в Центъра.

Преживяванията на Учителя

Веднъж един известен духовен Учител се върнал късно вечерта след два дни лекции и поканил на вечеря неколцина ученици. След като се нахранили, учениците го помолили да разкаже новини от пътуването си. Учителят започнал:

– Стана много късно, но мога да ви разкажа две-три забавни случки. Както знаете, този път бях в четири щата и изнесох четири университетски лекции. Само Бог знае как успяхме, но го направихме. И на четирите места слушателите от самото начало се държаха почтително и откликваха много добре. След една от вчерашните беседи при мен дойде китайско момиче и попита:

– Виждали ли сте Господ Кришна?

– Да – отвърнах аз.

– А аз ви казвам, че видях Кришна във вас. От известно време следвам пътя на Кришна съзнание, но днес за пръв път видях Господ Кришна и той беше във вас.

Аз ? се усмихнах и тя събра молитвено длани. След друга лекция разговарях с един младеж. Той каза:

– На мен ми се струва, че вие сте Бог. Моля ви, кажете ми дали сте Бог или не.

Аз отвърнах:

– Не, съвсем не. Аз съм само Божий слуга, само Божий син, така както вие сте Божий син. Аз съм ваш по-голям брат. Един ден и вие ще станете по-голям брат за другите и и ще водите останалото човечество към Бог.

Тогава той попита:

– Каква е вашата философия?

– Любов – отвърнах аз.

– И моята философия е любов. – Той искаше да ме прегърне, но аз просто му се усмихнах. След друга беседа един млад мъж дойде при мен и каза:

– Какъв е смисълът да има жив човек на умираща планета? Аз видях кой сте. Вие сте жив човек.

Отговорих му:

– Тази планета не умира и не може да умре, докато не дам всичко, което имам. Тя ще се съхрани завинаги благодарение на това, което давам.

– Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви – възкликна той. – Вие ме убедихте, че живият Учител и истинският ученик могат да вървят заедно. – Аз само се усмихнах.

Учителят продължил:

– Когато изнасям лекции, аз срещам и много ученици на други учители. Някои са много невъздържани. Един такъв човек дойде при мен и попита дали смятам, че неговият учител може да ми даде спасение. Аз му отговорих:

– Ако имам вяра в него, той със сигурност ще може. Подобно на това, ако имам вяра в Христос или Буда, те също могат да ми дадат спасение. – Той остана много доволен, че сравних неговия учител с Христос и Буда.

Един от учениците прекъснал Учителя:

– Гуру, и най-слабият ти ученик е далеч по-добър от този фалшив учител!

Друг ученик се обадил:

– Гуру, ние знаем, че ти никога не изказваш мнения за други духовни учители, но този изглежда е станал учител без да е прекарал дълги години в молитва или медитация. Възможно ли е това?

Учителят отвърнал:

– Всички духовни Учители трябва да работят, за да получат осъзнаването си. Някои са осъзнали Бог в предишен живот, но дори и те трябва да положат много усилия при следващото прераждане, за да си го върнат. Аз работих четири или пет години, за да си върна осъзнаването.

– Значи този Учител наистина е мошеник! – възкликнал един от учениците.

Учителят погледнал часовника си и казал:

– Става късно и всички трябва да се прибирате. Преди да си тръгнете, ще кажа само, че на този свят глупаците и измамниците много добре си подхождат. Глупавите хора са неуверени и затова отиват при измамниците. А те смятат, че глупаците са лесна плячка, и се възползват от тях колкото могат. Тези хора не си дават сметка за прераждането, за света на душите или за това, което ще се случи в бъдещите прераждания. Те просто се наслаждават днес до насита, докато могат. Казват си: „Аз може утре да умра, но разполагам с този момент. Нека го използвам, за да мамя света, докато не са ме хванали.“ Това правят те. Тези хора не се замислят не само за бъдещите прераждания, но и за това, което ще стане утре. Те знаят само, че днешният ден им принадлежи и бързат да го използват.

Затова, мили мои, нека не бъдем глупави. А сега е крайно време всички да се прибирате. Медитацията започва рано сутринта. Да вървим.

Бележка на редактора към първото издание

В този сборник с разкази за духовно търсещи и техните Учители, Шри Чинмой разкрива някои от тайните средства, с които Учителите си служат, за да просветляват и усъвършенстват своите ученици. Тези забележителни истории, описващи предимно личен опит, предлагат просветляващи прозрения за най-силната и съкровена връзка, която човек може някога да преживее – връзката между ученика и неговия Учител.

From:Шри Чинмой,Силата на любовта и цветето на благодарността, Шри Чинмой Център, 1975
Източник https://bg.srichinmoylibrary.com/lp