Някои не искат да слизат от страх, че ще ги нападнат и сграбчат земното робство и нощта на невежеството. Те се боят, че ако се завърнат на нивото на човечеството, ще попаднат отново в капаните на света. Тази теория обаче е погрешна. Ако слязат, те няма никога да бъдат впримчени, няма никога да изгубят своето осъзнаване на Бог. С навлизането си в полето на проявата аз не съм изгубил и няма да изгубя нито частица от божественото си осъзнаване. То не е нещо, което враждебните сили могат да отнемат. Не! Осъзнаването на Бог само става неизмеримо по-силно, когато човек започне да проявява Бог.
Въпреки всичко, проявата на Бог е съпроводена с много трудности. Духовният Учител, който е имал смелостта да слезе от дървото, може да не постигне голям успех в разпалването на стремежа сред обикновените хора. Някои от учениците му ще се изкачат малко, после ще се изморят и ще поискат почивка. Други може да стигнат малко по-високо и после да си почиват. Малцина търсещи искат да се изкачат до самия връх. Затова, ако човечеството не е възприемчиво, Учителят може да срещне големи трудности в проявяването на Божията Светлина. Но ако става дума за неговото осъзнаване на Бог, то изобщо няма да пострада.
Ако осъзналият Бог Учител външно обръща повече внимание на едни, отколкото на други, човешкият ум го смята за привързаност. Но това е огромна грешка. След осъзнаването на Бог не може да съществува привързаност – има само състрадание или може да го наречете обич. Това състрадание или обич е за всекиго. По някакъв начин го виждате във външните действия на Учителя. От друга страна, ако изобщо сте способни да почувствате сърцето на Учителя във вътрешния свят, вие непременно ще видите, че то прелива от топлота, любов, доброта, отзивчивост и нежност към всяко едно човешко същество.
Някой може да каже на Учителя: „Защо не проявяваш към мен същото състрадание като към еди-кого си?“. Трябва обаче да знаете, че духовният Учител подхожда към всеки човек по различен начин. Когато той проявява повече загриженост, повече топлота, повече любов към определени хора, за това може да има много причини. Възможно е тези хора да са били изключително близки с Учителя в предишните си прераждания. В този живот те може би показват невероятна способност да тичат по-бързо и от най-бързото. Те може да притежават повече възприемчивост или пък, ако тя им липсва, възможно е Бог да иска от Учителя да вложи възприемчивост в дадени души.
Учителят може също така да вижда, че божественото в някои хора е или напълно разцъфнало, или готово да разцъфне напълно. И затова Учителят благославящо им дава повече грижа, топлота и любов. Той само изразява Божията Воля. Прилага своето състрадание и обич по божествен начин, който обикновените хора могат лесно да разберат погрешно. Ако се опитвате с човешките си мерки да прецените или разберете Учителя, може да изпаднете в много, много тежка заблуда.
Някой може да каже на Учителя: „Когато аз обръщам внимание на някого, ти наричаш това привързаност. А когато ти го правиш, наричаш го другояче. Каква е разликата?“. Наскоро ме попитаха: „Не е ли привързаност, когато проявявате такава обич и загриженост към цялото семейство на някого?“.
Има много, много вътрешни причини да се отнасям към някого по определен начин. Определено не става дума за привързаност към човека или към членовете на семейството му. Но не е възможно да бъде разбран божественият ми подход, когато е проявен на външно ниво. Някой може да има много, много, много близка връзка с мен от предишни животи. Възможно е също всеки член на семейството му да има много, много дълбока връзка с мен.
Шри Рамакришна понякога проявявал голямо състрадание към своя най-скъп син Вивекананда. Другите може би си казвали: „Това е най-необуздана привързаност“. Истината е, че когато получавал особена обич, грижа и благословии от Шри Рамакришна, самият Вивекананда разбирал погрешно Учителя си. Той казвал: „Какво правиш? Аз съм от обикновено семейство. Знам колко съм ограничен и незначителен, а ти твърдиш, че съм не знам си кой. Не си ли чувал за цар Бхарат от индийската митология? Той постоянно мислел за своя елен и затова станал елен в следващия си живот. Ако постоянно мислиш за мен, няма ли да се случи същото и с теб?“.
Шри Рамакришна отвърнал: „Добре, нека попитам моята Майка Кали“. Той задал въпроса на Майка Кали и Тя казала: „Това със сигурност няма да се случи. Ти виждаш божественото в него, виждаш го като божествен. Затова го обичаш толкова много. Иначе нямаше да му обръщаш никакво внимание“. Шри Рамакришна не проявявал привързаност – със своята топлота и обич той изпълнявал изричната Воля на Майка Кали. Когато изпълняваме Божията Воля по Божия собствен Начин, светът е готов да ни осмива и критикува. Духовният Учител обаче слуша само Бог, а не хората, които съдят според невъобразимо оскъдната си светлина.Възможно е обаче и обратното. Понякога Бог е изключително, изключително строг. Случва се други духовни Учители от най-висок ранг да настояват с най-голяма любов да бъда по-строг с учениците си. Когато провеждам медитация, тяхната любов към мен е като безбрежен океан. Те ми казват категорично: „Този постъпва зле. Онзи постъпва зле. Защо не проявяваш строгост?“. Най-Висшето също иска от мен да съм много строг. Но аз зная, че ако изпълня Волята на Всевишния, въпросният човек ще се пръсне като балон. Освен това Всевишният казва: „Искам да направиш това, но ти си този, който е в материята, ти виждаш физическите, виталните и умствените обстоятелства на човека. Затова ти решавай дали строгостта ти ще е полезна, или само ще създаде повече проблеми“.
Понякога Повелята идва от Най-Висшето: „Изхвърли този, изхвърли онзи! Те провалят Мисията. Забрави предишния им принос и предишните им постижения. Просто ги изхвърли от лодката си!“. Но в моя случай, веднага щом видя поне едно изключително добро качество в дадения ученик, това добро качество идва и застава право пред мен. Тогава – Бог е свидетел – всички лоши черти сякаш се скриват или изчезват, единственото добро качество изпъква и лошите страни на човека биват затъмнени от него, те избледняват до незначителност. Така аз съм безпомощен и нищо не мога да направя.
Все пак, ако видя, че Всевишният много сериозно иска да съм строг с някого, ако видя, че това е Негова изрична Повеля, аз се подчинявам веднага. Така че определено има моменти, в които Бог може да е безкрайно по-строг от Учителя или от душата.
Божието Прозрение може да пожелае нещо да стане за един миг. Но Бог от Висините борави единствено с възможности. Повелята идва от Най-Висшето, но Самият Бог борави с възможности. Не можем да си служим с думата „сигурност“. Сигурността идва само когато храним, храним и храним нашата божественост. Ако успяваме да храним вътрешната си божественост всеки ден, всеки час, всяка минута, всяка секунда, то сигурността идва. Иначе в човешкия живот няма сигурност. Може да стигнем до самия край, но ако в последния момент дойде порив на вятъра, с нас е свършено. Тъмните сили могат да ни нападнат и унищожат дори в най-последния момент. За съжаление, ние хората не винаги храним нашата божественост. Има дни, в които изобщо не я храним. Затова човешкият живот е възможност, а не сигурност.
Ако Учителят е строг, той много често няма успех. Ако е снизходителен, пак може да няма успех. Духовността означава търпение, нищо друго. Ученикът трябва да има търпение и вяра, че Учителят прави каквото трябва. А Учителят трябва да има търпението и вярата, че един ден неговите ученици наистина ще станат добри и божествени и ще разберат защо той действа по съответния начин.
Разбира се, духовността не е въпрос на разбиране, тя е въпрос на скок. Не можем да стоим на брега и да се опитваме да разберем морето на духовността. Не! Трябва да скочим в морето на непознатото и непознаваемото. Непознатото или непознаваемото няма да ни погълне. Следва да мислим за духовността като за божествено приключение. Не бива да се тревожим какво ще се случи, не бива да мислим за последствията. Ако наистина ни е отредена духовност, трябва да скочим и да кажем: „Каквото и да става, аз ще се предам безусловно на Божията Воля“. Хвърлим ли се в океана на непознатото и непознаваемото, ние ще видим, че там няма опасни същества, които да ни заплашват, а само неизмеримо много божествени преживявания.Друг начин е усещането: „Не съм направил нищо лошо, но поемам кармата на близките си, защото съм по-напреднал. Душата ми е изпълнена със състрадание и любов към моето семейство, затова тя взима тяхното страдание. Аз не го правя съзнателно, но душата ми го налага“. Това се случва много често.
Още един начин е да си кажем: „Аз не страдам поради нещо, което съм извършил. Страдам, защото Бог иска да преживея това. Той иска да се отъждествя със страдащото човечество и да приема неговите страдания като свои. Ако мога сега да стана едно със страданието на останалия свят, защото такава е Божията Воля, то утре или вдругиден Бог ще ми даде друго преживяване: за Неговия Екстаз и Наслада“.
Четвъртият начин изисква мъдрост. Трябва да можем да решим: „Не зная и не искам да зная защо страдам. Не ме интересува дали е свързано с близкото минало, или не. Зная амо едно нещо: че с готовност и с радост приемам това страдание, защото то е Твоята Воля. Дошъл съм на земята само за да Те радвам и осъществявам по Твоя собствен Начин. Нямам представа дали Те радвам и осъществявам, но това е целта ми“.
Ако кажа: „Да бъде Твоята Воля в мен и чрез мен“, аз веднага ще почувствам, че Бог преживява страданието в мен и чрез мен. Ако успея да съхраня тази мъдрост, тя ще е голямо предимство. Самото усещане, че Божията Воля се изпълнява във и чрез моето тяло, ум и витал, означава огромен напредък. Ако аз чувствам, че нищо не може да се случи в живота ми без ясното Знание, Позволение, Одобрение и Грижа на Бог, то самото това чувство представлява огромен напредък от моя страна.Когато гледате клоунада и всякакви невинни, смешни неща, такова отпускане не понижава съзнанието ви и не ви сваля на най-долното ниво на самоугаждането. Това е напълно невинно забавление. Има огромна разлика между телевизионни филми като „Младоженци“ или „Монти Пайтън“ и сапунените опери, които, за мое съжаление, някои от учениците ми много обичат. Когато гледате глупавите, абсурдни постъпки на Монти Пайтън, цялата ви депресия, недоволство и умствена треска изчезват. От друга страна, една сапунена опера може много лесно само за две-три минути да ви повлече в най-дълбоката пропаст на съзнанието!
За развлечение можете да поканите приятели и близки в дома си за духовни разговори, пеене и подобни занимания. А можете и да отидете на бар и да пиете, колкото ви се иска. Това също е развлечение. Трябва обаче да видите кое развлечение успокоява ума ви, като при това запазва вашата божественост, и кое ви изпраща в самия ад. Когато става въпрос за отдих или развлечение, трябва да сте мъдри, за да видите колко далеч можете да стигнете, преди съзнанието ви да започне да се срива.
Развлечението само по себе си не е лошо. Всички духовни Учители са забавлявали близките си ученици, защото са знаели, че не им създават никакви проблеми. Написал съм толкова много хумористични книги. Калатит, и ти си написал множество смешни, смешни неща! Кой ще понижи съзнанието си с твоите забавни книги? Те само помагат на учениците, които страдат от депресия, разочарование и други болести на ума. Ако обаче започнеш да пишеш непоносими романи и отблъскващи разкази, ти само ще помагаш на другите да паднат най-ниско.Умът казва: „Аз съм много искрен, затова молитвата ми трябва да се сбъдне днес или най-късно утре“. Но Бог си има Свое собствено Време. Искреността ни Той със сигурност записва в скрижалите на Сърцето Си, но ни е определил час. Едва в този час Той ще премахне всичките ни недостатъци и ще ни изпълни с добри качества.
Само по себе си обаче търпението не е достатъчно. То трябва да е подкрепено от сила на волята и целеустремена концентрация. Нищо не може да се постигне, ако изчезне силата на концентрацията. В истинската концентрация няма и следа от мисъл. Ако искаме целенасоченост, можем да я постигнем само като се концентрираме върху съвсем малък предмет – например върха на нокътя си. Колкото по-малък е обектът на концентрацията ни, толкова повече нараства силата на волята ни.
Ако търпението е подкрепено с целенасоченост, то един ден тази земя ще се превърне в Рай или Раят ще слезе на земята. Когато в търпението се влее целенасоченост, тя ускорява всичко. Тя съкращава времето, през което трябва да чакаме нещо. Тя също засилва и просветлява търпението така, че то да възприема очакването като кратко. Дори да сме чакали дванадесет или тринадесет години да се изпълни нещо, нашата целенасоченост ни кара да си кажем: „О, аз току-що започнах да проявявам търпение“.Ако чака вихрите и вълните да стихнат, преди да скочи в океана, плувецът ще чака вечно. Ще види на десет метра пред себе си огромна вълна и ще изчака тя да се укроти. После ще види как от двадесет метра се задава друга вълна. И така ще продължава до безкрай. Ако искате да дочакате подходящия момент, този подходящ момент няма да настъпи никога – никога!
По-добре е да сгрешите милион пъти, търсейки светлината, отколкото да бездействате. Докато правите грешки, вие изобщо не сте удовлетворени. Ала Бог е извънредно доволен от вас, защото полагате усилия. Вие не сте достатъчно мъдри да знаете накъде да се обърнете, за да стигнете до светлината. Но вашата готовност, порив и устрем да стигнете до целта със сигурност радват Бог.
Трябва да тръгнете на път, колкото и да сте несъвършени. Дори да не можете да вървите, както трябва, а само да пълзите, не отлагайте. Вие ще кажете: „Нека изчакам, докато се науча да спринтирам; всъщност ще почакам, докато стана най-големия спринтьор на света“. Само че този ден няма никога да дойде. Трябва да вървите най-бързо, но според вашата възприемчивост. А възприемчивостта ви ще расте само ако тръгнете. В момента можете само да пълзите. Но ако започнете да пълзите, Бог ще ви даде способността да се изправите. Може много пъти да се спъвате и да падате. Но ако също като малкото дете всеки път ставате и се опитвате да вървите, накрая ще се научите. И после, ако се стремите да станете още по-бързи – да тичате към целта си – Бог ще ви даде и тази способност. Ако обаче само седите и чакате да станете най-добрия бегач в света, то вие никога няма дори да започнете пътуването си.
Възприемчивостта идва от неспирния поток сълзи за Бог. Няма друг начин да създадете или да развиете възприемчивост. Сълзите трябва непрестанно да струят от сърцето ви към Бог. Само тогава ще можете да имате възприемчивост. Но ако не правите нищо, а само чакате да дойде възприемчивостта, тя няма никога, никога да дойде.
Така че най-добре е да започнете на мига. Недейте дори да мислите за възприемчивостта си. Не мислете за състоянието на тялото, ума и витала си. Мислете само за вашата готовност, порив и устрем. Готовността, поривът и устремът ви ще породят възприемчивост. Бог ще ви даде възприемчивост според вашата готовност, порив и устрем.
Затова аз не съм съгласен с твоята теория, че е по-добре да чакаш. Всеки ден, в който чакаш, е ден на поражение. Но ако започнеш пътуването си, то всеки час и всеки миг ще прибавят успех и напредък в духовния ти живот.Някои хора смятат, че вместо да разбират по малко от всичко, без да са специалисти в нещо, е по-добре да се съсредоточат върху един предмет и да постигнат майсторство в него. Други пък искат да са като градинаря, който се радва в градината му да има множество различни цветя. Някои от цветята може да привличат вниманието на много хора, а други да са забелязвани от малцина. Но ако самият градинар е доволен от всички цветя, защо да не си доставя радост с отглеждането на всякакви видове?
Що се отнася до мен, много хора питат защо не се ограничавам с областта, в която съм най-добър – духовност и йога – вместо да се заемам с много други неща. Ала моят Възлюбен Всевишен не желае това. Той казва: „Не е нужно да си най-големият музикант, не е нужно да си най-големият художник, не е нужно да си най-велик в спорта или в която и да е област“. Той иска от мен само да изразявам във и чрез живота си онова, което Той ми казва.
Вярно е, аз в нищо не съм най-добър или най-велик – не е нужно някой да ми го напомня. Но ако моят Вътрешен Водач е доволен от това, което Той е постигнал във и чрез мен, то аз ще продължавам. Осъзнал съм Бог преди много, много, много, много години – далеч преди това прераждане. Но ако Той желае сега да навляза в други сфери, които също дават израз на моята духовност и божественост, защо да оставам едностранчив в живота си?
Като духовна личност аз стоя безкрайно, безкрайно по-високо, отколкото като художник, певец или музикант. Това обаче не трябва да ме спира да навлизам в други области. Някой може да е добър в двадесет дейности и да е ненадминат само в една. Но това не е причина той да обръща внимание само на тази единствена област и да пренебрегва всичко друго. Нашата философия е приемане на живота. Приемайки живота, ние навлизаме в много сфери. Ако можем да се справяме изключително добре в една от тях, това е чудесно. Но не бива само поради това, че сме много добри в едно единствено нещо, да пренебрегваме другите възможности, които Бог иска да проявява във и чрез нас.Един от моите учители ми каза: „Глупчо, ако пишеш поезия, за да те хвалят хората, няма никога да станеш добър поет. Доволен ли си от постижението си, не се тревожи какво ще кажат другите. Ако трябва да им покажеш стиховете си и получаваш критики, не губи самообладание. Ти пишеш само за себе си. Пишеш, за да радваш Бог в себе си, а не околните“.
Никой няма да стане наистина велик, ако зависи единствено от мнението на другите. Днес някой ще злослови за вас заради някакво ваше действие, а утре ще ви хвали за същото. Веднъж редакторът на едно списание разкритикувал безжалостно, безжалостно – и това е меко казано – едно от стихотворенията на Тагор. След две седмици Тагор получил Нобеловата награда и въпросният редактор публикувал същото стихотворение в списанието си, възхвалявайки автора до небесата. Така съдбата на стиховете се променила фактически за една нощ!
Когато направите нещо добре, особено в духовния живот, винаги ще се намерят така наречени приятели, които вътрешно ще ви нападнат със стрелите на завистта си. Те може външно да нямат успех, но вътрешно ще изпитат злобно удоволствие, като кажат и помислят, че следващия път няма да имате добри постижения.
И така, трябва да творим само за да радваме Вътрешния Водач според своите възможности и възприемчивост. Той ни дава творчески сили според нашата вътрешна възприемчивост. Има такъв израз: „Бог в името на Бог“. Творчеството също трябва да е в името на творчеството. Самото творчество е радост и радостта ни не трябва да зависи от високомерните коментари на другите. Ако направим нещо и усещаме, че е хубаво, то трябва да скътаме радостта в себе си и да не капитулираме пред критиките на света. Единственото, от което се нуждаем и от което Бог се нуждае, е нашето щастие.Ние на Запад си казваме: „Ако аз свързвам двата края с пот на чело, защо този човек да мързелува и да се търкаля в удоволствията на безделието?“. Така че тук, за съжаление, неприемането на външния живот или отречението се разбира погрешно. Ако хората не се интересуват от земния живот или не го приемат, те стават обект на безмилостен присмех. От друга страна, ако човек с жена и деца изведнъж поиска да се откаже от своите задължения и да зареже семейството си, тогава той прави много сериозна грешка.
А това, което правят аскетите и монасите в много краища на Индия, не е лошо. Ако те са се посветили на Бог, ако искат само да се молят и да медитират, то аз смятам, че следва да им се дава най-голяма възможност да удовлетворяват своя вътрешен живот. Ако сме мъдри и духовно развити, трябва да чувстваме само единство с тях и да казваме: „Ние сме навлезли в земното робство и не можем да се отскубнем. Тези хора, които са успели да се откажат от всичко и да избягат от бремето на земното, трябва да са пример и герои за нас“.
И така, ако виждаме, че дадени хора искат да разчитат само на Бог да удовлетвори външните им нужди, то определено трябва да им помагаме. В такива моменти трябва да чувстваме, че Самият Бог действа във и чрез нас. Ние не ги правим богати, по-богати, най-богати. Не! Само им помагаме да посрещнат основните си нужди, за да могат да останат на земята и да продължат молитвите и медитациите си. Трябва да чувстваме, че служим на Бог във и чрез тях и че наш неотменим дълг е да ги подкрепяме.Преди две или три години гледах по телевизията човек, когото добре познавам. Душата му ми казваше, че той има сериозен проблем в окото си. След това аз имах дързостта да кажа на този човек да отиде на преглед. Лекарят потвърди, че съм бил прав. Приятелят ми не можеше да повярва! Аз ясно видях проблема на телевизионния екран.
От незапомнени времена духовните Учители са притежавали способността да виждат душата. Така че, ако третото ви око е отворено, можете да видите присъствието на душата, където пожелаете. Нищо не е изключено от видеозаписите или снимките.Моето отношение е като на майка към дете. Ако пеленачето плаче на единия етаж, а майката е на другия, не е ли задължение на майката да отиде при детето и да му даде мляко? Ако аз зная, че мога да съм в услуга на някого, защо трябва този човек да идва при мен само защото съм на върха на Хималаите? По този въпрос ме разбират погрешно дори моите ученици. Те казват: „Защо трябва Гуру да ходи в Африка, Австралия и Япония? Ако търсещите там са духовно гладни, ще дойдат в Ню Йорк“. Търсещите със сигурност са гладни, но те може би нямат средства да дойдат в Ню Йорк. Или може би не са достатъчно гладни, за да поискат да си купят билет за самолет и да пристигнат. Моята цел обаче е да засиля глада им, и ако Бог ми даде достатъчно пари да отида там, то аз ще отида.
Предназначението ми на земята е само да засилвам духовния глад или да го пораждам. Хиляди и хиляди хора са идвали през годините на нашите Концерти за мир. Аз не очаквам те да станат мои ученици, това го няма и в най-смелите ми мечти. Но ако мога да породя в тях зрънце стремеж или да увелича мъничко вдъхновението и стремежа им, това не си ли струва? Ако с вдъхновението, което съм им дал, те пожелаят да водят по-добър живот или да отидат при друг духовен Учител, то аз ще съм повече от доволен. Ако притежавам нещо, което ще вдъхнови другите, и ако имам начин да им го занеса, как мога тогава да не отида?
Мохамед с нищо не се е унизил, като е отишъл при планината. Напротив! Гордостта му лесно е можела да вземе връх и да го накара да каже: „Добре, щом планината не иска да дойде при мен, и аз няма да отида при нея; ще отвърна със същото. Под достойнството ми е да отивам там“. Той обаче отишъл при планината и ѝ дал вътрешната си светлина. Поради това, че е отишъл там, планината – заедно с Мохамед – се е обезсмъртила.Ето затова реших да запиша най-уместните от тези въпроси и съм развълнуван от мисълта, че сега, с благосклонното внимание на моя Учител, няколко детайла може би ще бъдат прибавени към великолепната мозайка на живота.
- КалатитFrom:Шри Чинмой,Сто и един въпроса без отговор – част 1, Шри Чинмой Център, 1998
Източник https://bg.srichinmoylibrary.com/oho_1