Последният път, когато се връщах от Европа, летях в първа класа. В 99% от случаите летя в икономическата, но този път бях в първа класа. Седях много близо до пилота, а те през повечето време държаха пилотската кабина отворена, така че можех да го виждам. След два часа полет пилотът и една от стюардесите се отдадоха, така да се каже, на романтика. Това младо момиче отиде при него и започна да му говори, да го гали по главата и да го масажира. Правеше всевъзможни неща. Аз бях слисан. В един момент исках да кажа гласно на пилота, че не може да прави така, когато трябва да управлява самолета. До мен седеше един господин, а близо до нас имаше още двама-трима души. Всички виждаха какъв живот водят те. Аз не си служех с третото си око. Не се налагаше да затворя очите си, за да виждам вътрешно, но се молех, докато седяхме там. Мислех си, че човекът до мен ще направи нещо. Там имаше толкова хора, които ги гледаха с отворени очи. В самолета имаше двеста души, но пилотът и стюардесата не отдаваха значение на нашия живот.
После пристигна храната. Тя му занесе храна и аз не чух какво каза, но храната и всичко останало падна и се разпиля по пода. Тя се усмихваше, той също. Тя не се подразни, нито пък той – никакъв гняв, нищо. Е, ако това не е флирт, какво е тогава? Правеха всякакви неща толкова лекомислено. Той беше основният пилот и се връщахме от Европа с междуконтинентален полет. И чий живот излагаха те на опасност? Това, което правеха, не беше ли липса на концентрация от страна на младото момиче и капитана? Това беше съдбата на двеста души в самолета.
Когато отидох да изнеса лекция във Фармингдейл, Ню Йорк, там имаше една девойка, която работеше в авиолиниите. Тя дойде в нашия Център три или четири пъти, но престана да идва и ми написа бележка. В нея се казваше: „Трябва да съм искрена със себе си. Животът, който водим, дори в самия самолет, е в разрез с вашата философия. Затова не мога да идвам“. Аз си казах: „Много се радвам. Остани си в твоя живот. Не идвай в Центъра ми“.
Така че понякога враждебните сили могат да ни отнемат концентрацията. В някои случаи съдбата е предрешена, а в други сме оставени на милостта на нашите така наречени помощници. Да кажем, че сме в такси. Имаме пълно доверие на водача, но щом зърне друг шофьор на такси, той държи да му каже толкова отблъскващи думи. Английският му е непоносим! Какво ще направите? Ако го слушате, ще се вбесите. Затова влизате в транс, докато той все продължава. Преди четири-пет години пътувах с таксита и научих такъв език от шофьорите. Казах си: „Това е техният живот“. Единият изпреварва другия и трябва да си разменят думи. Е, къде е концентрацията му в такъв момент? Изцяло в грубата материя. Той може да смята, че е опитен шофьор, но вече е позволил на някакви враждебни сили, много небожествени сили, да нахлуят в него. Може да е професионалист, но ако аз съм в колата и той внезапно направи грешка, с живота ми е свършено. Аз съм в ръцете му. От шофьора на таксито се иска да ни откара до местоназначението, затова трябва да му имаме вяра. Но тогава го нападат някакви враждебни сили и той е в друг свят. Аз трябва да остана в този свят. В такъв момент само молитвата, концентрацията и медитацията могат да ме спасят.From:Шри Чинмой,Окултизъм и мистицизъм, Шри Чинмой Център, 1977
Източник https://bg.srichinmoylibrary.com/om