Виталният подтик кара физическото тяло да работи. Когато човек не стои на едно място, казваме, че тялото му прави движенията. Но всъщност движенията идват от неговия витал. Ако оставите тялото само, ще видите как то цялото е инерция. В тялото има много, много ограничено количество светлина. В динамичния витал има малко повече. В стремящия се ум има повече светлина. Изобилна светлина има в психичното сърце. Хората се интересуват в по-голяма степен от проявлението, защото със своята амбиция те искат да направят нещо. Много малко са хората на земята, които не искат нищо да правят. Да, те може да си седят тихичко, защото по природа са мързеливи. Но ако някой направи нещо забележително, в тях веднага възниква желание и те си казват: „О, да можех и аз да го направя!”.
Когато сме в духовния живот, ние не постъпваме така. Ако видим, че някой е сторил нещо изключително, ние не му завиждаме. Или чувстваме, сякаш ние сме направили това и сме станали едно с неговия истински духовен живот, или си казваме: „Добре, че го е сторил, но на мен ми е нужно нещо друго, което ще ми даде повече радост. Той е най-добрият бегач, аз пък съм най-добрият певец”, или: „Аз се стремя. Нека се опитам да стана най-добрият стремящ се, а той да остане най-добрият певец или бегач”. По този начин се освобождаваме. Ние не се състезаваме с никого. Но в обикновения живот, когато един напълно ленив човек, който не иска да се помръдне и един сантиметър, отиде на футболен мач и види колко подвижни са играчите, той започва да си мисли: „Как бих искал и аз да съм такъв играч!”. Вижте го само! Преди един час е казвал, че най-важното и най-любимото му нещо е да си почива, а сега вижда как тези хора ритат топката и иска да го прави. Сега той иска да прояви себе си във футбола.
Така е за обикновените хора. Виталът веднага иска да направи нещо, макар да знае, че тялото не се интересува от това действие. Човекът не съзнава, че тялото и душата му не се интересуват от това; но в мига, в който види, че друг е постигнал нещо, той си казва: „Аз също трябва да го направя”. Този човек денонощно е спал, почивал е, бил е в друг свят. Но когато види постижението на друг, той незабавно се изпълва с желание и чувства, че и той трябва да направи същото.
Духовните хора не постъпват така. Те се радват, но усещат, че имат своя собствена цел; или пък стават едно с извършителя. Когато видя как някой тича най-бързо, аз наистина чувствам сякаш аз съм този бегач. Ако ме помолите да тичам с него, няма да направя нищо. Но когато този човек тича, аз много се радвам, защото се усещам като него. Като търсещ ще кажа, че ако неговата цел е да стане най-бързият бегач, то моята цел е да осъзная Бог. Така търсещият в мен е в безопасност. Но обикновените хора не реагират така. Те ще действат със своя витал. Няма да правят нищо, а в същото време, щом видят как някой постига нещо, незабавно ще се опитат да го грабнат. Ще искат без труд да се доберат до същото име и слава, до същото уважение, което е невъзможно. Ето такова е проявлението при обикновените, лишени от стремеж хора. Но за искрено стремящите се е различно.
RSG 35. Следващият въпрос е зададен, след като Шри Чинмой говори за трите основни категории души: тези, за които най-важно е божественото проявление, тези, за които най-важно е съвършенството във вътрешния и външния живот, и тези, за които най-важно е от единството с Вътрешния Водач. Шри Чинмой казва на всеки присъстващ ученик какъв тип е душата му.↩
From:Шри Чинмой,Душата-осъзнаване и целта-проявление, Шри Чинмой Център, 1974
Източник https://bg.srichinmoylibrary.com/rsg