Когато бях пет или шестгодишен, умирах да имам свое колело. Отидох в магазина и попитах за цената. Нямах пари, но толкова исках да си купя колело! Собственикът на магазина ми каза: „Да, за 15 или 20 рупии можеш да си купиш колело“. Бях толкова щастлив и възторжен, че отидох да кажа за това на баща си и братята си.
Преди брат ми да се върне с мен, за да купим колелото, той тайно бе изпратил куриера да предупреди собственика да ми каже, че няма повече колелета за продаване. Семейството ми чувстваше, че аз съм още малък, за да се возя сам. Какво можех да сторя? Трябваше да се задоволя с возенето на задната седалка на колелото на куриера.
Баща ми не обичаше да се возя по обяд поради горещината. Той мислеше, че ще се изтощя и ще се разболея. Но много често аз успявах да се измъкна. Ако някой ме попиташе: „Къде отиваш?“, казвах: „Само излизам навън“.
Често един от касиерите ми казваше кога ще излиза куриерът. Той ми даваше знак с очи, когато беше време куриерът да тръгва за другите банки, и от коя страна на сградата ще бъде. После, когато излизах навън, той ме чакаше.
Двамата с куриера понякога използвахме един специален сигнал. Ако той тръгнеше в една посока, на мен ми даваше знак да тръгна в обратната. После аз казвах на баща си, че отивам да си купя бонбони, и така го заблуждавах, че не отивам с куриера. Когато изтичвах навън, куриерът идваше и ме взимаше.
Два или три пъти и двамата падахме от колелото. Веднъж бе наистина най-лошото преживяване. Куриерът ме бе отвел в едно твърде отдалечено място, за да купи клечка за зъби. Той караше твърде бързо и малки клони покрай пътя ме удряха.
Когато се приближихме до колонията на Сикхите Пунджаби, се случи нещо наистина сериозно. Сикхите Пунджаби бяха много високи и яки и всичките имаха бради и мустаци. Трима от тях започнаха да викат и да крещят по някакъв човек, но ние помислихме, че викат по нас. Аз се уплаших и паднах от колелото, а след това куриерът падна върху мен.
Започнах да плача и той много се притесни, защото аз бях любимецът на семейството. Той знаеше, че баща ми бе състрадателен, но мислеше, че леля ми не само щеше да му се кара, но може би щеше и да го уволни.
Когато вечерта се върнах вкъщи и баща ми чу цялата история, той много се натъжи, но не ми се скара. После ме отведе в къщата на леля ми. Когато разбра какво се е случило, тя беше направо бясна. На другия ден, щом видя куриера, тя му се скара и го направи на нищо. Брат ми също му се скара. В този ден куриерът даде клетва никога повече да не ме качва на колелото си. Но тази клетва издържа само три или четири дни!Веднъж попитах баща си дали това е вярно. Баща ми каза: „Не! Ние имаме повече пари. Той е само един чиновник. Какво знае той?“. Аз бях толкова щастлив да чуя това.
Брат ми, който също работеше в банката, дочу нашия разговор и бе много смутен. Но после друг служител дойде и каза: „Добре е да се казва, че имаме по-малко пари. Така няма да има кражби!“.
Баща ми отвърна: „Добре, ако така смяташ, с радост ще казваме така. Но искам да знаеш, че ние наистина имаме повече пари. И не го казвам само, за да утеша сина си“.
След този ден аз вярвах на баща си и бях толкова горд, че банката ни има повече пари.Брат ми Манту и аз имахме личен възпитател. Той имаше навика да ни дава уроците близо до малкия храм, който имахме в чест на богинята Лакшми. Този храм бе дълъг около 30 метра – приблизително колкото три стаи, а също имаше и втори етаж.
С крайчеца на окото си виждах как баща ми отиваше в храма за благословия и после тръгваше към малкия кей, за да хване ферибота. Няколко пъти аз тайничко се опитах да го последвам. Наблюдавах го две пресечки и после изтичвах след него. Исках да го правя тайно, но брат ми и възпитателят викаха след мен и затова винаги ме хващаха.
Когато баща ми ме виждаше, аз започвах да плача, че не искам да ходя на училище. Той ми казваше: „Как мога да те взимам постоянно със себе си? Трябва да ходиш на училище!“. Брат ми разказваше на майка какво се бе случило. Тя също чувстваше, че трябва да ходя на училище, но знаеше, че бях безнадежден случай. Затова тя изпращаше по слугата още дрехи за мен, след като бях тръгнал само по панталони и блуза.
По този начин аз често отивах в града, вместо да ходя на училище. Кой ли пък иска да учи? Няколко години аз въобще не учех сериозно. Възприемах от брат си и от възпитателя. После, когато идваха изпитите, винаги бях пръв. Разбира се, и учителят ми бе много, много снизходителен към мен, защото баща ми беше голяма клечка в селото.
Докато бях в града, по цял ден само се шляех. Понеже бях очарован от крадците, аз често ходех да ги гледам в съда. Обичах също да ходя на реката Карнафули, за да гледам лодките и корабите.
Вуйчо ми и вуйна ми живееха в града и аз винаги оставах при тях. Този мой вуйчо ни беше много близък. Жена му готвеше отлично и приготвяше вкусни храни почти от нищо. Често оставах цяла седмица при тях. Но ако настоявах да се задържа в града повече от една седмица, майка ми идваше лично или изпращаше някой друг да ме прибере.
Когато гостувах на лелите си в селото, майка ми не ми даваше да оставам повече от два дни. Но много пъти ми позволяваше да оставам по цяла седмица в къщата на вуйчо ми в града. Винаги плачех, когато трябваше да се връщам вкъщи. Защо? Въпреки че много обичах майка си, не исках да се връщам у дома, защото мразех да уча. Ученето беше твърде много за мен, твърде много!
На майка ми не ѝ харесваше, когато се застоявах в града. Не защото се притесняваше, че ще стана лош ученик, щом не ходя на училище. Просто бях най-скъпото ѝ дете и без мен тя се чувстваше зле. Това бе причината, поради която не ме пускаше в града.
През ваканциите майка ми ми разказваше истории от Махабхарата. Аз не можех да чета такива големи книги, но слушах нейните истории и после ги разказвах на роднините.
Много често целта на нейните разкази бе да ме приспи, когато аз исках да играя навън или да ям манго. Късно следобед тя ме викаше в къщата и започваше да ми разказва. След пет минути аз се преструвах, че съм заспал дълбоко. Майка ми се радваше много; тя затваряше книгата и после внимателно гледаше дали наистина съм заспал. Но и аз я наблюдавах. Накрая тя заспиваше, аз ставах и изчезвах.
След час тя се събуждаше и изпращаше готвача и слугите да ме търсят. Те знаеха какво правя! Откриваха ме в манговата градина. Много, много пъти погаждах този номер.Понякога вечер, когато се прибираше у дома и сваляше сакото си, аз взимах пари от джоба му – дребни монети, които бяха много по-малко от няколко цента. Не чувствах нужда да го питам или да му казвам за това – просто ги взимах. Когато майка ми ме хващаше, тя винаги ми се караше.
Веднъж дочух как майка ми казва на баща ми: „Знаеш ли, че той краде пари?“.
„Какво? Краде?“ – попита баща ми.
„Видях го да взима пари от джоба ти“ – отвърна тя.
Но баща ми просто се разсмя и рече: „Нима най-малкият и най-скъпият ми син няма право да взема пари от джоба ми? На това му казваш кражба?“.
„Какво ще стане, ако той започне да взема пари от другите? Трябва да се намеся, преди това да се случи“ – каза майка ми. Тя смяташе, че щом сега крада от баща си, утре може да открадна от брат си, а вдругиден от някой, който не е от семейството ни.
О, Господи, за мен бе невъзможно даже да си помисля, че ще открадна нещо от чужд джоб. Но баща ми застана на моя страна и каза: „Докато той краде само от моите джобове, не трябва да се притеснявам. Той е мой син и аз зная, че никога няма да вземе от другите“.
Аз доста често взимах пари, но никога по много. Веднъж крадецът беше заловен от жертвата. Баща ми ме попита какво правя. Казах: „О, ти си ми баща, така че всичко е наред!“. Баща ми само се смя дълго.
Една сутрин, когато беше решил да свърши нещо след работа, той ми каза: „Довечера може и да не се прибера вкъщи, затова е най-добре отсега да ти дам две рупии. След като довечера, а може би и утре няма да ме има, вземи тези пари. Ще имаш нужда от тях“. И така моят баща ми даде цели две рупии! Това бе поне двадесет пъти повече, отколкото някога съм си мислил да взема.
Ето такъв баща имах аз. Той казваше на майка ми: „Измежду всичките ни деца Мадал е единственият, който се интересува от материалното. Изгубихме всичките си останали синове и дъщери. Всички те се интересуват само от Бог, само от Бог, и така те си тръгнаха от живота ни. Но цялата ми вяра е в това момче. Той е мой истински син“.
Майка ми бе толкова щастлива, че всичките ѝ деца обичат духовния живот. Понякога баща ми и майка ми се караха за това. Всъщност и двамата бяха изключително духовни. Но за разлика от майка ми баща ми криеше духовният си живот като най-голяма тайна.
От време на време взимах пари и от един от по-големите си братя. Той ми бе като още един баща – изпълнен с толкова обич. Иначе от никой друг не взимах пари, освен в изключителни случаи, когато си изпросвах по някоя рупия от другите ми братя и сестри.
Четири или пет пъти в годината в селото имаше панаир. Преди панаира отивах при баща си и исках пари. После ги връзвах здраво и ги пусках в джоба си. След това просех пари от майка си и от братята и отново ги скривах. После отивах при сестрите си с много тъжно лице и започвах да плача, че нямам пари за панаира. Понеже бяха по-големи, сестрите ми получаваха от татко повече пари. Те винаги бяха изпълнени със съчувствие и ми даваха голяма част от парите си.
Какво правех, когато отидех на панаира? Може и да не ми повярвате, но за себе си купувах много малко – само няколко бонбона. Изхарчвах остатъка от парите си за подаръци за моето семейство. Когато панаирът свършваше и аз се връщах вкъщи, раздавах това, което бях купил, и те изпитваха голяма радост. Винаги бяха много трогнати. След като постъпих така няколко пъти, после, когато и да заплачех и да се преструвах, че родителите не са ми дали пари за панаира, братята и сестрите ми даваха много повече, отколкото преди. Даваха ми повече, отколкото оставяха за себе си, защото знаеха, че ще отида на панаира и ще им купя нещо.
По-късно баща ми ми показа висотата на своето състрадание и обич. Той беше джентълмен и много уважаван през целия си живот. Години наред всяка сутрин у нас идваше бръснар, за да го обръсне и понякога да му изреже ноктите. Но в последните години от живота му бръснарят идваше само за да го подстриже. Въпреки че имаше достатъчно пари, той казваше, че всекидневното посещение на бръснаря е нещо разточително и ненужно. А парите, които трябваше да плати за това, той заделяше за мен в една кутия на рафта. Аз често отивах и взимах тези пари от него. Понякога изпитвах съжаление, че баща ми остарява и минава през всички тези трудности заради мен. За да може да ми дава повече пари, баща ми започна да се бръсне сам.Една вечер в петък, когато татко се беше върнал от града, аз се хвалех, че съм се научил да се катеря на манговото дърво във градината. Той не ми повярва и аз исках да докажа, че мога. Взех един голям нож и изтичах в градината. Исках да изкача дървото и да отсека едно клонче от върха, за да му го покажа.
Веднага щом се изкачих на върха, първото нещо, което направих, бе да порежа китката си с ножа. Започнах да плача и слугата, който ме бе последвал в градината, се качи на дървото и ме отнесе при баща ми. Баща ми винаги беше тих и спокоен – мирът беше качеството на неговата душа. Но този път той така се разстрои, че ме плесна. Той каза на слугите, готвача и братята ми – на всички – да отиват да търсят доктор. В селото имаше трима или четирима лекари, затова той каза: „Който пръв открие лекар, да го доведе тука!“. Когато докторът дойде, каза, че не е толкова сериозно. Но баща ми беше притеснен, защото аз обилно кървях.
Никога, никога повече баща ми не ми се разгневи. Той получаваше от майка ми какви ли не оплаквания за моето държание, но винаги ме извиняваше и вземаше моята страна. Той никога, никога не ме удари пак, освен тогава.В Махабхарата има една история, която разказва как Пандавите се опитали да отидат в Небесата, но всеки един от тях падал по пътя и умирал, освен един. Имахме един готвач, който беше истински шегаджия. Той казваше: „В Махабхарата Пандавите не успяха да отидат в Небесата. Сега Мадал първо ни свети с фенерчето, та да можем да го последваме“.
Баща ми не харесваше тази шега. Той казваше: „Не обезкуражавайте сина ми! Не обезсърчавайте децата!“.Според обичая, след козата се принасяха в жертва на Майка Кали и плодове. И в този случай свещеникът трябваше с един удар да разсече плода на две. После той захвърляше плода към зрителите, а късметлиите го хващаха.
Когато дойде ред на захарната тръстика, тя бе поставена на ешафода – там, където преди това бяха козата и плодовете. Горната част на тръстиката имаше няколко листа, които не ставаха за ядене, но основното стъбло е много вкусно. Забелязах как някои от моите приятели, които стояха близо до горните листа на тръстиката, лекичко се измъкнаха зад публиката и отидоха от другата страна. Те знаеха, че хубавите парчета от тръстиката ще паднат от тази страна.
Свещеникът беше стиснал ятагана в двете си ръце и го поклащаше над главата си, даже го размахваше още по-назад, за да постигне по-добър удар и да свърши работата си успешно. Веднага щом свещеникът замахна, аз скочих върху ешафода. За миг той спря замаха си.
Вълна от паника премина през наблюдаващите. На косъм се измъкнах от голямо нещастие. Ако свещеникът не беше успял да спре удара си, сега щях да съм на другия свят. За щастие божественото в свещеника незабавно го дари с необходимата сръчност, която спаси живота ми.
Баща ми се приближи спокойно и тихо към мен и ме прегърна с двете си ръце. По лицето му нямаше и следа от притеснение и страх – от него струеше една спокойна радост.
После баща ми дръпна свещеника настрани и каза: „Ти спаси живота на сина ми. Каквато и отплата да поискаш, незабавно ще ти я дам – пари, имот и всичко друго, каквото имам. Ще ти го дам тук и сега“.
Свещеникът, все още треперейки от преживяното, отвърна на баща ми: „Награда! Каква награда? Та аз спасих любимия син на моя благодетел! Каква по-голяма радост може да има на земята от това да спася най-малкия син на дълбоко уважавания от мен благодетел!“Толкова много се радвах, когато пътувах с влак. Влаковете бяха дълги, с много места вътре. По това време те не бяха много препълнени. Сега са претъпкани, няма никакво място. Индийските влакове се движеха като биволски каручки – двайсет-трийсет мили в час.
Моята единствена цел бе да стана кондуктор или инспектор като баща си. Той бе започнал като обикновен служител по железницата Асам–Бенгал. После стана главен инспектор на цялата линия. Но Бог не изпълни желанието ми.
Когато и да пътувахме с влака, всички от семейството ми заспиваха по време на пътуването, но аз не можех да дочакам да видя коя е следващата гара. Там хората носеха багаж на главите си и викаха по един особен начин: „Чай! Ядки! Стари индийски цигари! Истински цигари!“ и други неща. Майка ми, братята и сестрите ми всичките спяха, но мен сън не ме хващаше!
Животът е наистина шега! Кой по онова време би си помислил, че ще има влакове на мое име? Сега има два влака на мира „Шри Чинмой“. Единият пътува между Америка и Канада, а другият обикаля връх Етна в Сицилия.Аз наизустявах всичко от учебника, но учителят сменяше въпросите на изпита и от моето зубрене нямаше никаква полза.
Докато братята ми бяха в колежа, баща ми, както си лежеше и си почиваше, им даваше уравнения, които бе запомнил наизуст. Той им помагаше да решават задачите си с такава скорост и с такава точност, че винаги ги смайваше. Какъв ум имаше баща ми! Ето защо леля казваше, че баща ми е лъв, а братята ми са козли.
Учителят ми по математика в Ашрама бе толкова мил! Той бе най-близкият приятел на брат ми, а също и приятел на семейството. Той винаги ме харесваше, независимо че не можех да науча добре математиката. Полагаше много усилия да ме научи, но беше безполезно. По-късно той преведе на бенгалски пиесата, която бях написал за Шри Ауробиндо.
Веднъж, когато се върнах в Индия, след като вече живеех в Америка, аз срещнах учителя си по математика в един музикален магазин. Имаше само един стол и той стана от него.
Казах: „Какво? Какво?“.
Той рече: „Ти трябва да седнеш!“.
Отвърнах: „Ти си моят учител. Аз толкова те обичам и уважавам“.
Той каза: „Как мога да седя сега, когато зная кой си ти?“.
Той искаше да си купи хармониум, но излезе от магазина, без да го стори. Аз бях влязъл в магазина, за да си купя флейта. Попитах собственика дали учителят ми е проявил интерес към някой определен хармониум. Собственикът отговори: „Да, хареса си ето този, но нямаше пари за такъв скъп хармониум“.
Затова аз му купих този хармониум. Натоварих го в една рикша и отидох до дома му. После оставих хармониума точно пред вратата.
На следващия ден той дойде у дома. Естествено той знаеше, че аз съм виновникът.
Братът на моя учител по математика беше опората в Ашрама. Той почина преди около двадесет години. Преди около пет години учителят ми сънувал един сън. В този сън брат му дошъл при него и му казал: „Утре сутринта иди да се видиш с Чинмой“.
На другата сутрин той дойде пред дома ми и завика: „Чинмой!“. Каза ми: „Сънувах брат си и той ми заръча да дойда при теб“. Той толкова обичаше и уважаваше брат си. „Тази молба има ли някакво специално значение?“ – попита той.
Казах му: „Брат ти не ти ли е казал, че се е преродил?“.
„Не!“ – отговори той.
Аз казах: „Със сигурност той сега е в Русия!“.
„Брат ми? Когато беше много сериозно болен, той най-малко двадесет пъти ми каза, че ще отиде в Русия.“
Отвърнах: „Ето защо брат ти те е помолил да дойдеш при мен. Той иска да знаеш, че сега е в Русия“.
Той беше много щастлив, защото точно това му бе повтарял няколко пъти брат му.Вечерта преди да разглежда някое сериозно дело между мюсюлманин и индуист, много често мюсюлмани тайно оставяха пред вратата ни биволско мляко и индийски сладки. В семейството ни се пиеше краве мляко, но татко обичаше също и биволското. Затова мюсюлманите му носеха огромни количества мляко и много сладки.
Баща ми не знаеше кой бе донесъл млякото и сладкишите, но той никога не приемаше рушвети и със сигурност не би приел каквото и да било от мюсюлманин. Той казваше: „Кой ми направи тази услуга? Махнете сладките и млякото!“. Баща ми не позволяваше никой от семейството да се докосва до млякото и сладките.
На другия ден в съда първото нещо, което казваше баща ми, бе: „Кажете ми истината. Кой остави биволското мляко и сладките пред вратата ми?“. Разбира се, никой не си признаваше. После баща ми вземаше решения според същността на случая.Сестра ми готвеше. Един слуга брахмин и един обикновен слуга също готвеха. Само Бог знае какво готвеше майка ми! Нейното готвене се състоеше в това да седи часове наред в храма, да медитира и да се моли. Не мисля, че тя някога е готвила.
Обикновено всички се хранехме заедно, но в събота и в неделя, когато татко си идваше от града, майка ми поради почитта си към баща ни не сядаше с мен и братята ми. Тя ядеше сама или със сестрите ми, докато ние се хранехме с баща си.
От страна на майка ми всички бяха слаби. Баба ми и дядо ми и двамата бяха слаби. От страна на баща ми всички бяха пълни. Аз приличах на баща си. Той беше снажен. Всичките ми братя и сестри приличаха на баща ми с изключение на Манту, който бе много, много слаб.Свамитата водят много аскетичен живот. Те се отказват от света и живеят от подаяния. Веднъж след като даден търсещ е ръкоположен като свами, той няма право да докосва ничии нозе, освен тези на своя Учител. Но когато баща ми отишъл в ашрама, в мига, в който го видял, неговият братовчед се затичал и паднал в нозете на баща ми. Гуруто казал: „Що за ученик имам? Какво правиш?“.
Баща ми беше по-голям от братовчед си и затова братовчед му казал: „Това е по-големият ми брат и трябва да докосна нозете му“. Гуруто му отправил усмивка, изпълнена със състрадание и благословия.
Баща ми казал: „Майка му помоли да го върна при нея. Тя умира за него. Моля ви да му позволите да си отиде вкъщи за няколко месеца“. Гуруто любезно дал съгласието си.
Поради своята обич към баща ми, братовчед му напуснал Учителя си и се върнал у дома.
Лелята на баща ми живя само месец или два след това. Синът ѝ остана, докато тя почина. После той каза на баща ми: „В този живот имам една единствена молба към теб“. Баща ми знаеше за какво става дума и отвърна: „Съгласен съм!“. Братовчед му никога не се върна отново при семейството си. Той остана завинаги със своя Гуру.
Веднъж в годината баща ми ходеше да види братовчед си в ашрама на неговия Учител. Веднъж, когато бях девет или десетгодишен, цялото ни семейство отиде с баща ми, за да видим братовчед му. Неговият Гуру бе много учтив с цялото ни семейство.
Когато дойдох в Америка, този мой чичо се молеше всеки ден да не започна да пия вино, да не водя небожествен живот и да не се развратя. Той беше чувал, че Америка е толкова небожествено място. Написа ми едно изпълнено с обич писмо, в което ме предупреждаваше да не стана порочен в Америка.
Този мой чичо бе много привързан към цялото ни семейство. Той даваше специални имена на братята и сестрите ми, наричаше ги космични богове и богини. Преди няколко години той почина на осемдесет и девет. След смъртта си той дойде при мен и ми показа огромната си обич и състрадание. Сега той знае кой съм аз.Един ден банката на баща ми бе ограбена от племенника на майка ми – сина на нейната сестра. Баща ми и майка ми бяха отгледали това момче и когато то обра банката, вуйчо ми се почувства ужасно, защото това бе сторено от много близък роднина. Той също смяташе, че след всичко това баща ми ще се разори. Баща ми каза: „Имаме доста пари в други банки, а също и имущество“.
Вуйчо ми обаче в крайна сметка полудя, защото изпитваше голяма обич към всички в нашето семейство. Накрая той се самоуби, като се хвърли под влака. Майка ми бе тънка и слаба, но когато чу, че брат ѝ е почнал, това така я шокира, че тя всъщност направи салто във въздуха! В този ден такъв дух я завладя, че прояви енергията на тригодишно дете. Тя плака горчиво, защото бяха много близки. Какво страдание!
Когато вуйчо ми почина, татко отиде в крематориума. Когато всичко свърши, очите му бяха пълни със сълзи.
Докато беше жив, вуйчо ми молеше баща ми да откаже цигарите. Баща ми винаги правеше това, което го молеше вуйчо, но за цигарите не го слушаше. Когато вуйчо почина, баща ми много се натъжи. Той каза: „Не можах да изпълня молбата ти, докато беше жив, но днес ще те послушам“. В този ден баща ми отказа цигарите.Този роднина не обръщаше никакво внимание на учението; той не бе ходил дори в начално училище. Но тъй като беше много голям окултист, множество хора идваха при него, когато имаха проблеми. Ако изчезнеше крава, той казваше на собственика къде да отиде, за да я намери.
Този окултист много пъти помагаше на баща ми. Веднъж, когато брат ми Читта бе много болен, баща ми отиде при него. Синът на друг наш роднина и Читта се бяха разболели сериозно и двамата бяха в болницата. Окултистът каза на баща ми: „Няма полза от докторите! Те не са в състояние да излекуват сина ти. Ето, давам ти благословен прах от нозете на Майка Кали. Ако го поставиш на челото на сина си, той ще се оправи“.
Баща ми отиде в болницата и постави праха на челото на брат ми. Поради огромната си любов и уважение към баща ми, окултистът помогна на брат ми Читта. Но когато нашият роднина отишъл при него за своя син, окултистът казал: „Бог е и в докторите“, и не му помогнал.
За нещастие лекарствата, които докторите изписаха, не сториха необходимото. Синът на нашия роднина почина, а брат ми се излекува. Така че прахът на окултиста спаси брат ми, докато лекарствата на докторите не успяха да излекуват сина на нашия роднина.
Има още една много удивителна история за този окултист. Баща ми много съчувстваше на едно семейство, което отвори магазин и после се разори. Хората, на които дължаха пари, ги притискаха да си плащат, затова баща ми им написа една картичка с обещание да им даде известно количество пари. Семейството запази картичката и планираше да я използва в съда като доказателство за това, че баща ми е отговорен за техните дългове.
Един приятел на баща ми, който бе чул за това, разказа за случая на окултиста, който каза: „Аз ще се погрижа за това“. Приятелят вярваше в окултиста, затова каза на баща ми да не се безпокои. Когато въпросното семейство занесе картичката в съда, съдията видя, че на нея няма подпис. Затова той заяви, че баща ми не може да носи отговорност. От далечното индийско село окултистът премахна подписа на баща ми, малко преди съдията в градския съд да погледне към картичката.
Веднъж баща ми и негов приятел отидоха да видят окултиста късно през нощта, около полунощ. Селяните обикновено си лягат към осем часа, затова в този час всички в селото дълбоко спели. По това време окултистът медитирал и на вътрешен план видял как баща ми и приятелят му идват. Той изпитваше огромно уважение към баща ми, затова събудил майка си и ѝ казал: „Те са пътували дълго и сигурно не са яли. Моля те, сготви нещо“. Когато баща ми и приятелят му пристигнали, храната била готова.
Един ден окултистът отишъл в Калкута и хората го помолили да изнесе лекция. Първото му изречение било: „Без Бог всичко е една метла“. Думата, която използвал за метла, била на читагонгски диалект и хората от Калкута не я знаели. Помислили, че това е мантра, и започнали да я повтарят.
В публиката имало пет-шест жени от Читагонг. Те започнали да се смеят. Хората от Калкута се разгневили, че в Читагонг са така невъзпитани, а на жените от Читагонг им станало неудобно, че хората от Калкута повтаряли „мантрата“ на окултиста!
Когато окултистът бил млад, родителите му го насилили да се ожени, въпреки че той не искал. Когато видял жена си в покритата носилка, той изкрещял: „Робство, робство!“ и изскочил. После избягал. Какъв бедствие предизвикал!
В последните години той позволил на жена си да се върне при него, но тя никога не се поинтересувала от медитацията – никога! Когато починал, неговите ученици се опитали да убедят жена му да заеме неговото място, но тя отказала с думите: „Не, не мога да приема вашите поклони и цялата ви набожност“.Имахме един слуга мюсюлманин, който се смяташе за доктор. Той нямаше образование, но използваше всякакви билки и природни лекове. Слугата отиде при баща ми и каза, че може да излекува нашия роднина. Баща ми отвърна: „Никой не вярва в теб. Наистина ли мислиш, че можеш да го излекуваш?“.
Слугата много уважаваше баща ми. С молитвено събрани ръце той каза: „Как мога да ви лъжа?“.
Слугата взе един патладжан и отдели месестата част. Издълба я и сложи вътре какво ли не – синапово масло, джинджифил и други билки и подправки от кухнята. После той каза своя собствена мантра и сложи патладжана не върху цирея, а отстрани до него.
Какво се случи тогава? Циреят се спука! Стана за по-малко от десет минути.
Роднините искаха да дадат пари на слугата. Той каза: „Не мога да приема нищо“, но те настояваха. Накрая слугата се обърна към баща ми: „Винаги ми се смеят, а понякога ме обиждат. Ако искате да ми върнете услугата, моля ви, кажете на хората, които ме критикуват, че разбирам малко от медицина. Това ще е достатъчно като отплата“.
Баща ми бе като водач на селото; него винаги много го ценяха. Той каза на всички, че слугата знае да лекува циреи и други болки. Оттогава хората приемаха слугата на сериозно.Точно преди смъртта на баща ми, когато бях десетгодишен, кост се беше забила в гърлото на един мюсюлманин на средна възраст. Той бе ходил при много доктори и те всичките му казваха, че трябва да се подложи на тежка операция. Не можеше да се храни и изживяваше пълна агония, но го беше страх да се оперира. Мюсюлманинът научил за способността на баща ми и дойде с двама-трима приятели да го види. По това време мюсюлманинът бе станал много, много слаб, защото от толкова много дни не можеше да се храни и крещеше и плачеше в агония.
Обикновено когато в къщата ни идваха мюсюлмани, не ги допускаха да минат по-нататък от двора, който бе на 60-70 метра от главната къща. Затова им бе казано да чакат на двора. По това време баща ми беше прикован на легло и краят му наближаваше. Всички бяха раздразнени, че в този момент един мюсюлманин бе дошъл да го безпокои.
Брат ми и чичо ми мислеха, че понеже беше на смъртния си одър, баща ми е загубил способността си да премахва кости от гърлата на хората. Затова те уж случайно го попитаха дали все още притежава тази способност. Той каза: „Да, все още мога. Има ли някой в семейството, който да страда от това?“.
Те отвърнаха: „Не е човек от семейството, друг е – един мюсюлманин”. Брат ми и чичо ми бяха твърдо против баща ми да използва способността си, за да помогне на този човек. Те заявиха: „Не искаме мюсюлманин да влиза в стаята ти“.
Баща ми каза: „Той може да остане на двора, а аз ще го излекувам от леглото. Нека само да легне долу“.
Баща ми потри гърлото си три или четири пъти, няколко пъти си пое дълбоко въздух и се изкашля. После каза: „Идете и вижте!“. Когато семейството ми излезе на двора, откриха, че костта от гърлото на мюсюлманина бе изчезнала. Той плачеше от радост. Искаше да даде на баща ми пари, но баща ми не ги прие.
Това бе последното нещо, което баща ми направи за мюсюлманин. Той не го познаваше. Но само защото този човек страдаше много, баща ми му помогна.
Два или три дни по-късно баща ми почина.Баща ми разбра за какво става дума и каза на брат ми: „Няма да умра скоро. Дай му го!“.
Когато татко прошепна думата „умра“, аз се почувствах ужасно и сълзи напълниха очите ми. След това не взех дотито от брат си.Майка ми пък казваше на доктора: „Моля те, иди и го излекувай, аз не съм важна“. Всеки отпращаше доктора при другия. Накрая баща ми застави лекаря да отиде и да се погрижи първо за майка ми.
Толкова много доктори идваха при майка ми. При татко идваха един или двама, но при нея се редяха един след друг. Майка ми боледува около година и половина и страда толкова много!
Баща ми доживя до 62, но майка ми не стигна 50. Тя почина една година след баща ми. Това е доказателството за дълбоката връзка на техните души.И нашето семейство поставяше храна след смъртта на татко. Много често виждахме как едно куче идваше и я изяждаше. В началото се дразнехме, но после селският брамин ни даде разумен съвет. Той каза: „Не, баща ви е приел образа на куче и яде храната“.
След това винаги се трогвахме, когато някое куче се приближеше. Пет, шест пъти наблюдавах това с изпълнени със сълзи очи, мислейки: „О, татко се храни“. Кучето ядеше и аз го гледах с толкова обич.
Това бе само един селски обичай, но ние го спазвахме цял месец, след като почина баща ни; спазвахме го, когато почина и майка ни.Случи се така, че в деня, в който почина баща ми, един мой втори братовчед трябваше да се жени. Рано сутринта във вестниците се появи новината за смъртта на баща ми и тялото му бе изнесено навън в двора. Но родителите на братовчед ми се направиха на много умни. Престориха се, че не знаят за смъртта на баща ми. Те смятаха, че така ще измамят всички.
Но когато в семейството на булката научиха за смъртта на баща ми, те не пожелаха дъщеря им да се омъжи в този ден. Двете семейства спореха и се караха. Накрая семейството на булката се съгласи и родителите на братовчед ми бяха много щастливи. Но ето какво направи семейството на момичето. Тя имаше един брат, който притежаваше същото красиво лице като сестра си. Те облекли момчето в сари, украсили го така, че да прилича на булката.
Според индийския обичай младоженецът и булката не се виждат преди деня на сватбата. Родителите вземат всички решения вместо децата си. Когато братовчед ми видя красивото лице на булката, той бе много щастлив. Двамата пътуваха в покрита носилка около три мили и половина от къщата на булката до къщата на братовчед ми.
След известно време братът преправил гласа си на женски и поискал да спрат за минута поради естествени нужди. Носачите на носилката му помогнали да слезе и той направил много бавно няколко крачки. После изведнъж захвърлил сарито и побягнал. Другите видели, че това е момче, но не могли да го хванат. Братовчед ми бе така разгневен, че отказа да се ожени за това момиче. Накрая се ожени за друга.Моят физически баща идва при мен рядко, само при много важни обстоятелства. Майка ми идва при всеки случай – за най-малкото нещо. Ако ме боли зъб или имам висока температура, тя ще дойде. Тя има много свободен достъп. Независимо в какво настроение съм, тя идва. Идва с добри новини, с лоши новини, с тъжни новини, с всякакви новини – просто да си побъбрим. Тя ще дойде Бог знае колко пъти – седемдесет или сто пъти в годината, може и повече. Но баща ми идва в много редки случаи – може би пет-шест пъти годишно. В такива моменти той застава пред мен целият изпълнен със състрадание и загриженост.
Един ден през октомври 1973 г. той дойде, за да говори с мен. Когато баща ми идва, той се появява такъв, какъвто го помня, въпреки че душата може да приеме всякаква форма. Когато дойде в този случай, той ми каза, че няма да е удовлетворен, ако остана само с двеста написани книги. Искаше от мен да напиша хиляда книги! Казах: „Нима съм осъден да остана на земята толкова дълго?“. Баща ми много се смя. Той много добре знае колко години ще остана на земята.
От тези хиляда книги, каза той, може би само трийсет не трябва да са духовни в строгия смисъл на думата. Можете ли да си представите, та той изключи само трийсет! В тази категория са книгите ми с анекдоти и няколко други.
Хиляда книги: желанието на един баща, мечтата на един баща! Той каза, че трябва да напиша хиляда книги, просто защото имам способността да го направя. Той не ми каза с думи колко години ще ми отнеме това, но интуитивно ми предаде посланието. Той е сто процента сигурен, че ще мога да го направя.
Аз съм готов да приема това предизвикателство. Може да си помислите, че ще ми е невъзможно да изпълня желанието на баща си, но трябва да знаете, че имам друг баща, Всевишен Баща, моят истински Баща, моят единствен Баща. Има ли нещо невъзможно за Него да извърши във и чрез мен? Сега, за моя най-голяма изненада, аз почти съм изпълнил желанието на баща си. Изминах дълъг път: над 861 книги от моя страна./Shanta nayan bishal hiya/
/Nitya paritosh//Taba sata barshiki aj/
/Paramanande saj ar baj//Ekadhare tumi guru gambhir/
/Shakti sadhak karuna sheha nir//Langhi moru langhi pahar/
/Durbar manush dosh/```
Шаши Кумар, Шаши Кумар,Шаши Кумар Гош —
спокойни очи, огромно сърце,винаги светещо с удовлетворение.
Днес честваме хиляда пролетиот средоточието на твоя Вечен Живот
с изумителен звучен животи благодатна безмълвна душа.
В един образ ти си поклонник на силата,безкрайно спокоен във вътрешното си битие,
и гнездо, изпълнено с топлота и състрадание,обгърнало безкрайната пустиня
и преодоляващо планините от слабостина твоите немощни спътници и другари
тук на земята.```
14 април 1982г.From:Шри Чинмой,Моят баща Шаши Кумар Гош: Живот-Обич, Сърце-Състрадание, Ум-Просветление, Шри Чинмой Център, 1992
Източник https://bg.srichinmoylibrary.com/skg