Брат ми Манту и аз имахме личен възпитател. Той имаше навика да ни дава уроците близо до малкия храм, който имахме в чест на богинята Лакшми. Този храм бе дълъг около 30 метра – приблизително колкото три стаи, а също имаше и втори етаж.
С крайчеца на окото си виждах как баща ми отиваше в храма за благословия и после тръгваше към малкия кей, за да хване ферибота. Няколко пъти аз тайничко се опитах да го последвам. Наблюдавах го две пресечки и после изтичвах след него. Исках да го правя тайно, но брат ми и възпитателят викаха след мен и затова винаги ме хващаха.
Когато баща ми ме виждаше, аз започвах да плача, че не искам да ходя на училище. Той ми казваше: „Как мога да те взимам постоянно със себе си? Трябва да ходиш на училище!“. Брат ми разказваше на майка какво се бе случило. Тя също чувстваше, че трябва да ходя на училище, но знаеше, че бях безнадежден случай. Затова тя изпращаше по слугата още дрехи за мен, след като бях тръгнал само по панталони и блуза.
По този начин аз често отивах в града, вместо да ходя на училище. Кой ли пък иска да учи? Няколко години аз въобще не учех сериозно. Възприемах от брат си и от възпитателя. После, когато идваха изпитите, винаги бях пръв. Разбира се, и учителят ми бе много, много снизходителен към мен, защото баща ми беше голяма клечка в селото.
Докато бях в града, по цял ден само се шляех. Понеже бях очарован от крадците, аз често ходех да ги гледам в съда. Обичах също да ходя на реката Карнафули, за да гледам лодките и корабите.
Вуйчо ми и вуйна ми живееха в града и аз винаги оставах при тях. Този мой вуйчо ни беше много близък. Жена му готвеше отлично и приготвяше вкусни храни почти от нищо. Често оставах цяла седмица при тях. Но ако настоявах да се задържа в града повече от една седмица, майка ми идваше лично или изпращаше някой друг да ме прибере.
Когато гостувах на лелите си в селото, майка ми не ми даваше да оставам повече от два дни. Но много пъти ми позволяваше да оставам по цяла седмица в къщата на вуйчо ми в града. Винаги плачех, когато трябваше да се връщам вкъщи. Защо? Въпреки че много обичах майка си, не исках да се връщам у дома, защото мразех да уча. Ученето беше твърде много за мен, твърде много!
На майка ми не ѝ харесваше, когато се застоявах в града. Не защото се притесняваше, че ще стана лош ученик, щом не ходя на училище. Просто бях най-скъпото ѝ дете и без мен тя се чувстваше зле. Това бе причината, поради която не ме пускаше в града.
През ваканциите майка ми ми разказваше истории от Махабхарата. Аз не можех да чета такива големи книги, но слушах нейните истории и после ги разказвах на роднините.
Много често целта на нейните разкази бе да ме приспи, когато аз исках да играя навън или да ям манго. Късно следобед тя ме викаше в къщата и започваше да ми разказва. След пет минути аз се преструвах, че съм заспал дълбоко. Майка ми се радваше много; тя затваряше книгата и после внимателно гледаше дали наистина съм заспал. Но и аз я наблюдавах. Накрая тя заспиваше, аз ставах и изчезвах.
След час тя се събуждаше и изпращаше готвача и слугите да ме търсят. Те знаеха какво правя! Откриваха ме в манговата градина. Много, много пъти погаждах този номер.From:Шри Чинмой,Моят баща Шаши Кумар Гош: Живот-Обич, Сърце-Състрадание, Ум-Просветление, Шри Чинмой Център, 1992
Източник https://bg.srichinmoylibrary.com/skg