Духовна сила, окултна сила и сила на волята

Част I — Духовна сила, окултна сила и сила на волята

Духовна сила, окултна сила и сила на волята¹

Духовната сила казва на търсещия: „Вечността е на твое разположение”. Окултната сила казва на търсещия: „Тук, тук и сега”. Силата на волята казва на духовната и на окултната сила: „Ние сме приятели. Вие и двете сте съвършено прави, затова бих искала да ви помогна, да ви служа, да ви проявя и да ви осъществя по ваш собствен начин”.

Духовната сила е морето. Окултната сила е реката. Силата на волята е течението на реката и спокойствието на морето.

Духовната сила е себеосъзнаване. Окултната сила е самоувереност. Силата на волята е самопознание.

Бавно, сигурно и безпогрешно духовната сила вътре в нас расте, докато накрая достигне местоназначението си. Окултната сила бързо, динамично и изненадващо достига целта. Тя има скоростта на елена. Той тича силно и бързо достига своята цел, но това не е крайната цел. Силата на волята притежава преданост и посветеност. Тя е отдадена на окултната сила, но в същото време е отдадена и на духовната сила. Със своята посветеност и преданост силата на волята достига своята цел. Можем спокойно да кажем, че силата на волята действа като предано куче.

Търсещият, който доста е напреднал в духовния живот, ни казва, че използва духовната сила, за да се изкачва високо, по-високо, най-високо. Напредналият търсещ ни казва, че използва окултната си сила, за да тича бързо, по-бързо, най-бързо. Търсещият, който има огромна сила на волята и е прелива от тази сила, зарежда с енергия търсещия с духовна сила и търсещия с окултната сила. Ролята на такъв търсещ с изобилна сила на волята е да помага на другите двама.

Духовната сила почти шепнейки ни казва, че правото е мощ. Ако имате божественото право, вътре в него ще усетите божествената сила. Ако имате това право, тогава използвайте своята сила. Окултната сила смело ни казва, че силата е право. Ако имате някаква способност, това е ваше право. Окултизмът е прост. Но търсещият с огромната сила на волята ще ни каже, че плачът на Майката Земя е нейната сила, а усмивката на Небесния Баща е Негово право. Ние имаме нужда само от една сила и това е вътрешният плач на Майката Земя. Нуждаем се само от едно право и то е усмивката на Бащата Небеса.

Как да придобием духовната сила? Чрез себеотдаване, постоянно себеотдаване. Как постигаме окултната сила? Чрез себеизучаване. А как придобиваме силата на волята? Придобиваме я чрез себеутвърждаване. Какво даваме чрез себеотдаването? Ние даваме това, което имаме, и това, което сме. Това, което притежаваме, е любовта на Бог; това,което сме, е загрижеността за човечеството. Какво научаваме от себеизучаването? Ние искрено изучаваме своите способности и неспособности. Изучаваме неспособностите си, за да ги трансформираме в способности, а способностите изучаваме, за да ги направим напълно съвършени. Какво утвърждаваме чрез себеутвърждаването? Утвърждаваме себе си. Но това не прилича на себеутвърждаването на Юлий Цезар, който заявил: „Дойдох, видях, победих”. Това е нашето божествено себеутвърждаване: „Дойдох в света, обичах всички човешки същества и установих своето неразделимо единство с тях“.

Ако използваме правилно духовната сила, тогава тук на земята ще можем да живеем в Реалността на Безсмъртието. Ако използваме правилно окултната сила, тогава Всеобщата Действителност винаги ще е на наше разположение. Нищо не ще може да се скрие от взора на окултиста. Всичко в творението моментално ще бъде достъпно за окултиста.

Ако използваме неправилно духовната сила, ще бъдем изключително, изключително жалки в духовния живот. Случвало се е понякога напреднали търсещи след неправилно използване на духовната сила да стават много по-слаби в стремежа си, отколкото са били в самото начало на своето духовно пътешествие. По същия начин, ако един окултист неправилно използва окултната си сила, тогава той напълно ослепява в духовния живот. Тази слепота не е физическа – тя е една много по-сериозна слепота. Тя е изгубване на вътрешното зрение на окултиста. Този търсещ повече няма да е в състояние да вижда истината. И още по-лошо: когато окултната сила се използва неправилно, накрая тя идва и атакува окултиста. При духовната сила, ако някой я използва неправилно, то той може понякога да избяга от атаките на тези неправилно употребени сили; но когато става дума за окултна сила, накрая тя се връща, атакува и наказва човека, който я е използвал неправилно, човека, който някога си е служил с тези сили и те са били на негово разположение.

Какво можем да направим със силата на волята? С тази сила ние можем да се отъждествим с творението на Бог; можем да се отъждествим с Реалността на Бог. Силата на Волята е съзнателно отъждествяване с реалността, която съществува, или с действителността, която ще разцъфне. Всеки човек има определено количество сила на Волята. Тази сила може също да бъде развита така, както развиваме мускулите си. Докато я развиваме обаче, трябва да знаем дали ще я използваме само за да изградим в себе си храма на истината, храма на светлината и мира, храма на насладата. Ако това е нашата цел, тогава силата на волята винаги ще е готова да ни помогне, да ни изгради, да ни оформи в абсолютното съвършенство. В противен случай тази сила може да бъде истинска пречка в нашия духовен път.

Духовната сила с безпогрешни думи ни казва: „Аз съм. Аз вечно съм”. Окултната сила безпогрешно ни казва: „Аз мога. Аз мога незабавно”. Силата на волята безпогрешно ни казва: „Аз се наслаждавам. Аз се наслаждавам божествено, аз върховно се наслаждавам. Наслаждавам се не по човешки начин, а по един божествен, един върховен начин”.

Въпрос: Бихте ли ни казали нещо за духовното си учение?²

Въпрос: Как да придобием духовна интензивност?

Въпрос: Какво е мнението ви за теософията и спиритизма?

В „Тайната доктрина” на мадам Блаватска, а също и в някои от произведенията на Ани Бесан, те са уловили известна част от истината. Но тази истина не идва пряко от най-висшите нива на съзнанието. Тази истина се е родила във виталния свят и оттам са и нейните изрази и форми. Аз не казвам нищо против това, което те предлагат. Но в същото време трябва да знаем, че истината, която те ни предлагат, е различна от истината, която идва от един духовен Учител, навлязъл в нивото, наречено Сат-Чит-Ананда: Съществуване-Съзнание-Блаженство. Това ниво е безкрайно по-високо от нивото, до което теософията се е приближила или е достигнала.

Въпрос: В митологията има много богове и богини. Те различни същества ли са в различните култури или са едни и същи същества с различни имена?

Въпрос: Как можем да бъдем съзнателни за душата?

Въпрос: Когато умрем, губим ли целия постигнат напредък и трябва ли да започнем от самото начало в следващото си прераждане?

Въпрос: Как можем да се научим да чуваме вътрешната музика?

Понякога, ако търсещият няма много чистота, той се чувства като просяк, когато се моли. Затова и не иска да продължава с молитвите. Но ако медитира, търсещият има друго усещане. Той чувства, че притежава Източника и медитира върху Източника, без да смята себе си за просяк. Той казва на Източника: „Ти ме изпрати тук, за да направя нещо за Теб сега. Чувствам, че е крайно време да дойдеш и да действаш в мен и чрез мен. Бъди добър, извади на преден план способностите, които въплъщавам, за да Те задоволя, да Те проявя и да Те осъществя”.

Част II — Небесното Прозрение и земната действителност

Небесното Прозрение и земната действителност³

Когато плачът на ограниченото израсне и заблести в усмивката на Безграничното, ние наричаме това освобождение. Трансформация наричаме преобразуването на тъмнината на тялото в светлината на душата. Освобождението касае цялото същество. Трансформацията е основно за физическата природа, свързана със земята. Просветлението е свързващата нишка между освобождението и трансформацията.

Когато човек се освободи, той усеща и знае, че има един друг свят, където може да си почине; когато човек е трансформиран, той чувства, че тук, тук на земята той трябва да прояви Абсолютния Всевишен. Когато човек е освободен, той усеща, че е работил много усилено и е крайно време да си почине в едно друго ниво на съзнанието. Когато е трансформиран, когато външното му същество е преобразувано от светлината, той чувства, че има златната възможност да бъде един съвършен инструмент на Бог тук на земята.

Когато човек се освободи, той усеща и знае, че има един друг свят, където може да си почине; когато човек е трансформиран, той чувства, че тук, тук на земята той трябва да прояви Абсолютния Всевишен. Когато човек е освободен, той усеща, че е работил много усилено и е крайно време да си почине в едно друго ниво на съзнанието. Когато е трансформиран, когато външното му същество е преобразувано от светлината, той чувства, че има златната възможност да бъде съвършен инструмент на Бог тук на земята.

В лишеното от стремеж човешко същество Прозрението на Небесата не може да остане дори и секунда. За земната действителност също е почти невъзможно да остане вътре в нестремящия се човек. Но тъй като човешките същества остават на земята, нейната действителност, поради безграничното си състрадание и безкрайното си търпение остава в тях. В стремящите се хора Небесното Прозрение намира единствения начин за разкриване на Бог. И именно в тях земната реалност открива своята цел, своята единствена цел: проявлението на Бог тук на земята.

В началото на своето духовно пътешествие търсещият казва на Небесното Прозрение: „Всичко, което съм, е от Теб. Всичко, което имам, е от Теб – това е Твоята Светлина, Твоята Наслада, Твоята Тишина и Твоят Звук”. В края на своето пътешествие търсещият казва на земната действителност: „Всичко, което съм и което притежавам, е за теб – безкрайно търпение, безкрайно състрадание, безкрайна прошка”.

Небесното Прозрение казва на търсещия, че ако той знае как да повярва, то ще го направи съвършен инструмент на Абсолютния Всевишен. Земната действителност казва на търсещия, че ако той може да се вслуша в повелите на своя вътрешен Водач, тя ще го направи съвършен инструмент на Абсолютния Всевишен. Искреният търсещ знае как да повярва и ще го направи. Той знае как да слуша и ще послуша наставленията на своето най-вътрешно същество – душата, прекия представител на Всевишния.

Небесното Прозрение е като цвете, което израства лист по лист вътре във всеки търсещ. Земната реалност е плодът, който се появява в края на извисяващия се стремеж във вътрешния свят и на душевната посветеност и преданото безкористие във външния свят. Всеки търсещ дълбоко в себе си притежава Небесното Прозрение и Земната реалност. Небесното Прозрение в търсещия започва пътешествието. Ако търсещият започне своето пътешествие със земната действителност, той ще направи огромна грешка. Небесното Прозрение е дървото на съзнанието. Търсещият трябва да изкачи това дърво и само тогава ще може да сподели плода на тази действителност с целия свят.

Небесното Прозрение навлиза в нас, когато затворим вратата на съмняващия се, разпитващ и подозиращ ум и отворим вратата на обичащото, състрадателно сърце-единство. Когато използваме своята неотстъпваща воля, за да видим лицето на истината и да израстем в самата истина, земната реалност ни приема като напълно свои. Когато плачем в най-чистите кътчета на сърцата си, Небесното Прозрение ни отговаря. Когато се усмихваме на морето- невежество, което залива човешкия свят, тогава земната реалност ни прегръща.

Небесата са прозрение, земята е реалност. От друга страна, земята е прозрение, а Небесата са действителност. Небесата са семето, земята е плодът. Когато гледаме на Небесното Прозрение като на семе, виждаме, че то е инициаторът. А когато погледнем към плода, който ще предложи своите семена, разбираме, че земната действителност е инициаторът. Днес семето е прозрението, а плодът е реалността. Утре същият този плод ще разкрие прозрението, а семето ще бъде просветлената и осъществена действителност.

Въпрос: Страданието засилва ли вътрешния глад на човека?⁴

Когато човек страда, Бог става реален за него. Има много атеисти и за тях Бог не съществува. Но когато децата им се разболеят и положението е критично, те незабавно призовават Бог или Светлината, или някаква Сила. И ако някой близък премине отвъд завесата на Вечността, тогава те чувстват, че е време да призоват някаква по-висша Сила, по-висша Светлина, нещо, което те не притежават и идва от някъде другаде. Призовават нещо и това нещо е Бог. Те са отявлени атеисти, изобщо не вярват в Бог. Но в такъв момент Бог се появява само защото те страдат. В мига, в който страданието им приключи, животът-изкушение или животът-невежество ги улавя и те забравят за Бог.

Затова, ако трябва да стигнем до Бог чрез страданието, то накрая при нас идва изкушението и ни отдръпва. Ако чувстваме, че трябва да отидем при Бог страдайки, като си счупим ръцете или си отсечем краката, правим ужасна грешка. Положителният начин да се достигне Бог е чрез любовта и радостта. Ще бъдем радостни, ако постоянно обичаме Бог. И понеже сме радостни, ние Го обичаме. Ако искаме да засилим вътрешния си плач, трябва повече да обичаме Бог и трябва да бъдем радостни, вътрешно и външно. Нашата любов към Бог се засилва чрез постоянната жизнерадостност. Ако постоянно сме в меланхолично настроение, няма да напредваме. Така ние само се опитваме да привлечем съчувствието на света и да бъдем обект на съжаление. Но това не е начинът. Правилният начин е винаги да изпитваме спонтанна радост. От Насладата ние идваме в света, в Насладата ние израстваме и накрая, когато нашето пътешествие приключи, в Насладата се оттегляме. Ето това е нашата философия.

Радост и благоразположение не означава живот на удоволствията. Не! Това е осъзнаване на нашата вътрешна божественост. Когато сме щастливи, когато сме истински щастливи, тогава наистина напредваме. Човек може да напредва чрез страданието, но преди това той проклина Бог: „Той е щастлив, тя е щастлива, всички са щастливи. Как така само аз страдам?”. Затова преди действително да заплачем за светлината, ние много често разбираме неправилно Бог, критикуваме Го и Го упрекваме. Но когато сме щастливи, ние не критикуваме Бог. Напротив, показваме нашата благодарност. Той ни е направил щастливи, докато има много други хора, които все още са нещастни, защото се търкалят в удоволствията на невежеството. Когато се превърнем в едно щастливо сърце, ние се движим напред, ние се гмурваме дълбоко навътре, ние летим. В такъв момент напредваме значително. Напредъкът е в движението и това движение идва само когато сме радостни и сме се превърнали в радост.

Въпрос: Духовността не е ли начин да избягаме от своите проблеми и трудности?

Въпрос: Ако някой иска да стане добър човек, това форма на стремеж ли е?

Когато станете едно по-добро човешко същество, вие трябва да предложите добрите си качества – своята искреност и любов – на човечеството. Тези добри качества са от Бог. Вдъхновението и стремежът да обичаш човечеството идват не отвън, а отвътре. Ако искате да дадете, трябва да получите от някого, който вече е постигнал това, и този някой е Бог вътре във вас. Как ще дадете, ако първо не получите?

Можете да станете по-добро човешко същество, ако мислите за Източника, за Този, който ви прави добър, по-добър, най-добър. Този, който вече е по-добър от вас. Вие можете да бъдете добър човек и можете да помагате на хората, но само ако необходимостта идва отвътре.

Въпрос: Мирът Бог ли е?

Въпрос: Бихте ли казали нещо за личността на Бог?

Въпрос: Ще ни кажете ли нещо за Исус Христос?

Въпрос: Коя е първата крачка към постигането на мир в ума?

Въпрос: Има ли някаква разлика между осъзнаване на Безкрая и безкрайно осъзнаване?

Въпрос: Въпрос: Аз често споря с хората. Те казват, че не бива да медитирам, а аз им казвам, че трябва повече да се стремят.

Въпрос: Има ли разлика между концентрацията и медитацията?

ума и го прави тих. Тя няма да позволи на нито една мисъл да навлезе в ума. Тя е като пазач, който стои на вратата и не допуска никой да влезе. Ето това е концентрацията. Но когато медитираме, умът вече е тих и спокоен. В такъв момент можем да наблюдаваме кои мисли са приятелски и кои не. Ако дадена мисъл е добра, божествена, блестяща, просветляваща мисъл, тогава ще ѝ позволим да влезе, защото тези мисли са наши истински приятели. Но ако дойдат страхът, съмнението, грижите, притеснението и завистта, ние не ги допускаме.

Част III — Двата инструмента на Бог

Двата инструмента на Бог⁵

Духовният Учител всъщност не е точно учител за своите ученици – той е като частен наставник. Учителят преподава и после изпитва, но ученикът е този, който трябва да вземе изпита със собствени усилия. Ако ученикът не се справи, той остава в невежеството. Частният наставник обаче ни оказва специална помощ, за да не се случи това. В духовния живот частният наставник е Учителят. Той ни помага да се изправим лице в лице с морето от невежество. Той лично ни обучава как да посрещнем невежеството и как да открием реалността на нашата душа. Той ни помага по всякакъв начин в нашето откриване на себе си.

Има някои търсещи, които за съжаление чувстват, че Учителят е Бог. Но никое човешко същество не може да бъде Бог. Учителят даже не е истинският баща на духовното семейство. Истинският баща е Абсолютният Господ. Учителят е само едно по-възрастно дете в семейството, а учениците са по-малките деца. Бащата е научил най-големия син как да наставлява по-младите. Младите може и да не знаят, че техният истински Баща не е най-старият брат, а някой друг. Но накрая те осъзнават и това. Ролята на най-големия брат приключва само след като той душевно, посветено и успешно е отвел младите членове на семейството при своя Баща, който е също и техен Баща.

Учителят изпълнява ролята на осъзнаването, а ученикът – ролята на стремежа. Но осъзнаването и стремежът са неразделими. Това, което ние наричаме стремеж, в друг план на съзнанието е осъзнаване. Тук на земята го наричаме стремеж, но точно това нещо в един друг план е осъзнаване. По същия начин това, което на друг план е осъзнаване, тук на земята го наричаме стремеж. Осъзнаването не е нищо друго освен един постоянен акт на вечно трансцендентиращ се стремеж, а стремежът не е нищо друго освен осъзнаване – или частично, или вечно просветляващо, вечно сияйно осъзнаване. Но това изцяло зависи от нивото на търсещия, от вътрешното му развитие.

Ученикът предлага своя стремеж на Учителя. Учителят предлага осъзнаването си на ученика. Учителят предлага на ученика това, което смята за най-добро в своя живот на осъзнаване. Ученикът предлага на Учителя онова, което чувства като най-добро в неговия живот на стремеж. Но Учителят казва: „Не, това не е най-доброто. Крайно време е да се вдигнеш, мое дете. Недей да спиш повече. Не се търкаляй повече в удоволствията на невежеството. Събуди се, стани!”. Тогава ученикът става и навлиза в живота на динамичната духовност. В този момент Учителят му казва: „Моля те, не отлагай. Седни на раменете ми. Аз ще те разведа надлъж и нашир из вътрешния свят”.

Духовността е като божествена игра. Играчите са твърде малко и всеки играч има специална роля. Учителят играе важна роля, ученикът също. Но в най-висш план Истинското в нас, Всевишният в нас е Този, който играе ролята на Учител в един индивид и ролята на ученик в друг. Той е този, който дава в сърцето на Учителя, и Той е този, който получава в живота на ученика.

Учителят е мостът, свързващото звено, връзката между човешкия стремеж и божественото осъзнаване. Той взима това, което човечството предлага на божествеността – своя душевен плач, и сваля това, което божествеността му предлага за човечеството – своята просветляваща Усмивка. Учителят е и вестител. Той носи надеждата на човечеството в света на Божието Прозрение и пак той сваля долу в човешкия свят божественото Обещание. С човешката надежда той се изкачва до най-висшето и слиза с божественото Обещание до най-нисшето. И защо? Заради съзнанието на земята, заради трансформацията и съвършенството на човечеството.

Учителят е слуга. В обикновения живот, за да видите шефа, имате нужда от подчинените му. В духовния живот е същото – ако един търсещ или ученик задоволи учителя, който е слуга на Бог, той може да каже на Господаря, че има някой, който чака, за да Го види. Слугата е този, който отваря вратата и казва на истинския Господар, Всевишния, че някой Го търси. Учителят е секретарят. Ако искате да си уредите среща с шефа, трябва да се доближите до секретаря.

Ролята на Учителя е посветено да служи в живот-тишина. В живота на вътрешната тишина той работи най-ефикасно във и чрез своите ученици. Всъщност животът-тишина е това, което той предлага на своите ученици. А те му предлагат своя живот-звук. Животът-тишина е за осъзнаване, животът-звук е за проявление – и двата са от огромно значение.

Учителят е най-искрен, когато стане неразделна част от плача на човечеството. Когато човечеството е гладно за Мир, Светлина и Блаженство, Учителят, осланяйки се на своето единство, страда от същия глад. Както човечеството, така и той се измъчва от вечната жажда и глад. От друга страна, същият Учител се изкачва високо, по-високо, най-високо и става едно с Източника на безкрайния Мир, Светлина, Блаженство. Там в Небесата той се наслаждава на един празник, великолепен празник, а тук на земята е принуден да гладува. Но той върши и двете предано и душевно. Неговата роля в космичната Драма на Бог е да отнася плача на човечеството в Насладата на Небесата и да сваля Небесната Наслада в плача на човечеството.

В Божието Око и Учителят, и ученикът са еднакво значими. Бог знае, че Неговото малко дете, известно като ученик, няма винаги да бъде младо и безпомощно. Един ден и той ще бъде залят от постоянния, безграничен Мир, Светлина и Блаженство. Бог също знае, че Той е този, който във и чрез ученика играе ролята на едно малко дете. Той е този, който иска Неговото творение да бъде винаги ново и свежо. Вечно надминаващата се новост и свежест е песента на света във всеки човек и във всяко Негово творение. В същото време Той ни вдъхновява и ни кара да усетим, че Той е вечно надминаващата се Истина, която и Учителят, и ученикът трябва да въплъщават.

Учителят и ученикът стават едно в деня, в който започне вътрешната инициация. Тя може да започне по различни начини. Може да се осъществи по традиционния индийски начин, като се пеят мантри и се отправят няколко символични, свещени слова. По този начин на ученика се дава едно усещане за отречение, което е от огромно значение в духовния живот. Инициацията може да стане и чрез очите. Учителят предлага чрез очите част от светлината на своята душа или част от своя дъх-живот на ученика. Ето така той приема ученика като свой собствен. Чрез състраданието-сила на Учителя, ученикът изважда на преден план от най-дълбоките кътчета на сърцето си несравнима благодарност. Когато благодарността и състраданието действат заедно, инициацията се случва. В такъв момент Учителят дава пред ученика тържествено обещание: „Сине мой, сега твоето трупано с хилядолетия невежество е в мен. Аз ще го просветля, ще го трансформирам и ще го направя съвършен инструмент на Господа Всевишен”. Осланяйки се на абсолютното си единство с Всевишния и с ученика, Учителят чувства, че всичко, което той е бил, което е и ще бъде, е скрито в самия ученик в зародишна форма.

С течение на времето ученикът става, като своя Учител, съзнателен за неопровержимата истина, че и той също е един незаменим инструмент на Абсолютния Всевишен. После ученикът казва на Учителя: „Учителю, ти си тялото на вечната Истина, а аз съм твоите крайници. Ти имаш нужда от мен за своето проявление, а аз се нуждая от теб за своето осъзнаване. Нека да действаме заедно, защото така е предопределено. Ти ще изпълняваш ролята на Всеобщото Съзнание, на Трансценденталната Висина, а аз ще играя ролята на инструмент за твоето земно проявление. Заедно ние ще проявим и ще осъществим Абсолютния Всевишен”.

Докато служи на ученика в тишина, Учителят знае и чувства, че обича Любимия Всевишен в ученика. И идва време, когато Учителят не вижда Любимия Всевишен като отделна същност в ученика, а Го вижда в цялостното съществуване на своя ученик. Той вижда ученика като своя Любим Всевишен. И за ученика идва време, когато той не вижда Учителя си като друго човешко същество, а го вижда като едно цяло със своя Господ Всевишен.

Настъпва момент, когато Абсолютният Всевишен кара и Учителя, и ученика да почувстват, че Той се нуждае еднакво и от двамата, защото Той въплъщава едновременно и Прозрението, и Реалността. Той вече е предложил на Учителя Светлината на Своето Прозрение, а Светлината на Неговата Действителност расте вътре в ученика. Неговото Прозрение и Неговата Реалност трябва да работят заедно, за да установят съвършенството на света тук на земята. Учителят е сакат без ученика, а ученикът е сляп без Учителя. Но когато са заедно, те ходят и виждат; те са съвършени инструменти на Абсолютния Всевишен, като Го проявяват по Негов неповторим начин.

В заключение искам да кажа, че и Учителят, и ученикът са незаменими избрани инструменти на Бог. Те са незаменими, защото искат да задоволят Абсолютния Всевишен по Негов собствен Начин. Ако Учителят иска да задоволи Всевишния по свой собствен начин, то той няма да е незаменим. Ако ученикът също иска да задоволи Всевишния по свой собствен начин, той изобщо няма да е незаменим. Но когато Учителят и ученикът заедно плачат и се опитват, опитват се и плачат да задоволят и да осъществят Абсолютния по начин, по който Абсолютният иска да бъде удовлетворен и осъществен, тогава те са чисти, съвършени и съзнателни инструменти на Бог.

Въпрос: Как да медитираме?⁶

После, след концентрацията започва вашата медитация. Тази медитация, за която ще говоря, е само за ученици, а не за другите. Ще погледнете към снимката и после ще направите едно от двете неща – което усещате, че е по-добро за вас. Вие сте се концентрирали върху портрета и сте станали напълно едно с моето съзнание. Сега, след като сте ученици, ще се опитате изцяло да навлезете в мен с тялото, витала, ума, сърцето и душата. Цялото ви същество ще навлезе в мен така, както реката се влива в морето. Това е единият начин. Или напълно ще изпразните себе си и ще ми позволите аз да навляза във вас. Това са двата начина. Да предположим, че днес сте медитирали и не се страхувате от мен. Когато гледате в мен, вие навлизате в мен. Утре, ако мъничко ви е страх от мен, позволете аз да навляза във вас. Направете това, което ви е по-лесно. Ако искате да влезете в мен, сте добре дошли. Вратата на моето сърце е широко отворена. Но ако се страхувате да навлезете в мен, защото усещате, че напълно ще се изгубите, тогава почувствайте, че трябва да оставите отворена вратата на сърцето си и ми позволете аз да вляза във вас. В този момент аз ще ви донеса всичко, от което имате нужда. Ако се нуждаете от радост, с радост ще навляза във вас. Ако имате нужда от наслада, ще ви донеса наслада. Ако не ви е страх от мен, тогава влезте в мен. Щом се озовете там, можете да пиете от Покоя, Светлината, Блаженството, можете да плувате в моя вътрешен океан от Светлина и Наслада. Но ако ви е страх, аз ще дойда при вас според вашата възприемчивост. Ако сте оставили вратата на сърцето си широко отворена, аз ще вляза, ако сте я оставили ей толкова отворена, ще съм вътре. Зависи от вас.

Въпрос: Медитацията диалог ли е между ума на човека и Бог?

Въпрос: Любопитен съм за вашето просветление. Как и кога го получихте?

Въпрос: Кога започнахте да медитирате?

Въпрос: Какво правехте точно сега, когато погледнахте към мен?

Въпрос: Как можем да сме сигурни, че следвайки духовния път, не просто мамим себе си? Как разбираме, че наистина постигаме напредък?

Въпрос: Може ли някой да постигне тази безкрайна Светлина?

Въпрос: Когато сваляте определени качества като Мир, Светлина, Блаженство и Сила, вие сваляте определено количество от тях или просто го правите, докато ние престанем да приемаме?

Много често виждаме как повече Светлина и повече Мир могат да влязат в ученика, ако той е отворил вътрешната си врата. И после какво става? Светлината и Покоят не се връщат обратно; те влизат в човека и остават там. Когато свалям нещо долу, то не се връща обратно. Вие приемате толкова, колкото можете, и остатъкът се задържа при нас в атмосферата.

Въпрос: Какво става, ако ученикът изгуби желание?

Въпрос: Ако човек изгуби всякакво усещане за желание, може ли да се каже, че той все още има стремеж?

Въпрос: Въпрос: Понякога, когато медитирам, всичко е много отчетливо и ясно и върви добре. Друг път всичко е много спокойно и аз толкова навлизам в медитацията, че изпадам в забрава и не мога да действам, а след това ми е нужен цял ден, за да се възстановя.

Бележки на редактора към първото издание