Божествени качества

Ние знаем какво искаме от човешкия живот. Копнеем за божествен живот, за единство с Бог. Ще дойде време, когато ще видим, че Бог притежава Мир, Светлина и Блаженство. Тогава ще си кажем: „Аз се нуждая от тези качества, за да стигна до Него. Когато придобия всички тези добри качества в изобилие, моята Божественост ще се прояви. Тогава аз ще стана едно цяло с Бог.” И ние се опитваме да получим Мир, Светлина и Блаженство, за да се превърнем в съвършени инструменти или образи на Бог, който въплъщава тези качества. После израстваме в Неговата Божественост. Това е един начин, по който можем да израснем в тези божествени качества и да станем едно с Бог.

Има и друг начин. Ако знаем къде е Притежателят на тези божествени качества и ако имаме свободен достъп до Него по време на медитацията си, тогава можем да Го доближим и да кажем: „О, Господи, сега съм в Нозете Ти. Моля те, дай ми това, от което се нуждая. Дай ми това, което според Теб е най-добро: Мир, Светлина или Блаженство. Но Те моля, дай ми го само ако такава е Твоята Воля. Ако не е Твоята Воля, тогава не ми давай нищо. И ако не желаеш да ми дадеш нищо, дори ако желаеш да съм в ада, тогава нека бъда в ада. Всичко, което искам, е да изпълня Твоята Воля.”

Ние вече знаем кои са отрицателните ни качества или склонности: страх, съмнение, депресия и други подобни. Ако в нас е проникнал страхът, тогава трябва да използваме силата си, за да го победим. Ако ни е връхлетяло съмнението, незабавно трябва да използваме божествената си вяра, която е силата на нашата душа, за да го преодолеем. Ние винаги носим в себе си противоотровата, способността да се борим и победим негативните качества. Но щом тези качества навлязат в нас, ние често им се предаваме. А предадем ли се на отрицателните сили и обстоятелства, ние ставаме тяхна жертва отново и отново. Затова винаги е по-добре да се борим срещу тях с положителните си вътрешни способности. Нашите положителни способности са увереността, абсолютната сигурност и вярата: вяра в себе си, вяра в Бог и вяра в нашия духовен живот. Нека си служим с положителната сила, която притежаваме, за да се опълчим срещу отрицателната сила в себе си, да я унищожим или преобразим. Когато душата ни прилага положителната си сила, духовната си сила, тя навлиза в двадесет божествени качества едновременно, и тези качества стават като божествени цветя, поднесени в Нозете на Всевишния.

Чистота

Чистотата е божествено качество от огромна важност в нашия духовен живот. Всеки знае какво е чистота, но тя е нещо, което трябва да култивираме. Ако не сме чисти, ние не можем да постигнем нищо. Нямаме ли чистота в тялото, ума, сърцето и душата, духовната сила ще бъде проклятие, а не дар; тя просто ще ни изпепели. Дори мъдростта е безполезна, щом няма чистота. Ако притежаваме мъдрост без чистота, тогава тя незабавно ще бъде помрачена от страх и съмнение.

Всички божествени качества са постижими в нашия духовен живот. Значи и чистотата е напълно постижима, но всичко зависи от това колко искрено сме приели духовния живот. В зависимост от индивидуалния стремеж може да са нужни няколко дни, няколко месеца или години. А е възможно да отнеме и няколко прераждания, ако изобщо не се стремим искрено.

На нашия път физическата чистота е изключително важна. Някои духовни търсачи пренебрегват тялото; те не се интересуват от физическото. Но ние се грижим за физическото, защото чувстваме, че именно в него живее душата. Осъществяването на божествената ни мисия може да се случи само тук на земята, във физическото тяло. В него чистотата е сила, така че трябва да поддържаме тялото чисто. Само когато въдворим чистота в своята природа, божествената сила ще бъде постоянно в нас.

Ако сме нечисти, ще ни преследват лоши мисли, ревниви, мрачни мисли, и смъртта ще витае край нас. Това е тайната, която искам да ви кажа: ако искаме да прогоним страха от смъртта, тогава трябва да бъдем чисти. В мига, в който почувстваме чистотата на душата, ние можем да навлезем в самото съществуване на смъртта. Когато можем съзнателно да навлезем в нещо, ние не се страхуваме от него, защото внасяме там собствената си сила, светлината на нашата собствена душа.

Има различни начини да пречистим своето външно съществуване. Ако нямаме някакъв определен метод на медитация, можем да започнем с дишане. Трябва да се опитаме да вдишваме спокойно и тихо. Докато вдишваме, можем просто да повтаряме думата „чистота” или „Всевишни”. Не ни е нужна друга тайна освен тази. Ако правим така, ще почувстваме как над главата ни се спуска чистота. След това, когато издишваме, трябва да усетим, че нашата нечистота излиза с дъха ни. Ако практикуваме това просто упражнение, ще видим промяна в нашата природа още в този живот.

После трябва да се опитаме да пестим словоизлиянията си. Повечето от нас говорят дневно поне три и половина часа повече, отколкото е необходимо. Ако искаме истински духовен напредък, тогава трябва да намалим говоренето си. От нас не се иска да станем безмълвни брамини. Това, което Бог желае, е далеч по-различно. Но не е нужно да се отдаваме на глупаво, безполезно, безцелно говорене. Много често ние погубваме дълбоките си вътрешни преживявания, като говорим за тях или като по принцип говорим твърде много. Всъщност става така, че когато получим някаква вътрешна истина или вътрешна реалност, ние я приемаме съвсем не като вътрешна истина, а просто като някаква безсмислена умствена халюцинация. Защо? Защото чрез постоянното говорене сме се отчуждили от нашия истински Източник. След като сме имали значими преживявания или, да кажем, ограничени осъзнавания, можем да бъбрим колкото ни се иска. Но тогава няма да сме в състояние да говорим за нещо, за което нашето вътрешно същество не иска да говори. Така че нека се опитаме да намалим говоренето. Всички ние можем да прилагаме това златно правило.

Абсолютна чистота ще можем да придобием единствено когато сме постигнали духовно съвършенство. Всеки е нечист до последния миг преди съвършенството. Но ако сега успеем да спуснем мир отгоре в ума си, тогава в ума ще се възцари вътрешната чистота. Вътрешното ни съществуване е винаги чисто. Душата е винаги чиста. Божественото ни сърце е винаги чисто. Физическият, привързан към земята ум е нечист; но този ум, заедно с външното ни съществуване, може да бъде пречистен, ако изведем на преден план светлината на душата. Това е не само възможно, а осъществимо и неизбежно, когато постигнем духовното съвършенство.

Бих искал да кажа, че от духовна гледна точка чистотата е нещо, което незабавно ще ни помогне да се слеем едновременно с най-висшето и с най-низшето. Когато сме в най-низшето, няма да смятаме, че то е единственото нещо на земята; когато сме в най-висшето, няма да го чувстваме като единственото нещо на земята. По това време вече няма да има никаква разлика между най-висшето и най-низшето. Всичко ще бъде едно.

Когато сме чисти, ние сме способни да разширяваме нашия ум, нашите мисли и идеи. Когато притежаваме истинска чистота, виждаме, че съзнанието ни се разширява от един човек към друг, от едно място към друго, от ограниченото към неограниченото. В мига, в който сме развили или придобили най-висшата чистота, ние чувстваме, че целият свят е наш. Той не е нещо отделно от нас; ние принадлежим на света и светът ни принадлежи.

В духовния свят чистота е тайната на единството — неразделното единство между ограниченото съзнание и неограниченото съзнание, между индивидуалния свят и общия свят. Чистотата е това, което може да ни обедини. Чистотата е това, което може да установи божественото Царство Небесно тук, във физическото.

Интуиция

Интуицията е вътрешна способност, която всички човешки същества притежават. Не всеки обаче е развил тази способност или я е проявил, за да може да си служи с нея, поради което някои хора все още не са убедени, че я притежават. В ума има един вид интуиция. Но истинската интуиция идва от душата. Понякога използваме финия ум и смятаме, че умственото ни разбиране е интуиция. Но това не е вярно. Интуицията е механизмът в нас, който незабавно вижда Светлината. Самата интуиция е съзнателната Светлина във всеки човек. Тя е нашата способност да виждаме истината и реалността едновременно, без да ги отделяме от тяхното битие и същност. В обикновения живот ние най-често виждаме, че реалността е на едно място, а визията е някъде другаде. Но в случая с интуицията не е така. В интуицията реалността и визията вървят заедно; те не могат да бъдат разделени. Когато едно малко дете погледне слон, какво вижда то? Веднага забелязва или опашката, или краката, или пък хобота. Неговото внимание е концентрирано само върху една част от слона; въпреки това то чувства, че е видяло цялото животно. Но видим ли нещо, използвайки силата на интуицията си, ние веднага съзираме цялото му съществуване. Това е като да видим цялото тяло на слона едновременно. Ние не само ще забележим всичките му крайници наведнъж, но и ще съзрем заедно с тях неговото вътрешно съществуване. Силата на интуицията вижда вътрешната и външната Истина в пълнотата им, като едно цяло, без да разделя двата аспекта.

Външното съществуване ние наблюдаваме с външните очи — виждаме една част, един крайник на слона, когато си служим с тях. Но интуицията идва от третото око. Ако ни подхранва светлината на душата, тогава става много лесно да отворим третото око. Това трето око, което наричаме аджна чакра, всъщност притежава безкрайно по-голяма зрителна сила, отколкото самата интуиция. Интуицията е само част от неговите възможности. Може да я смятате за значителна част, но за мен тя е незначителна в сравнение с пълните възможности на третото око. Ала все пак разликата между човешкото око и интуитивната способност е огромна.

Съществува огромна разлика между разбирането и интуицията. Разбирането произхожда от много, много ниско ниво, а интуицията произхожда от много, много високо ниво. Разбирането идва от ума, от витала или дори от по-ниски области. То никога не може да отиде отвъд обичайното ниво на умственото съзнание. Дори когато схванем нещо в най-пълна степен, това разбиране идва от ума. Интуицията произлиза от много високо ниво на съзнание далеч над ума. В разбирането много рядко присъства непосредствено знание за Истината; няма непосредствена мъдрост. Разбирането е непряк начин за доближаване към Истината, заобиколен начин. Но интуицията е незабавен и пряк начин да се приближим до Истината. Не може да има сравнение между разбирането и интуицията.

Ако се опитаме да отворим третото око или да развием интуитивната сила, без да сме изпълнили докрай сърцето с енергия, тогава интуитивната сила може само да ни създаде проблеми. Тя ще ни смути. Ако точно сега видя чрез интуицията си, че баща ми ще почине утре, тогава самият аз ще съм мъртъв днес. Самият страх ще ме убие. Каква е тогава ползата да се измъчвам с това знание? Но ако съм развил сила на волята, ако съм приел светлината на душата като своя, в този момент аз ще стана едно цяло с Волята на Всевишния. После, дори ако знам, че баща ми ще си отиде, няма да се безпокоя, защото въпреки всичко знам кой е моят баща. Той е само дете на Всевишния така, както и аз съм дете на Всевишния. Сега баща ми е тук на земята, играещ в Скута на Всевишния. Веднага щом напусне тялото, той ще се озове в Сърцето на Всевишния. Вие може да приемете това изживяване като теоретично. Но не! Именно това чувстваме, когато видим Истината през Окото на Всевишния.

Ако пък видим с интуицията си, че бъдещето е много светло, ако узнаем, че ще се случи нещо много хубаво, тогава нашето нетърпение ще ни погуби. Ние сме като децата. Детето вижда манго, но майката не му го дава. Не е дошло времето, не е ударил часът то да получи мангото. Детето е нещастно. То казва: „Щом е за мен, трябва да го изям сега.” Но майката знае кога е най-подходящото време да даде мангото на детето. По подобен начин, ако с интуитивната си сила, с интуитивната си светлина видим, че нещо предстои, може да се опитаме да го сграбчим. После, ако не постигнем резултат или не успеем да го притеглим направо към себе си, се отчайваме. Можем да го видим, но не можем да ускорим пристигането му; трябва да чакаме да удари Божия Час. Затова сме тъжни. Ако точно сега се сдобием с интуитивна сила, ние ще сме като дете, което държи нож: то може да си пореже пръста или дори да се прободе.

Ако обаче първо отворим сърдечния си център и станем едно с Бог, тогава няма да сме обезпокоим, когато видим бъдещето. Така че най-добре е да изчакаме, докато се отвори сърдечният център и ние до голяма степен попием светлината на душата. Можем да въплътим интуитивната сила най-добре, когато живеем в светлината на душата. Тогава, ако притежаваме интуитивна сила, ще сме в безопасност; нищо няма да се обърка. Аз казвам на учениците си да не мислят за интуиция точно сега. Тя може много да помогне, но единствено в подходящия момент, когато е правилно разбрана. Интуитивната сила ще дойде спонтанно, когато собственото ни вътрешно същество е развито, когато психичното ни предаване е пълно, когато сме установили съзнателното си вътрешно единство с Всевишния. В този момент няма да злоупотребим с нея. Тя постоянно ще ни помага.

Решителност и сила на волята

Ако искаме да развием решителност, тогава не трябва да мислим за низшия, емоционален витал, а за динамичния, енергичен витал. Трябва да мислим за себе си не като за агресивен витал, който с готовност се отдава на депресия и разочарование, а като за витал, който е изпълнен с решителност. Ако виталът иска да постигне нещо на всяка цена, това е небожественият витал. Ала той само руши нашите възможности и заложби. Като си служим с нечисти средства, като злоупотребяваме с решителността си, ние не можем да получим нищо. Но ако виталът желае да работи посветено и с огромна искреност, ако той се нуждае от истината и няма да си отдъхне, докато не постигне истината, това е божественият витал. Той копнее за всичко положително. Нуждае се от Светлина. Без Светлината той няма да бъде осъществен. Нуждае се от божествена Сила — Силата, която изгражда, а не силата, която ни разрушава. Той се нуждае от божествена Любов — Любовта, която се разширява, а не човешката любов, която завършва с разочарование.

Да кажем, че едно дете е започнало да учи в началното училище. То заявява: „Твърдо реших да получа магистърска степен; докато това не стане, аз няма да се откажа да уча.” Ако решителността му е много искрена, един ден то ще постигне целта си. Подобно на това и в духовния живот, ако виталът обещае, че ще притегли отгоре безграничен Мир, Светлина и Блаженство, тогава рано или късно той ще го стори.

Решителността на витала обаче не е достатъчна; ние се нуждаем също така от волята на душата. В основата си решителността идва от душата. Когато си служим с тази сила на физическо, витално или умствено ниво — иначе казано на външен план — ние я наричаме решителност. А когато я прилагаме на вътрешно или психично ниво, я назоваваме сила на волята, светлина на душата. „Сила на волята” е духовният термин, който употребяваме за решителността. Когато светлината на душата навлезе във витала, ние можем да придобием еднопосочна решителност. Тя е е божествена решителност, истинска сила на волята.

В обикновения човешки живот, когато сме решени да направим нещо, ние поддържаме решителността си пет минути, а после тя изцяло ни напуска. Ако се опитаме да постигнем решителност със собствени усилия, тя няма да е трайна. Но щом узнаем какво представлява волята на душата, виждаме, че тя се запазва за много години, дори за цял живот.

Божествената решителност идва спонтанно, ако медитираме върху сърцето, върху светлината на сърцето. Всеки търсещ може да развие способността да извежда на преден план светлината. Ако медитираме някъде другаде, а не върху сърцето, решителността ни може да се колебае. Да предположим, че сме решени да станем на другата сутрин в пет часа. Утре може да станем в пет часа с много голяма трудност, но вдругиден ние просто ще забравим да станем от леглото. Не сме дали решително обещание и ставаме в осем или в десет. Защо? Защото не сме заредили батерията си. Ако получим божествена светлина от нашата душа по време на медитацията си и ако искрено се помолим на душата да ни събуди в пет часа, тогава тя ще е доволна. Дори да си легнем в два часа през нощта, ще можем да станем в пет. Душата ще ни събуди. Тя е тази, която може да поеме отговорността да направи необходимото от наше име. Тези, които търсят Истината и Светлината, винаги ще се стараят да получат свободен достъп до волята на душата. Нашите усилия ще притежават мощ само ако съзнателно се стремим да се отъждествим с волята на душата си и с решителността на вътрешното си същество.

Непривързаност

Колкото повече Светлина получаваме отвътре, толкова по-бързо идват напредъкът и постиженията ни. Във всяко постижение блести искрица непривързаност. Но пълната непривързаност е нещо, което всъщност получаваме едва в края на нашето пътуване, след дълъг период на духовна практика. Никой не може да каже, че е започнал духовното си пътуване с непривързаност. Човек никога не може да постигне непривързаност отведнъж. В продължение на години, дори на няколко прераждания, той трябва да се концентрира, да медитира и да служи безсебично; само тогава ще може да придобие непривързаност. Тя е изключително трудно постижима, но е нещо, което всички ние трябва да притежаваме.

В едно семейство всеки член има отговорности към останалите. Докато сме живи, имаме физически, морални и всякакви други задължения. Майката трябва да се грижи за сина, защото тя го е родила. Синът трябва да се грижи за майката, защото до някаква степен се чувства задължен да я удовлетворява и радва. Но често майката не е искрено загрижена за сина, или синът за майката. Когато в семейството няма обич или истинско разбиране, веднага става ясно, че това е липса на загриженост, а не непривързаност. Липсата на загриженост е позната на всеки; виждаме я във всекидневието си. Тя често се бърка с непривързаността. Само че непривързаността е нещо много по-висше от липсата на загриженост и е това, от което се нуждае духовният търсач.

Непривързаността не означава, че няма да сме загрижени за другите. Тя означава, че ще изпълняваме задълженията си възможно най-добре, но няма да държим на резултатите. В непривързаността ние правим каквото трябва, както трябва и когато трябва. Всичко се върши защото Вътрешният Водач го е разпоредил. След това, ако отидем още по-надълбоко, осъзнаваме, че Вътрешният Водач е всичко. Той е Извършителят, Той е Действието и Той е Наслаждаващият се на действието.

Да вземем някой атлет — бегач, който е тренирал дълго време. Накрая той участва в Олимпийските игри и финишира последен. Човекът ще си каже: „Тренирах в продължение на толкова много години. Как така останах последен?” Но той трябва да бъде непривързан. Към какво? Към плодовете на своите действия. Бегачът трябва да тренира изпълнен с надежда, че ще победи. Нужно е да става рано сутрин, да прави различни упражнения и да върши всичко необходимо, за да се представи по-добре. Но резултата от действията си той трябва да положи в Нозете на Бог, който е единственият Извършител.

Върховната философия е: „Бог е Извършителят и Наслаждаващият се,” и това е напълно вярно. Но тук на земята, на физическо ниво, ние определено следва да вършим това, което смятаме за най-добро. Трябва да работим и да правим необходимото. Трябва във всяко отношение да изпълняваме задълженията си възможно най-добре, за да достигнем целта си. Понякога се опитваме да видим резултата от работата си с нашия умствен взор, а той ни показва, че резултатът ще бъде поражение. Ако знаем, че резултатът няма да ни удовлетвори, ще ни е изключително трудно да работим добре и с ентусиазъм. Ако успехът е всичко, от което се интересуваме, тогава естествено ще се обезкуражим. Но тук правим грешка; ние не знаем истинското значение на непривързаността. Трябва да действаме с надежда, ентусиазъм и решителност, а какво ще се случи не е наша работа. Щом действието е приключило, то не остава в нашите ръце. Когато резултатът е налице, ние ще бъдем напълно непривързани, без значение дали сме първи или последни. Ако сме първи, ще бъдем щастливи. А ако сме последни, пак ще сме щастливи, защото сме предали резултата от нашето действие на Бог.

Истинската радост идва, ако в мига, в който започнем да работим, почувстваме, че самата работа е резултатът. Тогава не ще е нужно да чакаме резултата двадесет минути, два месеца или две години. Ние търсим удовлетворението, което ще настъпи едва след няколко месеца или години, когато пожънем плодовете на действието си. Но ако сме достатъчно мъдри, ще пристъпим към работа и ще видим, че тя самата е радост. Преди всичко трябва да знаем, че именно ние, измежду милиони хора на земята, сме били избрани да изпълним тази конкретна работа. После, в мига, в който я започнем, трябва да почувстваме как самата работа ни дава това, което искаме. Ако искаме да получим от някое дело удовлетворение, радост и пълнота, тогава трябва още в самото начало да почувстваме, че не бъдещият резултат, а самата работа е изпълнена с радост.

Как можем да сме непривързани в делата си? Има два начина. Единият е да чувстваме, че нищо на земята не е вечно. Независимо колко велик е някой в човешкия свят, нищо не е завинаги — нищо. Името и славата ще бъдат погребани. Не можем да твърдим за нищо, че ни принадлежи, дори за самите себе си. Днес използвам думите „аз, мое, на мен”. Но утре това „аз” ще се пренесе в друг свят. Каква е ползата да се привързвам към някого или нещо, ако не мога да го взема със себе си след шестдесет или седемдесет години? Това е просто глупаво!

Същото се отнася и за привързаността към другите. Макар да знам, че се привързвам към човек, когото не мога да обявя за свой, аз казвам, че той ми принадлежи. Не мога да му го покажа, не мога да му го докажа. Как да покажа сърцето си? Не мога да покажа вътрешните си чувства. Ако чувството е добро, опитвам се да го споделя. Ако е лошо чувство, старая се да го скривам. Често пъти, ако правим нещо добре, ние се опитваме да го покажем. Ако го правим зле, не сме склонни да го демонстрираме. Но без значение дали работата е добра или не, дали изпитваме добри или лоши чувства, обектът на нашата привързаност не е траен. В крайна сметка осъзнаваме, че нищо от това, което наричаме свое, не може да трае вечно. Това е единият начин да бъдем непривързани.

Другият начин да постигнем непривързаност е да знаем, че освен ограничената светлина съществува по-висша, безкрайна Светлина. Тази Светлина ни дава истинска радост. Знаейки това, как можем да сме привързани към хората и предметите, които постоянно ни изкушават? Колкото повече се отделяме от тези изкушения на ограниченото, толкова повече се привързваме към безкрайното. В тази божествена привързаност е нашето истинско удовлетворение. Ако духовният живот е наистина важен за нас, тогава работата ни е да посветим цялото си внимание на Всевишния. Ако сме дълбоко привързани към Всевишния, към вътрешния живот, тогава естествено ще оставаме непривързани към други хора и предмети, към света, който не се стреми. На това, което наричаме привързаност към Всевишния, ще се гледа в бъдеще като на Светлина на Мъдростта, защото единствено в Него можем да израстваме и никъде другаде. Единствено в Него сме осъществени и никъде другаде.

Някои индийски търсачи, следващи пътя на посветеността, стигат дотам да казват, че посветеността не е нищо друго, освен привързаност към Бог. Както човешкото желание е привързаност към човешко същество, така и духовната посветеност е форма на привързаност към Бог. Не можем да бъдем привързани едновременно към две неща или към две личности. Когато се потопим дълбоко навътре, ние виждаме, че можем да сме привързани само към една личност или едно нещо. Привързаността и посветеността са като концентрацията. Не можем да се концентрираме както трябва върху два пръста едновременно. Виждаме два пръста, но фокусираме вниманието си или върху единия, или върху другия. По подобен начин, когато наистина предлагаме на Всевишния най-чистата си привързаност — посветеността — тя може да отиде само при Него. А в Него ще открием останалото човечество. Отначало имаме обикновено семейство от няколко члена. Но идва време, когато трябва да разширим семейството си. Самото човечество става наше семейство. Колкото повече израстваме вътрешно, толкова по-голямо става нашето семейство. И човечеството остава винаги във Всевишния.

Ние можем да се отъждествяваме със страданията и чувствата на друг човек и при все това да оставаме непривързани, ако навлизаме в него със Светлината на душата си. Светлината на нашата душа винаги се разпростира. Тя не обвързва и същевременно не може да бъде обвързана. Със Светлината на душата си можем да се отъждествим с когото и да е на земята, без да бъдем засегнати. Ако проникнем в човека със Светлината на нашата душа, която е само свобода и съвършенство, и ако изпълним страдащия с тази вътрешна Светлина, тогава той ще получи от нас най-добрата помощ. След това ще можем да летим като птица, без да бъдем докоснати от човека или привързани към него. Лодката на Всевишния ни носи към Златния Бряг. Лодката е във водата, но не принадлежи на водата. Сега Лодката е в морето от невежество, но не се влияе от него. Тя ни носи към Златния Бряг, където няма невежество, няма съмнения, няма ограничения — там има само съвършенство и пълнота. Така и в човешкия си живот трябва да чувстваме, че ако носим в себе си Светлината на душата, можем да бъдем във всекиго. Той може да е най-несъвършеният човек или най-големият страдалец. И въпреки че му помагаме много искрено и успешно, ние няма да се привързваме или да бъдем повалени от него. Затова трябва първо да открием своята вътрешна Светлина, Светлината на душата. Само тогава ще сме наистина подготвени да помагаме на другите, без да сме привързани към тях самите или към техните страдания. Само тогава ще можем да оказваме най-искрена и най-чиста помощ на страдащото човечество.

Истина

Да бъдем честни и нравствени личности е безкрайно по-добре, отколкото да сме неморални, неискрени и нечестни. Няма да изричаме лъжи, няма да мамим родителите, приятелите, учителите или учениците си. Ако сме съвестни в нещо — например в казването на истината — това означава, че се стремим към съвършенство. Поради това, че полагаме усилия, ние вече притежаваме частично съвършенство. То неизбежно присъства в самата ни нагласа. Но за пълното съвършенство се изискват много неща. Не е достатъчно само да сме добросъвестни. Нуждаем се от много повече божествени качества, за да постигнем пълно съвършенство.

Трябва да знаем към каква истина сме се устремили: върховната Истина или обикновената, земна, ежедневна истина. Да предположим, че искате да изпиете чаша вода и ми казвате: „Ще изпия чаша вода.” След секунди променяте намерението си; решавате, че не сте толкова жадни. Казали сте ми, че ще изпиете чаша вода, но не сте я изпили. Формално погледнато, вие сте излъгали. Ако пък изпиете водата, значи сте ми казали истината. Самото казване на истината обаче не означава, че сте осъзнали висшата Истина. От друга страна, ако не изпиете водата, макар да сте ми казали, че ще го направите, вие няма да изгубите своето най-високо съзнание дори и за секунда. Казваме, че ще извършим нещо и може би не го правим. Но в този случай истината, която сме накърнили, не е върховната Истина.

Честните хора на земята са много, но трябва да знаем колко далеч могат да стигнат те със своята честност. Има много чиновници, работещи в големи кантори, които никога не са лъгали. Те са честни, винаги казват истината. Когато става въпрос да се каже истината за попълване на формуляри или получаване на пари, тези хора са перфектни. Ден след ден те говорят правдиво стотици пъти и не мамят никого. Но когато става въпрос за стремеж, за желание да стигнеш до Бог, къде са те? За тези чиновници върховната, абсолютна Истина, е отвъд въображението. Те не могат дори да си представят какво е да се молиш на Бог по два или три часа на ден, камо ли да бъдеш едно цяло с Неговото Съзнание. В това отношение те са съвсем ограничени.

Да предположим, че едната ни ръка е изцапана и се потапяме в океана. Онази част от нас, която е малко по-чиста, също се потапя. Какво се случва тогава? Морето на просветлението окъпва частта, която притежава малко чистота, и тази част бива истински просветлена. Но и онази част, която е пълна с несъзнателност, също се просветлява. Така се извършва истинското просветление. Трябва да се хвърлим в морето на духовността и с небожествената част на своята природа, и с така наречената чиста част. Тази така наречена чиста част от нас е моралът ни, земната ни истина. Когато навлезем в морето на духовността, просветлението залива цялото ни същество.

В момента ние чувстваме, че истината трябва да излезе от нас отвътре, че във външния свят няма истина. Не е така! Външният свят също е Божие творение. Всички ние се опитваме да бъдем духовни личности. Когато някой ни каже нещо за наше добро, трябва да го приемем. Ако съседът ни е стигнал до някаква истина, която ние още не сме открили, нека не я отричаме упорито. Само глупаво упоритият човек отстоява винаги своето мнение. Разликата между мъдрия и глупавия е тази: мъдрият човек се опитва да коригира мнението си. Не липсата на мъдрост го кара да промени гледището си. Не! Той съзира по-висша истина, по-висша светлина, и променя схващанията си, за да отразяват те по-висшата истина. Глупавият човек обаче винаги държи на първоначалното си мнение. Всъщност не той държи на мнението си, а мнението го удържа. Ние казваме, че притежаваме мнение. Не! Много често самите ние сме в хватката на това мнение. И точно сега не е нужно и не е възможно нашите мнения да се основават винаги на окончателната Истина.

Реалната Истина, върховната Истина, идва при нас едва когато постигнем Абсолюта. Само когато стигнем до Абсолюта, ще можем да осъзнаем и въплътим абсолютната Истина. Ала преди да осъзнаем Абсолюта, преди да станем въплъщение на Бог, не можем да изживяваме окончателната Истина. Това е невъзможно! Първо трябвада въплътим нещо; едва тогава можем да го изживеем. Само когато стана олицетворение на Истината, Светлината, Любовта или друго божествено качество, аз мога да разкрия и проявя това божествено качество в ежедневието си. Да изживяваш означава да проявяваш. Когато изживяваме Истината, ние проявяваме Истината. Когато сме дали живот на Любовта, Светлината, Радостта, Мира, Хармонията, Блаженството, Силата и другите божествени качества, те се нуждаят от място, което да обитават. Ние трябва непрестанно да се опитваме да приютим всички тези божествени качества в съзнанието си. Ако се стремим да ги запазим в себе си, трябва да се стараем постоянно да им даваме живот. Как можем да им даваме живот? Като съзнателно ги караме да играят свободно в нас и около нас. Ако го направим, Истината ще вдъхне живот на тези божествени качества. Щом Истината започне да действа в тях, значи животът тече. Защото техният живот е Истината. Когато животът тече бавно и неотклонно, ние виждаме как външният ни живот следва повелите на нашия вътрешен живот. Тогава ще можем да живеем Истината. Това, което е радост днес, утре може да се превърне в печал.

Вяра

„Духовност” е много важна дума, но тя е неясна. Хората навлизат в духовния живот по различни причини. За обикновения човек духовността означава просто краткотрайно спокойствие. За него духовността е хармония в семейството: мъжът и жената да не се карат вече, а децата да не са непослушни. Това е причината някои хора да започнат духовен живот. За стремящия се, истински стремящия се човек, духовността означава нещо, което ще му донесе осъзнаване. Той желае духовност само заради осъзнаването. Който иска осъзнаване на всяка цена, ще узнае, че то не идва по такъв начин. В Индия мнозина са се опитвали да осъзнаят Бог в определен срок, но Бог не е отивал при тях. Единствено смъртта е отивала — те са слагали край на живота си. Но истински стремящият се човек чувства, че осъзнаването ще дойде в избрания от Бог час. Той ще направи каквото се иска от него и ще реши, че останалото зависи от Бог. Истински търсещият, който плаче за безкрайна Светлина, трябва да се предаде на Божията Воля, на Божия Час. Да бъдеш едно цяло с Божията Воля означава да се предадеш на Божия Час. Ако човек може съзнателно да се предаде на Божия Час, значи той има безгранична вяра в собствения си живот на стремеж и в Божията Воля. В духовния живот си служим с думата „вяра”, а не с „убеждение”, което е по-общо понятие. Вярата е дар, но тя не е обикновен дар. Ние я носим в себе си като постижение или като реалност. Вярата е нашето вътрешно приемане на всеобщата Истина в нас и извън нас. За да приемем Истината, първо трябва да имаме вяра в душата си. Нашата душа ще ни разкрие необятна Светлина, както и източника, който ни дава Светлината. Тогава ще трябва да предадем невежеството си изцяло и безрезервно на Светлината в нас. Истинското, безгранично доверие идва от душата, която има връзка с най-висшия Абсолют. Ако оставаме в душата, ще имаме пълно доверие, пълна вяра.

Ние винаги трябва да имаме вяра в нещо или в някого. Ако не вярваме в нищо друго, имаме вяра във физическото си съществуване, в нашия човешки живот и тяло. Вярваме, че ръцете ни могат да работят и да пишат. Ако не изпитваме такова доверие или вяра, ще видим, че ръцете ни няма да могат да функционират така, както искаме. Отдръпнем ли съзнателно доверието от ръцете си, ще видим, че колкото и искрено да се опитваме да пишем, няма да сме в състояние да го правим. Не просто казваме, че не можем да пишем с ръцете си, а после, щом опитаме, виждаме, че сме сгрешили. Не! Ако оттеглим цялото си съзнание от своите ръце, изобщо няма да можем да пишем. Способни сме да пишем само защото съзнанието действа в ръцете ни.

Ние знаем, че сме съзнателни същества; вътре в нас съзнанието е винаги живо. Притежаваме не само съзнателна част, но и подсъзнателна. Понякога навлизаме в подсъзнателното, докато сме будни; навлизаме в него и по време на сън. От чисто духовна гледна точка, подсъзнателното ниво започва под пъпа. По-надолу от коленете е изцяло областта на несъзнателното. Несъзнателното е нещо напълно безполезно. От него не получаваме Светлина, защото несъзнателното не се стреми да навлезе в Светлината.

Когато живеем в несъзнателното, ние не гледаме с очите на вярата. Вярваме в нещо едва след като го видим. В този обикновен, човешки, нестремящ се свят трябва сами да видим нещо, за да го повярваме. Винаги се нуждаем от непосредствено доказателство. Ако видим един човек да удря друг, ще го повярваме. Ние сме очевидци. Когато видим, че нещо се случва право пред нас, умът ни е по-убеден. Но щом другите ни кажат нещо, от нас зависи дали ще повярваме или не. Ние четем във вестника много неща, които отхвърляме като измислици. Не можем да повярваме в тях. Но ако ги видим лично, тогава вярваме. Така че, когато навлезем в по-низшия свят, там да видиш означава да повярваш.

После идва времето да се устремим. Когато живеем в света на стремежа, ние първо вярваме в нещо, а след това виждаме истината. Ако имаме вяра и доверие в нещо, само тогава ще можем да го видим. Ние вярваме в нещо и затова осъзнаваме истината.

Колкото по-високо се изкачим, толкова по-ясно ще можем да виждаме. Вярата е предшественик на нашето виждане, което е осъзнаване. Да имаш вяра означава да постигнеш осъзнаване. Вярата ни казва какво идва след нея — нашето осъзнаване; но тя също така става едно цяло с това, което ни предстои да осъзнаем. Когато действително осъзнаем Истината, ще видим, че нашето осъзнаване на Истината от самото начало е било едно цяло с вярата ни.

Що е осъзнаване? Това е нашето откритие, че не сме ограничени, а безкрайни. В осъзнаването научаваме, че именно в ограниченото звучи музиката на безкрайното. Тагор, най-великият поет на Индия, е казал: „Majhe asim tumi — В ограниченото Ти си Безкрайното; Ти свириш своята собствена музика.” Amar majhe tomar prabash — „Твоето Откровение е в мен. Затова единството е толкова сладко, толкова нежно.” Когато Безкрайното звучи в ограниченото, то си служи с него като със свой инструмент. Само когато ограниченото успее да приеме Безкрайното като наистина свое в сферата на осъзнаването и в сферата на проявлението, Бог Безкрайният и Бог ограниченият — Бог в Небесата и Бог на земята — ще бъде напълно осъществен.

Вярата е тази, която ще разчисти препятствията по пътя ни. Трябва да имаме вяра в духовния си Учител. Трябва да имаме вяра в собствения си живот на стремеж и в божествената Милост. Необходимо е да вярваме в себе си и да чувстваме, че можем да станем избран инструмент на Бог. Ако сме способни на такава вяра, тогава ние знаем, че ще видим Истината, ще почувстваме Истината и ще се превърнем в Истината. Нужно е да имаме неизмерима вяра в своя Учител. Ако Учителят каже: „Ти напредваш добре”, трябва да му вярваме. Но ако оставим ума да се намеси и да каже: „О, Учителят само ме ласкае”, ще направим сериозна грешка. Трябва да вярваме, че нашият Учител е осъзната душа и че той може да ни даде осъзнаване. Учителят дава осъзнаване на ученика в избрания от Бог Час. И не само това — всъщност именно Учителят възвестява Часа, когато Бог, Всевишният, му каже, че е дошло време за осъзнаването. Но ако не вярваме в това, което ни казва нашият Учител, как ще имаме вяра в способността му да ни дари осъзнаване?

Ние трябва също така да имаме вяра и увереност в себе си. Ако ни липсва увереност в себе си, тогава в живота ни не може да има божествена вяра. Именно увереността ни дава вярата да кажем: „Аз съм дошъл от Бог и Той мисли за мен двадесет и четири часа в денонощието. Сега е мой ред да мисля за Него. Бог ми е дал тези двадесет и четири часа. Същите тези часове, които използва, за да ме наблюдава, Той ми ги е дал, за да мисля за Него.” Затова ние можем да сътворим вярата си с увереност. Няма ли увереност, така наречената сляпа вяра е безполезна. Ако имаме увереността да кажем: „Да, аз съм Божий син и ще осъзная Бог”, тогава Бог непременно ще ни даде вяра в онова, което Той постоянно прави за нас.

Вярата в себе си е като стълба. Ние виждаме стълбата и забелязваме първото стъпало. Щом застанем на него, разбираме, че то е здраво, не се пречупва. Тогава придобиваме вяра. Казваме си: „Да, може би сега трябва да поставя крак на второто стъпало.” Виждаме, че и това стъпало е здраво. По този начин проверяваме третото, четвъртото, петото и накрая всички стъпала. Всеки път, когато пристъпим нагоре по стълбата, ние придобиваме по-висока и по-дълбока увереност в собствените си възможности, в преживяванията и осъзнаването си. Но трябва да се изкачваме стъпало след стъпало. Не можем да подскочим и тутакси да докоснем най-горното. Не! Ние виждаме първото стъпало и после започваме бавно и неотклонно да изкачваме всички стъпала. Така пораждаме вяра в себе си със силата на нашата увереност.

Вярата е като мускул, който човек може да развива. Всеки е божествен, всеки е дошъл от Бог. И Бог е надарил всяка душа с вяра. Но все пак има множество хора, които не прилагат вярата си. Днес може да имаме само малко вяра, но утре ще вярваме повече в себе си. Вярата е като кутия. Вътре има скъпоценност, но ние не отваряме кутията, за да видим своето съкровище.

Нужна е и много силна воля. Трябва всеки миг да си казваме: „Съдбата ми ще бъде променена от моята неизменна воля.” Съдбата може да бъде променена, ала силата на волята — никога. Няма нищо невъзможно за нашата сила на волята. Тя не е агресивна, не налага своето на всяка цена. Не! Силата на волята е убедеността на нашата душа. Вътре в себе си ние носим душа, която е винаги единна с Бог, Всевишния. Нашата душа заявява: „Има ли нещо невъзможно, когато съм едно цяло с Бог? Не!” Тази твърда убеденост на душата ни е божествената сила на волята. А божествената сила на волята е много далеч от агресивността, която в обикновения живот често наричаме сила на волята.

Как можем да имаме вяра в себе си? Първо трябва да почувстваме, че съществуването ни на този свят има особен смисъл. Можем да чувстваме всичко, независимо дали е правилно или погрешно, добро или лошо. Вярата няма отношение към чувствата. Затова нека започнем с чувството, че имаме лична цел, лична мисия на земята.

След това е нужно да се наблюдаваме и да се дистанцираме от своето постижение. Ние и постижението ни не сме едно и също. Трябва да поставим някъде постижението си и след това да се отдръпнем крачка назад или крачка напред от него. Ако го направим, ще видим, че изобщо не сме удовлетворени от сегашното си постижение. Оценяваме каквото имаме, но не сме удовлетворени. Искаме да надминем това постижение. Чувстваме, долавяме, че съществува някакъв свят отвъд. Какво е най-далечното Отвъдно? Това Отвъдно е Бог. Когато се опитваме да надминем нашето физическо, именно Отвъдното ни вика. Когато се опитваме да надминем ума си, започваме да се приближаваме именно към Отвъдното. В мига, в който се опитаме да надминем себе си, ние ще получим усещане за Отвъдното.

В същия миг, в който Бог или усещането за Отвъдното дойдат в нашето съществуване, ние ще видим Бог. Започнем ли да повтаряме името на Бог или мантрата Ом, звукът незабавно ще полети към Отвъдното и оттам ще чуем вибрацията да отеква отново и отново. Когато зовем Бог, Той не остава в Отвъдното — Той откликва на нашия зов. Повикът ни достига до Бог в Отвъдното и от Отвъдното Той изпраща божествените си вибрации в сърцето ни. Щом това се случи, вярата непременно ще дойде в живота ни.

Когато имаме вяра в някого или в нещо, ние чувстваме, че той или то притежава известна сила или способности. Дори да имаме вяра в някого или в нещо, ние съзнаваме, че неговите способности са ограничени. Но когато мислим за безкрайната Светлина, която е нашият Източник, ние виждаме качество, количество и всички способности без ограничения. Всяка способност, всяко положително качество, е дар от Бог. Ако можем да оставаме в Бог, нашия Източник, ние не само ще видим добри качества без ограничения, но и всъщност ще притежаваме тези качества и способности.

Има много начини да подхранваме вярата си и да я укрепваме. Всеки ден трябва да се стараем да чувстваме важността на времето. Когато успеем да проникнем в сърцето на времето, ще видим и ще усетим отлитащата секунда като неделима част от безкрайното, вечно Време. Трябва да чувстваме, че в преходното време е нашата преходна вяра. Тази вяра е в известен смисъл незначителна и не напълно искрена или обнадеждаваща. Но нека усетим, че тази краткотрайна вяра идва от безкрайната Вяра на душата. Нужно е винаги да чувстваме, че сега вярата ни е просто незначителна, нищожно малка част от безкрайната Вяра, но че тя има пълно право да навлезе в безкрайното море на Вярата, която е Божията Светлина.

Някои от нас губят вяра, защото семейството или най-добрите приятели им създават проблеми. В такъв момент враждебните, объркващи и разрушителни сили около най-близките ни хора се опитват да отслабят вярата ни. Но длъжни ли сме да постъпваме глупаво? Трябва да тичаме бързо. Ако някой иска да бъде с нас, той трябва да тежи на раменете ни колкото е възможно по-малко. Стремящият се може да дава шансове на своите така наречени близки, но ако те отказват да се възползват от тези възможности, тогава той трябва да върви сам. Всевишният няма да го вини за това. Не! Всевишният ще му каже: „Аз ударих гонга. Сега ела и остави другите да спят.” Ако обаче устремените души се опитват да убедят нестремящите се, че трябва всички да вървят заедно, или ако стремящите се души смятат, че Отецът ще бъде удовлетворен едва щом те изчакат и отидат при Него заедно с онези, които все още не се стремят искрено, тогава ще мине цяла вечност преди някой от тях да стигне до Целта.

От една страна, абсолютно необходимо е да отидем при Всевишния с близките си. В противен случай Той ще каже: „Върни се! Не си ми нужен. Не си дошъл с цялото си съществуване.” От друга страна, Всевишният ще ни каже, че Той е истинският близък за нас. Много от семейните отговорности и проблеми са абсурдни. Ако истински стремящият се човек е теглен надолу от тези проблеми, тогава Бог ще каже: „Кой ти е най-близък? Съпругата ти, съпругът, децата, приятелите? Ако смяташ така, тогава остани при тях. Те ще ти донесат удовлетворение.” Постоянно удовлетворение обаче ще получим единствено от Всевишния, който е вечно най-скъп за нас. Ако можем да зарадваме Него, значи сме зарадвали целия свят. Физическият ни ум може да не го разбере, външното ни физическо съществуване може да не го разбере, но ние трябва да имаме вяра, че живеем на земята само за най-висшата Божественост — Божествеността, която ни е довела в света. Ако сме осъзнати, със сигурност ще можем да помагаме на близките си много повече от сега. Как може слепецът да води друг слепец? Ала човекът на Светлината може да води и да разкрива.

Ако успеем да почувстваме в близките си съществуването на Всевишния, ние сме спасени. Ако виждаме нашия най-скъп Всевишен в членовете на семейството си, тогава вярата ни ще може да се запази силна. Понякога обаче това е трудно. Затова според традиционните индийски схващания земните човешки връзки са пречка — те като камъни дърпат търсещия надолу. Когато те застанат на пътя му, стремящият се има пълно право да тича към Светлината съвсем сам, ако такава е волята на Всевишния. Ако Часът удари първо за един от членовете на семейството, тогава той трябва да е готов да остави другите, за да тича най-бързо към своята Цел. В такива случаи съпругът трябва да бъде готов да остави съпругата си, а съпругата да остави съпруга си; родителите трябва да са готови да оставят децата си, а децата — родителите. Само така те ще могат да тичат най-бързо.

Нужно е да чувстваме потребността от вътрешна смелост. Външно ние сме смели, когато превъзхождаме някого по сила. Можем да ударим човек, ако се чувстваме по-силни от него. Но трябва да сме много, много силни вътрешно, а вътрешната сила се развива чрез вяра.

Ако всяка секунда изпитваме истинска вътрешна убеденост, тогава вярата ни ще израства в Светлината на Безкрайността и ние ще можем да чувстваме в себе си божествената Светлина. Трябва да имаме само едно намерение, един стремеж, една цел: да съзрем Най-Висшето и да израснем в него колкото е възможно по-скоро. Ако околният свят е готов да тича с нас, тогава нека той също тича. Ако околният свят ни възпрепятства, критикува ни и спира нашия напредък, тогава не се нуждаем от света. Когато вътрешната потребност ни накара да се отдръпнем напълно от земните си, човешки задължения, трябва да съумеем наистина добре да подхраним вярата си. Единствено Бог ще ни даде повече вяра, която да ни защитава, да ни води и да ни сочи Светлината.

Ние знаем, че думата God (Бог) се пише G-o-d. Прочетени обратно, тези букви образуват d-o-g (куче). Бог и кучето вървят заедно. Тук „куче” означава вярност. В духовен смисъл кучето олицетворява безграничната вярност; то е символ на Бог като вяра. Това е много важно. Бог има пълна вяра в нас, в човечеството, и Той иска да имаме непрестанна и спонтанна вяра в Него. Ала ние сме неблагодарни създания и не ни достига вяра в Бог. Той безкрайно ни превъзхожда, безкрайно по-могъщ е от нас. И в същото време Той е този, който има огромна вяра в нас. Знаем хиляди истории за кучета, които са готови да жертват живота си, за да спасят стопаните си. Кучето постоянно следва господаря си. Готово е всеки миг да даде самото си съществуване за него. Ако крадци се опитат да проникнат в къщата през нощта, кучето незабавно ще ги връхлети. А какво ще получи то в замяна? Къшей хляб. Що се отнася до Бог, когато стремящият се плаче за Светлина, за Себеосъзнаване, а заобикалящото го невежество се опитва да го погълне, Бог е този, който идва и се опитва да спаси човека.

Като човешки същества ние трябва да знаем, че тук на земята въплъщаваме или Божественото, или небожественото. Ние сме тези, които трябва да направят избор. На страната на Божественото ли ще застанем или на страната на враждебните сили? Незабавно идва решението, че ще вземем страната на Бог, страната на Божественото.

Божественото удовлетворение ще дойде само когато сме верни на вътрешната кауза, която не е нищо друго освен Бог. Затова нека всеки ден, в нашата молитва и медитация, да се опитваме да почувстваме, че можем да удовлетворим Всевишния единствено ако имаме пълна вяра в живота си и в Божията космична Воля, която е Божията осъществяваща Воля в нас, за нас и за нашите духовни братя и сестри. Както кучето винаги следва господаря си, така и стремежът трябва винаги да следва Светлината, която е Бог Осъзнаването. Днес сме Бог Стремежът. Утре, по силата на вярата си в нашата вътрешна Божественост, ние ще се превърнем в Бог Осъзнаването.

Бележки на редактора към първото издание

Тази книга съдържа поредица от кратки размисли на индийския духовен учител Шри Чинмой. В тези есета Шри Чинмой хвърля светлина върху различни въпроси на духовността със своите дълбоки прозрения и необикновена гледна точка.