Част I — Детство

1. Да се целиш в Небесата

Когато бях малко момче, имах малък прожектор – вие го наричате фенерче – и обичах да оглеждам разни неща. Насочвах го към върха на едно мангово дърво и казвах, че се целя в Небесата. Моите братя и роднините ми се смееха.

В Махабхарата има история за това как Пандавите се опитвали да стигнат до Небесата, но всеки от тях падал мъртъв по пътя. Ние имахме готвач, който беше истински шегобиец. Той казваше: „В Махабхарата Пандавите не успели да стигнат в Небесата. Сега той изпраща първо лъча на фенерчето, та да можем да го следваме“.

Баща ми не одобряваше такива шеги и се намесваше: „Не обезкуражавай децата!“.

2. Моята единствена амбиция

Тъй като баща ми беше инспектор по железниците, ние можехме да пътуваме безплатно из цяла Индия. Баща ми имаше право да вземе безплатно единадесет човека: двама прислужници, един готвач и осем души от семейството.

Аз много обичах да се возя във влака. Влаковете бяха дълги, с много седалки. В онези дни те не бяха толкова препълнени. Сега са претъпкани, няма никакво място. Индийските влакове бяха като волски каруци – 20-30 мили в час.

Моята единствена амбиция беше да стана кондуктор или инспектор като баща ми. Той беше започнал като обикновен служител на Асам-Бенгалската железница. После беше станал главен инспектор на цялата линия. Но Бог не изпълни желанието ми.

Когато пътувахме с влака, всички от семейството заспиваха, но аз нямах търпение да видя следващата гара. Там хората носеха разни неща на главите си и по един особен начин се провикваха: „Чай! Бетелови орехи! Староиндийски цигари! Истински цигари!“ и какво ли не още. Майка ми, братята и сестрите ми спяха, но сън не ме хващаше!

Животът наистина е шега! Кой би си помислил в онези дни за влакове, наречени на моето име? Сега има два Влака на Мира Шри Чинмой. Единият се движи между САЩ и Канада, а другият – около планината Етна в Сицилия.

3. Барабан

В детството си бях известен с ласкавия бенгалски прякор „Мадал“, което означаваше барабан (тимпан) – може би защото винаги вдигах много шум! Понякога на баба ми ú идваше в повече моята жизненост и тя възкликваше: „Този барабан направо ще съсипе семейството!“.

Майка ми убедено възразяваше: „Глупости! Напротив, Мадал непременно ще ни прослави много. Отредено му е боговете и богините в небесата да свирят на него!“.

4. Истории от Махабхарата

През училищните ваканции моята майка ми разказваше много истории от Махабхарата. Аз слушах тези истории и после ги преразказвах на роднините, които ме смятаха за голям познавач на Махабхарата.

Много често единствената цел на майка ми беше да ме приспи с тези истории, когато аз исках да стоя навън, за да играя или да ям манго. В късните следобеди тя ме викаше в къщата и започваше да ми разказва истории. След пет минути аз се преструвах на дълбоко заспал. Майка ми много се радваше, затваряше книгата и ме гледаше внимателно, за да разбере дали наистина спя. Но и аз я наблюдавах. Накрая тя заспиваше, а аз ставах и хуквах навън.

5. Певец и поет

Моята първа учителка по пеене, когато бях на четири или пет години, беше сестра ми Ахана. Тя ме научи на много бенгалски песни и продължи да ме вдъхновява в пеенето.

Веднъж, трябва да съм бил на 6-7 години, заради някаква детинщина се бях разсърдил на цялото си семейство! Лежах си в леглото и отказвах да вечерям. Ахана дойде в спалнята ми и изпя моята любима песен, опитвайки се да ме измъкне от лошото настроение. Аз обаче мълчах и се преструвах, че спя.

Ахана възкликна: „Чудна работа! Мислех си, че и ти си певец, а не пееш с мен. Истинските певци могат да пеят дори насън!“. Тя отново запя и аз започнах да пригласям. Ахана триумфално занесе „истинския“ певец в кухнята, за да се нахрани.

Ахана ме въведе и в поезията. Когато бях на седем години, тя ми каза, че Рабиндранат Тагор е получил Нобелова награда за своята поезия през 1913 г. Тя много се гордееше, че тази чест е оказана на наш сънародник. Аз веднага реших, че също ще спечеля тази награда за стихотворенията си. За съжаление, не знаех какво е това стихотворение! Ахана ми обясни, че то се състои от думи, които се римуват помежду си.

„О, това е лесно!“ – възкликнах аз. „Фал! Джал!“ (бенгалските думи за плод и вода). И така, аз станах поет!

6. Кой иска да учи?

Когато стана собственик и управител на банка, баща ми прекарваше цялата седмица в града. Спеше в сградата на банката, където имаше много помещения. Прибираше се в петък вечерта, прекарваше с нас почивните дни и в понеделник се връщаше на работа. От време на време се вдъхновявах да отида с него.

Двамата с брат ми Манту имахме частен учител, освен училищните занятия. Той ни преподаваше близо до нашия малък храм на богинята Лакшми. С крайчеца на окото си виждах как баща ми отива в храма за благословия и после тръгва към малкия пристан, за да се качи на ферибота. Аз често се опитвах да го последвам тайно. Наблюдавах го две пресечки и после се затичвах след него. Исках да го правя тайно, но брат ми и учителят започваха да викат, така че винаги ме хващаха.

Щом баща ми ме видеше, аз се разплаквах, че не искам да уча. Той казваше: „Как да те взимам с мен постоянно? Трябва да ходиш на училище!“. Брат ми разказваше на мама какво е станало. Тя също смяташе, че трябва да уча, но знаеше, че случаят е безнадежден. Пращаше един прислужник със запас от дрехи, които да нося в града, защото аз бях само по шорти и фланелка.

Така аз много пъти отивах в града вместо на училище. Кой иска да учи? В продължение на седем или осем години аз много често отсъствах от училище. Научавах нещата от брат си и от частния учител. После, щом започнеха изпитите, винаги се класирах пръв. Разбира се, и учителят ми беше много, много снизходителен към мен, защото баща ми беше видна личност в селото!

Когато бях в града, по цял ден просто скитах. Много ме впечатляваха крадците и ходех в съда да ги гледам. Харесваше ми и да ходя на реката Карнафули, за да наблюдавам лодките и корабите.

Вуйчо ми живееше в града и аз понякога ходех у тях. Жена му беше отлична готвачка и можеше буквално от нищо да приготви много вкусни ястия. Често прекарвах там цяла седмица. Но ако настоявах да остана в града повече от седмица, майка ми или пристигаше сама, или изпращаше някого да ме прибере.

Когато гостувах на лелите си на село, майка ми никога не ми позволяваше да оставам там повече от два дни. Не ú харесваше да ме няма твърде дълго. Аз бях най-милото ú дете и тя тъгуваше без мен. В дома на вуйчо ми обаче много пъти ми разрешаваше да стоя цяла седмица.

Аз винаги плачех, когато трябваше да се връщам вкъщи. Защо? Много обичах майка си, но там трябваше да уча. Ученето беше много, прекалено много!

7. Лъвът и козите

Моят най-голям брат Хридай винаги получаваше максималните сто точки по математика. Беше се метнал на баща ми. Ахана слизаше до шестдесет, а Манту до четиридесет. Аз изкарвах тридесет и три! За щастие, в индийската система се минава с тридесет и три. Понякога, с много труд, получавах четиридесет.

Аз запаметявах всичко в учебниците, но в деня на изпита учителят променяше въпросите и моето наизустяване не помагаше.

Когато моите братя учеха в колежа, баща ми им даваше по памет математически уравнения, докато си почиваше в леглото. Той им помагаше да решат трудните задачи с такава бързина и точност, че те винаги оставаха смаяни. Такъв ум имаше баща ми! Затова леля ми казваше, че баща ми е лъв, а ние с братята ми сме козлета.

8. Измиване на краката на баща ми

През почивните дни майка ми идваше рано сутрин с чаша вода и с най-голяма преданост измиваше краката на баща ми. Това е стара индийска традиция. Дори баща ми току-що да си беше взел душ, тя пак му измиваше краката. Правеше това и преди той да отиде в храма. Майка ми докосваше краката на баща ми пред децата, пред слугите – пред всички. Когато го правеше, любовта ни към нея ставаше по-силна. Ние всички изпитвахме огромно уважение към нашата майка.

9. Желанието на майка ми

Веднъж майка ми гледала пиеса за живота на големия бенгалски духовен Учител Шри Чайтаня, представяна от местна театрална трупа. В един момент от представлението майката на Шри Чайтаня плачела, защото нейният син дал тържествен обет да се отрече от света и да води духовен живот. Моята майка, седнала в публиката, се разтърсвала от ридания. Брат ми Чита се опитвал да я утеши: „Майко, не плачи! Шри Чайтаня не е послушал майка си, но ние никога няма да направим така. Винаги ще сме при теб. Не се страхувай!“.

Майка ми възразила: „Ти не разбираш защо плача. То е защото искам всичките ми деца, и синовете, и дъщерите, да следват този път. Копнея всеки от вас да успее да осъзнае Бог в този живот!“.

Такъв бил вътрешният зов на майка ми.

10. Баща ми и неговият брат свами

Свамите водят много аскетичен живот. Те се отричат от света и преживяват от милостиня. Щом някой търсещ получи посвещение като Свами, той не може да докосва нозете на другиго, освен на своя Учител. Чичо ми получи посвещение от Учител и моят баща отиде да го види. Баща ми беше по-възрастен от него и чичо ми казал: „Това е моят по-голям брат. Аз трябва да докосна нозете му“.

Баща ми казал на неговия Гуру: „Майка ми поиска да върна брат си у дома. Той трябва да дойде с мен“. Заради обичта си към моя баща чичо напусна Учителя си и се върна вкъщи.

Майка им живя само месец-два след това. Чичо ми остана там до смъртта ú. После каза на баща ми: „В този живот искам от теб само един дар“. Баща ми знаеше за какво става дума и отвърна: „Имаш го!“. Той каза, че на чичо никога няма да му се налага да се връща отново при семейството си. Той може да остане завинаги при своя Гуру.

Веднъж в годината баща ми отиваше да види своя брат свами в ашрама на неговия Гуру.

11. Моят баща и окултистът

Баща ми имаше далечен роднина, който беше голям окултист. Беше много духовен човек и обичаше искрено баща ми и майка ми.

Този роднина никога не се интересуваше от учене, дори не беше ходил в начално училище. Но тъй като беше голям окултист, много хора ходеха при него, когато бяха в беда. Ако откраднеха крава, той казваше на собственика къде точно да отиде да я намери.

Този окултист неведнъж беше помагал на баща ми. Веднъж татко отиде при него, когато брат ми Чита беше тежко болен. И Чита, и синът на един друг роднина бяха сериозно болни и лежаха в болницата. Окултистът каза на баща ми: „Лекарите са некадърни! Те няма да могат да излекуват сина ти. Ето, вземи благословена пепел от нозете на Майка Кали. Ако я сложиш на главата на сина си, той ще се оправи“.

Баща ми отиде в болницата и намаза главата на брат ми с пепелта. Поради силната си любов и уважение към баща ми, окултистът помогна на брат ми Чита. Но когато роднината, чийто син също беше в болницата, отишъл при окултиста, той му казал: „Бог е и в лекарите“ и не му помогнал.

За съжаление, лекарствата на медиците не подействаха. Синът на роднината почина, а брат ми оздравя. Така че пепелта на окултиста спаси брат ми, а лекарството не излекува сина на нашия близък.

Има още една поразителна история за този окултист. Баща ми съчувствал на едно семейство, което отворило магазин, а после фалирало. Хората ги притискали да платят дълговете си и баща ми им изпратил пощенска картичка с обещание да им даде малко пари. Семейството запазило картичката с намерение да я използват в съда като доказателство, че баща ми носи отговорност за дълговете им.

Един приятел на баща ми чул за това и разказал на окултиста. Той заявил: „Аз ще се погрижа за това“. Приятелят имал вяра в него и казал на баща ми да не се тревожи. Когато това семейство представило в съда картичката, съдията видял, че на нея няма подпис. И той казал, че не може да търси отговорност от баща ми. От далечното индийско село окултистът заличил подписа в градския съд тъкмо преди съдията да погледне картичката.

Веднъж баща ми и един негов приятел отишли да се видят с окултиста много късно вечерта, около полунощ. На село хората обикновено си лягат около осем часа, така че по това време всички вече спели дълбоко. Окултистът медитирал и видял вътрешно, че баща ми и приятелят му идват. Той изключително много уважавал баща ми и затова събудил майка си, като казал: „Тези хора са пътували дълго и не са яли. Моля те, сготви нещо“. Когато баща ми и приятелят му пристигнали, храната била готова.

Веднъж този окултист отишъл в Калкута и хората там започнали да го молят да им каже нещо. Първото му изречение било „Без Бог всичко е дръжка на метла“. Думата, която използвал за дръжка на метла, била на читагонгски диалект, който хората от Калкута не знаели. Те помислили, че това е мантра и започнали да я повтарят.

Сред публиката имало 5-6 жени от Читагонт. Те се разсмели. Местните се ядосали на тази невъзпитаност, а хората от Читагонг се притеснили, че тези от Калкута повтарят „мантрата“ на окултиста!

Когато окултистът бил млад, родителите му го накарали да се ожени въпреки нежеланието му. Когато видял съпругата си в паланкина, той извикал: „Робство, робство!“ и изскочил оттам. После избягал. Каква драма предизвикал! Случаят се разглеждал дълго във върховния съд на Читагонг.

След години той позволил на жена си да се върне при него, но тя не се интересувала от медитация – изобщо! Когато починал, учениците му се опитали да я убедят да заеме мястото му, но тя отказала: „Не, не мога да приема вашите поклони и всичката ви преданост“.

12. Кост в гърлото

Баща ми умееше да вади кости, заседнали в гърлата на хората. Ако някой ядеше месо или риба и в гърлото му се забиеше кост, той знаеше как да я премахне по окултен начин.

Тъкмо преди смъртта на баща ми, когато бях на десет години, на един мюсюлманин му заседнала кост в гърлото. Ходил при много лекари и всички те казвали, че е необходима сериозна операция. Не можел да се храни и страшно се измъчвал, но се страхувал да се оперира. Този мюсюлманин научил, че баща ми може да вади кости от гърлата на хората, и дойде при него заедно с двама-трима приятели. Беше вече много изнемощял, защото от много дни не беше ял, викаше и плачеше от болка.

Казаха на мюсюлманина да чака в двора. По това време баща ми вече беше на легло и умираше. Всички се подразниха, че в такъв момент един мюсюлманин идва да го безпокои.

Брат ми и чичо ми смятаха, че щом е на смъртно легло, баща ми може би е изгубил способността си да вади кости от гърлата на хората. Затова те уж между другото го попитаха дали още го може. Той отвърна: „Да, мога. Има ли някой в семейството, който да страда от това?“.

Те му казаха: „Не е от семейството, друг човек е – мюсюлманин“. И двамата бяха твърдо против това той да използва умението си в помощ на този човек. Те заявиха: „Не искаме мюсюлманин да влиза в стаята ти“.

Баща ми рече: „Той може да остане на двора, а аз ще го излекувам от леглото си. Само му кажете да легне“.

Баща ми разтри гърлото си три-четири пъти, като дишаше тежко, и се изкашля. После каза: „Идете да видите!“. Когато излязоха на двора, роднините видяха, че костта е изчезнала от гърлото на мюсюлманина. Човекът плачеше от радост. Искаше да даде на баща ми много пари, но той не ги прие.

Това беше последното, което баща ми направи за един мюсюлманин. Той не познаваше човека, дори не бяха се срещали. Но му помогна просто защото страдаше.

Два или три дни по-късно баща ми почина.

13. Окултната сила на баща ми

Освен способността да вади кости от гърлата на хората, баща ми притежаваше и други окултни сили. Той можеше да погледне една тиква докато е още на стъблото и да каже колко семки има в нея. Щом я разрежехме и преброяхме семките, те бяха точно толкова. Аз съм виждал това само два пъти, но други роднини са го виждали неведнъж. Баща ми можеше и да премахва много силно главоболие.

Като малък не спирах да го моля да ме научи на окултизъм. Той никога не го стори, но когато бях на тринадесет или четиринадесет години окултизмът се изля върху мен като пороен дъжд.

14. Дхоти

Брат ми имаше едно особено дхоти. Щом го видях, поисках да го имам и започнах да плача за него. Как можеше той да ми каже, че то е за погребението на баща ми? Толкова бях глупав! Отидох при баща ни и му казах, че брат ми има много хубаво дхоти и не иска да ми го даде.

Баща ми разбра за какво става дума и каза на моя брат: „Аз няма да умра скоро. Дай му го!“.

Когато той каза „да умра“, аз се разстроих и очите ми се насълзиха. Така и не взех това дхоти от брат си.

15. Последната болест

Малко преди да почине, баща ми разви плеврит. Около полунощ той започна да се поти много силно. Лекарят дойде, направи му две или три инжекции и му даде някакво прахче, и потенето престана. Преди този пристъп баща ми беше съвсем здрав, но после така и не се оправи. Накрая почина от болест на черния дроб.

По едно време и майка ми, и баща ми бяха болни. Лежаха в различни стаи. Когато дойди лекарят, баща ми каза: „От мен няма нужда. Ако умра, жена ми ще се грижи за децата. Отиди да се погрижиш за нея“. Майка ми обаче настоя: „Моля те, иди да го излекуваш. Аз съм без значение“. Всеки от тях изпращаше лекаря да се погрижи за другия! Накрая баща ми накара лекаря да прегледа първо майка ми.

С майка ми се занимаваха много лекари. Баща ми имаше само един-двама, но при майка ми се изреждаха един след друг. Тя страдаше много.

Баща ми почина една година преди майка ми. Това е свидетелство за връзката между техните души. И двамата са били мои роднини в минал живот.

16. Утешение от раковината на Кришна

След като кремираха баща ми, ние се прибрахме вкъщи и всички плачеха неутешимо. Кой кого можеше да утеши? След три часа един бенгалски вестник – „Pancha Janya“ (Раковината на Кришна) – излезе със статия, изцяло посветена на баща ми. Когато я видях, тя беше за мен голяма утеха. Щом прочетох колко добър и колко велик е бил баща ми, престанах да плача.

По-късно, седмици наред, аз поглеждах снимката му рано сутрин и плачех. Почитах го, възхищавах му се и го обожавах. Казвах си: „О, аз съм негов син“.

17. Индийско поверие

Има едно индийско поверие, че когато някой в семейството умре, ти ставаш нечист. Когато почина баща ми, аз трябваше да обръсна косата си. В продължение на един месец се налагаше да спазваме подобни правила.

През този месец аз трябваше да държа един изпит заедно с около триста ученици от най-различни училища. По време на изпита не ми беше позволено да седна на скамейката, трябваше да седя на пода. Тъй като баща ми беше починал, се отнасяха с мен сякаш бях от презряното съсловие. Учениците наоколо ми се присмиваха. Най-малко час страдах от подигравките им.

Така става, когато живееш в нецивилизована селска среда! Все пак имаше учители, които проявяваха голямо състрадание, ако нечий баща беше починал.

18. Храна за мъртвите

В Индия, когато някой умре, се изпълняват множество ритуали. След смъртта на човека семейството му в продължение на един месец оставя пред къщата всякаква храна, защото починалият може да е още гладен.

Когато баща ми почина, нашето семейство също изнасяше храна. Много често виждахме едно куче да яде от нея. Отначало се дразнехме, но после селският брамин ни даде разумен съвет. Той каза: „Не, баща ви е приел образа на куче и яде храната“.

След това ние много се трогвахме, когато дойдеше някое куче. Наблюдавах това шест или седем пъти със сълзи на очи, като си мислех: „О, баща ми се храни“. Кучето ядеше храната, а аз го гледах много ласкаво.

Това беше просто селски обичай, но ние го спазвахме един месец след смъртта на баща ми, а също и когато почина майка ми.

Част II — На косъм от смъртта

19. "Моята молитва е по-силна от едрата шарка"

Бях тригодишен, когато се заразих с много тежка форма на едра шарка. Състоянието ми се влошаваше с всеки изминал ден. Лекарите бяха изгубили всякаква надежда и семейният духовник смяташе, че няма да оцелея.

Една нощ духовникът сънувал, че съм умрял. Веднага хукнал към нас, макар да било посред нощ, и почукал на вратата. Майка ми, много разтревожена, отворила вратата. Духовникът изтичал в стаята ми, където аз спях под мрежата против комари. Дотогава аз бях много зле, но внезапно се събудих с бодър вик. Като ме чу, духовникът започна да удря гърдите си с юмруци – от радост, от уплаха, или и от двете – и да скубе косите си. „О, Господи!“ – възкликна той – „Ти ме заблуди. Но сърцето ми прелива от радост и благодарност за тази заблуда“.

Майка ми поиска да знае защо духовникът е дошъл посред нощ, и той, все още разтреперан, ú разказа всичко за своя сън. Майка ми отговори: „Почитаеми господине, моята молитва е безкрайно по-силна от детската шарка“.

20. Спасителна лодка от дълбините на непознатото

Веднъж, когато бях на пет години, се прибирах у дома от града с по-големия си брат Чита, който беше вече пълнолетен. Качихме се на малък ферибот, който плаваше от нашето село до града и обратно. Имаше шест или осем пътници, сред които аз и Чита. Пътуването обикновено траеше час и половина, тъй като Карнафули е една от най-широките и бурни реки в Бенгал.

Тъкмо в този ден реката се беше разбушувала най-много. След поройния дъжд бурята все още не стихваше. Към тази беда се прибави и голяма дупка, зейнала в лодката, която веднага започна да потъва. Намирахме се насред широката река, поне на три мили и от двата бряга.

Пътниците изпаднаха в паника. Всички те, заедно с лодкаря, се молеха на великите духовни Учители и космическите богове и богини за незабавна помощ. Призоваваха Рама, Кришна, Кали, Дурга – всички. Сълзи се стичаха по лицето на моя по-голям брат, защото той знаеше, че аз не мога да плувам. Лодкарят отчаяно викаше за помощ, но от околните лодки не обръщаха внимание. Те също бяха застигнати от бурята и вероятно бедстваха като нас.

Бавно и неумолимо лодката потъваше, потъваше, повличайки ужасените пътници. Съдбовният момент не беше далеч.

Внезапно, за голямо учудване на лодкаря и пътниците, право пред нашата потъваща ладия – нямаше и три метра – изскочи от дълбините празна лодка. Без да се бави, лодкарят ме грабна и ме хвърли в нея. После всички пътници бързо скочиха в лодката един по един. Всички ме прегръщаха. Те чувстваха, че моята съдба е спасила и техния живот. Това беше денят, в който ми бе писано да умра, но Бог се разпореди другояче.

Когато природата стихия се укроти, двама лодкари извикаха отдалеч: „Идваме да ви помогнем!“. Само че помощ вече не беше нужна.

Когато наистина търсехме помощ, тя не дойде от никакъв човек. Дойде направо от Бог. И такава навременна помощ ние получаваме единствено от Бог.

21. Колко сладка и примамлива е захарната тръстика

Веднъж семейството ни извършваше Кали Пуджа – празника на Майка Кали. Тогава бях на около седем години. Бяха направени много жертвоприношения, най-важното от които беше жива коза. Някой държеше здраво краката на животното, а главата се слагаше на другия край на дръвника. За да е успешно жертвоприношението, свещенослужителят трябваше да отсече главата с един удар на острия си ятаган. Ако не успееше от първия път, казваха, че дяволски злини ще сполетят семейството, което извършва тази Пуджа.

Съгласно обичая, след принасянето в жертва на козата, на Майка Кали се поднасяха и плодове. И в този случай, за да е успешна церемонията, духовникът трябваше да разполови плодовете само с един замах на ятагана. После той ги хвърляше към зрителите и щастливците ги хващаха.

Скоро настъпи моментът да се поднесе захарна тръстика. Стъблата яха сложени на дръвника, където преди това жертваха козата и плодовете. Върховете на захарната тръстика имат листа и не стават за ядене, но основното стъбло на растението е много вкусно.

Аз забелязах, че някои от моите приятели, които стояха близо до върховете на захарната тръстика, тихичко бяха заобиколили зад гърбовете на присъстващите, за да застанат от другата страна на олтара. Те знаеха, че стъблата ще полетят към тях.

Свещенослужителят държеше ятагана с две ръце и го беше вдигнал над главата си, дори го беше отметнал назад за по-голяма сила, за да изпълни успешно ритуала. Тъкмо когато беше замахнал, аз скочих през дръвника. Браминът моментално спря замаха си и върна ятагана назад.

През присъстващите премина вълна от ужас. Бях се разминал на косъм с голяма беда! Ако свещенослужителят не беше успял да спре удара, аз щях да съм в другия свят! За щастие, Божественото в него за един миг го дари със спасително умение.

Баща ми дойде при мен тихо и спокойно и ме прегърна с две ръце. На лицето му нямаше и следа от тревога или притеснение – от него струеше само сдържана радост.

Татко отведе настрани свещенослужителя и му каза: „Ти спаси живота на сина ми. Каквато награда поискаш – пари, имот или нещо друго, което притежавам – ще ти я дам веднага, тук и сега“.

Браминът, все още разтреперан от преживяното, извика: „Награда! Каква награда? Аз спасих най-скъпия син на моя попечител! Каква по-голяма радост може да има на земята?“.

22. Майка ми в очите на лъва

Когато бях на десет години, ходех на гости при вуйчо си, който живееше в провинцията. Наблизо имаше планинска верига – на около две мили и половина. Аз много обичах да скитам из тези планини.

Веднъж, около два часа следобед, всички мои приятели бяха на училище и аз реших да се разходя сам по един от хълмовете. Бях минавал там много пъти с моите приятели и роднини. Но бяхме обикаляли само най-достъпните места в подножието на хълма. Този път, съвсем сам, аз много се радвах на приключението! Навлизах все по-навътре, докато се озовах насред гъстата гора, която покриваше хълма.

Аз много обичах един плод, наречен джуджуб (вид фурма). В гората имаше много дървета джуджуб, така че се покатерих на едно от тях и ядох до насита. Когато слязох долу, срещу мен, само на три метра разстояние, стоеше планински лъв!

Стояхме там един срещу друг и лъвът съвсем не изглеждаше свиреп, беше много кротък. Нещо повече, в очите на лъва аз виждах отразено лицето на майка ми, която беше в нашето село, на шест мили оттам.

Това продължи няколко минути. Виждайки майка си в очите на лъва, аз не изпитвах страх и не виках. Бях спокоен и невъзмутим. Колкото повече се вглеждах в очите на лъва, толкова по-силно беше усещането за обич, което идваше от лъва.

След около пет минути аз много бавно започнах да се отдалечавам, обърнах се с гръб към лъва и закрачих предпазливо. След като изминах доста голямо разстояние – около четвърт миля – се обърнах да видя дали лъвът ме следва. После си плюх на петите и хукнах с всички сили!

Бързо изминах една миля – с плач и викове за помощ: „Спасете ме! Спасете ме! Видях лъв!“. Когато най-после стигнах до къщата на леля си, целият треперех и пищях. На леля ми ú се струваше, че съм умрял и после по чудо съм оживял отново. Някои от съселяните ми съчувстваха, други ме хокаха, трети се подиграваха. Леля ме прегръщаше така, сякаш бях убит от лъва.

Макар да беше решено, че ще остана при роднините няколко дни, майка ми съвсем неочаквано пристигна същия ден. Тя си почивала следобед и сънувала, че ме напада и убива лъв! Тя пристигна в дома на брат си буквално полудяла от мъка, смятайки, че синът ú е мъртъв.

Бях направо окъпан в морето от сълзи, което майка ми и леля ми проляха, като ме видяха жив и невредим.

Част III — Пробуждане

23. Море от светлина (преживяване на четиринадесетгодишна възраст)

При всеки удобен случай тичах към винаги синьото море и се усамотявах на брега. Птицата на съзнанието ми се издигаше в бавен танц към небето и се изгубваше в него.

Този път – беше пълнолуние – аз се взирах дълго в синьо-белия хоризонт и виждах само светлина, море от мека и спокойна светлина. Всичко беше потопено в безбрежен океан от светлина, която ласкаво играеше по леките вълни.

Моето ограничено съзнание търсеше Безкрайното и Безсмъртното. Жадно пиех нектар и се носех по озарения океан. Аз сякаш вече не съществувах на тази земя.

Изведнъж – не зная защо и как – нещо сложи край на сладките ми мечти. Въздухът вече не разливаше своето подобно на мед безсмъртно Блаженство, защото нахлуха моите собствени мрачни мисли: „Безполезно, всичко е безполезно. Няма надежда за божествен свят тук на земята. Това е само детинска мечта“. Имах чувството, че не мога да продължа в собствения си живот. Той сякаш не беше нищо друго освен трънлива пустош, осеяна с безкрайни трудности.

„Защо да преминавам през тези непоносими болки и скърби тук? Аз съм син на Безкрайното. Трябва да съм свободен. Трябва да постигна екстаза на Рая. Този екстаз е вечно вътре в мен. Защо тогава да не напусна този тленен свят и да тръгна към моята Вечна Обител в небесата?“

Над главата ми внезапно проблесна мълния. Стреснат и объркан, аз погледнах нагоре и видях, че от висините ме гледа моят Възлюбен, Царят на Вселената. Неговият сияен лик бе засенчен от тъга.

„Татко, защо е така тъжно Лицето ти?“– попитах аз, като се приближих до Него.

„Мога ли да съм щастлив, сине, щом ти не искаш да си Мой спътник и да ми помагаш в Моята Мисия? Аз имам милиони чудесни планове, които съм скрил в света и ще разкрия. Ако Моите деца не ми помагат в Моята игра, как ще осъществя Моята Божествена Поява тук на земята?“

Дълбоко развълнуван, аз се поклоних и обещах: „Татко, аз ще бъда Твой верен спътник, любящ и искрен, през цялата Вечност. Изграждай ме, направи ме достоен за моята роля в Твоята космическа Игра и в Твоята Божествена Мисия“ .

24. Господар на сърцето ми (1948)

„Кой съм аз и какво съм? Защо съм дошъл на този смъртен свят? И каква е целта на живота ми?“ В ума ми витаеха някакви отговори на тези въпроси. Но моят ум съвсем не се задоволяваше с тях. В една пълнолунна пролетна нощ пред мен изневиделица се появи младо момче. Лицето му беше толкова красиво! Струваше ми се, че в проблясващите му очи играят светли вълнички.

Трябва да беше юноша, вероятно на четиринадесет или петнадесет години. Попитах го много кротко: „Откъде идваш? И какво искаш?“.

Младежът отговори: „Явих се от собственото ти сърце, за да изпълня твоето желание. Не Ме ли позна?“. Скоро разбрах, че той не е някой друг, а моят Господ. Аз се поклоних в Лотосовите Му Нозе и отправих към Него молитва да не ме оставя никога вече сам.

Моят Господ каза: „Никога няма да те напусна. Винаги помни, че ми е скъп само този, който Ме обича с цялото си сърце, без желания, и иска да играе с Мен. Той е самата Моя душа. Уви! Само неколцина спътници имам Аз в този свят“.

25. Видение

В сърцето си виждах пееща лъчиста фигура със златна лира, от която се носеха нежни и сладостни ритми. Попитах: „Коя си Ти и какво си?“.

Тя отвърна: „Аз съм Божествената Майка. Като плод на цяла вечност покаяние те получих от Моя Възлюбен. Донесох те в скута на вселената. В твоето щастие и в скръбта ти, в победата и в поражението ти Аз съм винаги с теб. По пътя ти към Целта Аз те водя и напътствам с безграничната любов и грижа на Майката. Аз съм тази, която, щом приключи твоята роля в Играта, ще те съедини с вечно чистия Аз на Моя Възлюбен, твоя Баща. Ти си герой, принц, господар на космоса. Семето на целия Безсмъртен Аз е в теб. А самата Аз съм вечната Жизнена Сила, възхитителна и свръхсъзнателна, излязла от скута на Всевишния за Играта“.

26. Пробуждане

Полунощ. Небето беше покрито с облаци. Валеше пороен дъжд. Сладостен прилив на блаженство изпълни сърцето ми и ме събуди. Станах и постепенно започнах да се оглеждам наоколо. Не виждах никого и не разбирах от кого е дошло това сладко блаженство. Затова с натежало сърце си легнах отново.

Изведнъж някой в мен извика силно: „Погледни към небето, мили мой, просто погледни към небето“. Аз вдигнах поглед. Дъждът беше спрял. В небето нямаше облаци. Вечно чистият лунен лик светеше ярко.

Скоро усетих как птицата на съзнанието ми танцува радостно в скута на луната. Видях как една нежна, прилична на цвете ръка ме вика с голяма любов. И в безкрайно радостен танц сърцето ми скоро литна в синьото небе, от което ме викаше моят приятел.

По пътя аз само веднъж погледнах надолу към земята. Видях там земни същества, които ме викаха с голяма обич и ме молеха да не отивам при моята Цел. От друга страна, някои казваха: „Продължавай напред, скъпи приятелю. Нашият Възлюбен те вика“. Вслушах се в горещото желание на последните.

Аз стигнах до Целта си. Подобната на цвете ръка ми повели да вляза дълбоко в сърцето си и да видя цялото Негово творение. С каква радост съзрях Неговото творение вътре в себе си! Ръката докосна леко главата ми и ме превърна в светлина, любов и красота.

27. Сарасвати

Съгласно нашата индийска философия, Сарасвати е майка на изкуствата, майка на музиката, майка на знанието. Тя свири на вина и с музиката си просветлява устременото съзнание на човечеството. Тя е ненадмината в изкуствата и когато нейното Състрадание струи във и чрез някой човек, и ако той е възприемчив за Светлината на нейното Състрадание, той става ненадминат в изкуството.

Когато бях на четиринадесет или петнадесет години, Сарасвати дойде при мен веднъж и засвири много душевно на своята вина. После строши своята вина на парчета и ми ги даде. Тя каза, че е събрала цялото си знание, всички свои музикални и други способности и ги е хвърлила в мен, но само толкова, колкото съм могъл да поема. Така че може би съм поел малко мъдрост!

28. Агни

Агни е един от нашите космически богове. Според хиндуистката митология, той отстъпва само на Индра. Агни означава огън. Става дума за устремения пламък, който се надига от най-вътрешното ни същество; под Агни се разбира също така самият Бог на Огъня. Всички ние се стремим. Всички търсим безкрайната Истина. Ние сме тези, които трябва да въплътят Агни, пламъка на стремежа, в най-съкровените глъбини на сърцата си.

Ведическите мъдреци, които твърдят, че са виждали Агни, са зърнали определена форма на Агни според личното си духовно израстване. Ришите, или пророците, са виждали много образи на боговете в зависимост от собственото си осъзнаване. Например, когато някой призовял аспекта на силата в Агни, той виждал във виталния свят Агни с изваден език и пламтящи коси. Друг стремящ се, призовавал благосклонния аспект на бога, съзирал Агни като великодушно, сияйно божество, изпълнено със светла, състрадателна сила. Трети пък, след като бил престъпил сериозно морала на физическо ниво и смятал, че богът ще се разгневи, е виждал разрушителния и свиреп образ на Агни.

Истинският Агни обаче, космическият бог в най-високото си съзнание и в своята нитя рупа – вечна форма – ще се появи пред търсещия в нормален човешки образ с две ръце, два крака и т.н. Той е много висок и много красив.

На деветнадесетгодишна възраст за пръв път видях Агни в най-високата си медитация. Много по-рано, когато бях на тринадесет, знаех за своето осъзнаване в предишни животи. Но един ден, вече на деветнадесет, докато медитирах много дълбоко, пред мен застана Агни Девата, най-извисеният бог. Бях много развълнуван, като го виждах така за пръв път.

В днешно време, разбира се, не е нужно да медитирам дълбоко, за да бъда благословен от Агни. Сега съм благословен от Всевишния. Мога по всяко време да се обърна към Всевишния и имам свободен достъп до всички космически богове и богини. Те имат същия свободен достъп до мен.

В онзи момент Агни дойде, застана пред мен и ми каза на английски, не на бенгалски: „Стремежът е осъзнаване и осъзнаването е стремеж“. Това послание ми даде. После ме попита дали съм го разбрал. Незабавният ми отговор бе: „Да, разбрах те“. Той продължи: „Кажи ми тогава какво означава“. Отвърнах му: „Човешкият стремеж въплъщава осъзнаването. Осъзнаването е нещо, което откриваме; ние не го изобретяваме. Затова в стремежа присъства осъзнаването. Когато стремежът ни е пълен, виждаме, че осъзнаването настъпва. Осъзнаването не е нещо съвсем различно от стремежа. То е в царството на нашия стремеж. И тъкмо осъзнаването ни казва, че трябва вечно да се стремим към постигане на вечно надминаващото се Отвъдно“.

Предговор към първото издание

В предговора към книгата си за великия духовен учител Шри Рамакришна, Кристофър Ишъруд пише, че за целите на книгата ще описва Рамакришна просто като „феномен“, избягвайки по-спорни определения като „светец“, „аватар“ или „свят човек“. Когато говорим за големия съвременен духовен учител Шри Чинмой, епитетът „феноменален“ е несъмнено уместен!

Шри Чинмой е роден в тогавашния Бенгал през 1931 г. Родителите му умират, докато е още дете, и заедно с братята и сестрите си той постъпва в ашрам, или духовна общност. Там, спомня си той, на 13-годишна възраст постига дълбоко духовно осъзнаване. Прекарва следващите 20 години в ашрама, задълбочавайки и разширявайки това осъзнаване. През 1964 г., следвайки това, което нарича „вътрешна повеля“, той заминава да живее и работи на Запад.

От този момент нататък напредъкът на Шри Чинмой е добре документиран. Неговата мисия е да покаже, че духовността трябва „да слезе от хималайските пещери“, за да действа сред суматохата и напрежението на градския живот (самият той живее в Ню Йорк!) Той въплъщава неповторим действен синтез на Изтока и Запада, съчетавайки „духовността на Изтока и динамизма на Запада“. Шри Чинмой е плодовит писател и поет, художник и музикант. Той също така работи неуморно за световния мир чрез своите лекции, концерти за мир по целия свят и медитациите за мир, които от 1970 г. провежда два пъти седмично за делегатите и служителите на ООН в Ню Йорк. Още от млад Шри Чинмой е запален спортист, който поддържа формата си с бягане, тенис и вдигане на тежести. С личния си пример в тези области той е вдъхновил състезания и други спортни прояви в целия свят.

Всички тези дейности го срещат с някои от най-големите имена в спорта, изкуството и политиката, и може да се каже, че неговото влияние върху тях е едновременно дълбоко и трайно. Шри Чинмой е сред най-известните и най-уважавани духовни учители, които са идвали някога на Запад от Индия.

Очевидно е, че ранният живот на такъв човек, семейството, в което е израснал, влиянията, които са го формирали, ранните признаци на духовно пробуждане – всичко това представлява голям интерес, също както в книгата на Ишъруд за Рамакришна историите за детството на учителя са безкрайно завладяващо четиво. Целта на тази малка книга е подобно запознаване с ранните години на Шри Чинмой. Разказани с неговите собствени думи, повечето от историите в нея се печатат за пръв път. (Останалите са излизали в списание AUM в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години.)

Първата част, за ранното му детство, съдържа наскоро разказани истории. Всички те носят непосредствената прямота и очарование, топлотата и интимността на разкази, отправени към събрали се близки и приятели. В тях има много хумор, но и горест, особено в историите за неговите забележителни родители, починали когато той е още много млад.

Разказите за собствените му срещи със смъртта – поредица от удивителни спасения – са включени във втората част на книгата. И като благодарните пътници в една от историите, спасени по чудо от потъващата лодка, ние трябва да се съгласим, че на това дете му е било „писано“ да се спаси!

Третата и последна част на книгата е може би най-интригуващата от всички. Повечето от тези текстове са написани от Шри Чинмой много рано. В много възвишен и съзнателно поетичен стил той описва дълбоки знаменателни преживявания – срещи и сърдечни разговори с личностни форми на неговия „Възлюбен Всевишен“. Те са красиви и дълбоко затрогващи.

Последните две истории от тази част са написани през седемдесетте години. Те са з преживявания от неговото юношество и представят два важни образа от пантеона на индуските богове. И става ясно, че тези богове не са просто умствени построения, алегорични фигури или антропоморфни представи. Както е заявил веднъж големият Вивекананда: „Те са образите, които бактите са видели!“. В същото време Шри Чинмой ни напомня, че тези реалности ни принадлежат. „Ние сме тези, които трябва да въплътят Агни, пламъка на стремежа, в най-съкровените глъбини на сърцата си.“

И в този стремеж, казва ни той, е нашето осъзнаване, нашето осъществяване, безкрайното ни пробуждане за това, което всъщност сме.