Бог Творецът и Бог творението

Бог е породил Себе си от Своята собствена Тишина.

Бог е бил Един, но е пожелал да стане множество. Защо? Той е пожелал божествено да се наслаждава, да се наслаждава на Своята Игра, на Истината в ограничените форми. Той е почувствал, че ако остане съвсем сам, няма да има радост, няма да има Лила. Ако ние поискаме да играем някаква игра, няма да се забавляваме сами – ще ни трябват повече играчи. Ако искаме да играем американски или европейски футбол, трябват ни играчи за два отбора. В противен случай не може да има игра. За Своята Игра Бог се е нуждаел от космични играчи. Затова Той е сътворил Себе си в милиони образи и форми.

Бог е дървото, а ние сме листата на това дърво; Бог е океанът, а ние сме малки капчици вода. Той е необятен, но ние имаме постоянното си единство с Бог, също както листата могат да обявят дървото за наистина свое, както капките могат да обявят океана за наистина свой.

Вие може да посочите едно листо на който и да е клон и да кажете: „Това е дървото“. Или може да погледнете един от пръстите ми и веднага да кажете: „Това е твоето тяло“, защото пръстът не може да бъде отделен от тялото. По същия начин, когато ме погледнете, вие можете да кажете: „Ти си Бог“, защото единственият Бог е всепроникващ. Когато видите Бог в която и да е от Неговите многобройни форми, това е все същият Бог.

Целта, единствената цел на Божието творение, е осъществяване на Неговото Прозрение и осъществяване на Неговата Реалност. Бог е прозрял Истината и Реалността, но Той иска и да ги прояви. Бог чувства, че докато не се е състояло проявлението, Той няма да е завършен.

Защо съществува Бог?

Защо съществува Бог? Защо съществуваме ние? Ние съществуваме и Бог съществува на земята и навсякъде само за едно: Радост – да създаваме Радост и да получаваме Радост. Понякога използваме по-наситена дума, Наслада, но засега нека си служим с Радост. Бог е Вечният Играещ. Бог създава нещо, и докато създава, изпитва Радост. Когато творението му е завършено, Той също усеща един вид Радост. И после, когато погледне Своето творение и види Радостта, която е дал, се опитва да получи същата Радост от творението. Той се стреми да получи повече Радост.

Ако едно дете си играе с топка за тенис, то ще изпита радост първо когато хване топката, после когато я хвърли, а после и когато топката се удари звучно в стената и отскочи обратно. Така и Бог, когато създаде нещо, раздава Своята Радост извън Себе си, отвъд Себе си. Той получава обратно това, което е разпръснал – също както рибарят хвърля мрежата си, тя се разпростира и той може да я изтегли обратно. Така че Бог съществува заради Своята спонтанна вътрешна Радост, която Той раздава и която се връща при Него.

Източникът на живота

Хората често се питат как Бог създава живот от нищото. Само че тук думата „нищо“ не е уместна. Бог създава живота от нещо, и това нещо е Неговата Светлина, Светлината на Неговото Съзнание. Източник на живота е Светлината на Съзнанието. Минералният живот, растителният живот, животинският, човешкият, божественият, вселенският живот: всичко идва от Светлината на Божието Съзнание. Всички ние притежаваме съзнание, но за съжаление обикновените, лишени от стремеж хора нямат усещане за това. Ала колкото по-дълбоко навлизаме и колкото по-будни сме за истинското съзнание вътре в нас, толкова по-ясно ни става какво е животът и къде е неговият Източник.

Бог е сътворил живота със Своята Воля, със силата на Своята Воля. В мига, в който Бог упражни силата на Своята Воля, Прозрението Му е осъществено. Силата на Неговата несъкрушима Воля може незабавно да изпълни всяка задача.

Божията Мечта и Божията Реалност

Лодката на Божията Мечта е човекът: човекът стремеж, човекът преживяване, човекът осъзнаване, човекът единство – пълно единство с Бог Всеведущия и Всемогъщия, с Бог Вселюбящия Отец.

Лодката на човешкия живот е Бог. Животът на човека е Бог; самото съществуване на човека е Бог. Човекът осъзнава Бог, въплъщава Бог и накрая ще прояви Бог тук на земята.

Божията Мечта е човекът. Неговата Мечта е Негова Реалност, вътрешна и външна, и тази Реалност също е човекът. Бог осъществява Себе си в човека, с човека, чрез човека и за човека. За съжаление, обикновените човешки същества не знаят истината, че притежават безкрайно повече божествени и плодоносни качества, отколкото могат да си представят. С други думи, в тях е скрита безкрайно повече истина, отколкото те са способни сега да проявяват във всекидневието си.

Какво искаме да кажем с това, че човекът е Мечта на Бог? Преди всичко трябва да знаем, че Божията Мечта не е като човешките. Има огромна разлика между мечтите на хората и божествената Мечта на Всевишния. Земната мечта е фантазия на ума; Божествената Мечта на Всевишния е предшественик на Реалността. Всяка секунда Божиите Мечти се превръщат незабавно в Реалност. Човешките мечти са само размисли и представи, в които понякога се опитваме да се въплътим. Много често, когато мечтаем, ние се чувстваме нещастни, защото свидните ни мечти никога не се сбъдват. Понякога ставаме жертва на враждебни сили, които ни карат да си представяме как в живота ни се случват всевъзможни ужасни събития. А понякога създаваме през деня свои собствени фантазии, които ни се явяват през нощта под формата на сънища.

Що се отнася до Бог, Той няма такива мечти или сънища. Неговата Мечта е по-скоро като капак на кутия. Стига да повдигнете капака, светът е там, Целта е там. Така че в Божията Драма днешната Мечта е утрешната Реалност. Когато станете едно с Бог, вие виждате, че всичко в Божията Мечта вече въплъщава самата Реалност. Иначе казано, когато Божественото мечтае в търсещия, тогава Реалността е на път да се прояви незабавно в живота му.

Една Истина, един Живот, един Лик

В нашия Призив към Всевишния има един ред, който гласи: „Ти си една Истина, един Живот, един Лик“. Истината е осъществяване. Само в Истината има осъществяване; не може да има осъществяване без Истината.

После идва „един Живот“. Вие мислите за Живота като за своя живот сега, но сте имали Живот преди да се родите и този Живот ще продължи след смъртта на тялото ви. Вашият живот и вашата смърт тук на земята са просто етапи от по-големия ви Живот. Ето това разбираме под „един Живот“.

И накрая: „един Лик“. Ликът е проявление. Всевишният проявява Себе си по много начини и разкрива Своя Лик в множеството си проявления. Има два начина да видим Божия Лик. Единият разкрива Неговите сияйни черти, Неговите очи, уши и нос. Другият начин разкрива Неговата сияйна Реалност.

Крайното и безкрайното

Бог е едновременно краен и безкраен.

Той е пространство.
Той е измерен.
Той може да бъде измерен.
Той трябва да бъде измерен.

Той е отвъд пространството.
Той е неизмерим.
Той е безграничен.
Той е безкраен.

Бог е безкрайно Съзнание, безкрайно Блаженство, и все пак може да приема и крайна форма. Той е безкраен, Той е краен, и същевременно надхвърля и Безкрайното, и крайното. Той е живот, Той е смърт, и все пак е отвъд живота и смъртта. Когато казвам „Всевишен“, аз имам предвид Безкрайното, Вечното и Безсмъртното. Но когато Го видя, аз съм лице в лице с Него също като с вас. Само че Бог всъщност е безграничен и в полето на проявата приема всякакви форми, от малко насекомо до огромен слон. Много хора не са способни да приемат идеята, че Бог може да бъде краен. Нека обаче помислим за едно от Неговите божествени качества, наречено Вездесъщност. Според нашето човешко усещане, когато помислим за Вездесъщност, ние веднага си представяме нещо необятно. Вярно, Той е необятен като света, но тъй като е във всичко, Бог може да е и краен. Бог е и Всемогъщ. Къде е Неговото Всемогъщество, ако не може да стане малко дете, дребно насекомо или атом? По собствена воля ние всъщност не можем да направим нищо. Но тъй като е Всемогъщ, Бог може да направи каквото пожелае по Своя собствена Воля: Той може да е огромен, може да е и безкрайно малък.

Като човешки същества ние еволюираме към нашето трансцендентално Съвършенство. Стремим се към Безкрайното. Точно сега ние чувстваме, че това е Божие творение, но че Бог има Свое отделно съществуване. Това усещане обаче е погрешно. Така, както душата е в тялото ни, Бог е в Своето творение. В противен случай творението не може да съществува. Когато душата напусне тялото, ние ще умрем. По същия начин, ако Бог напусне творението, то също би изчезнало. Бог Безкрайният е влязъл в нас, в тези крайни тела, чийто срок е петдесет, шестдесет или седемдесет години. Безкрайното изпитва най-голямата радост само ако стане и крайно. Ние трябва да разберем, трябва да почувстваме и да осъзнаем това за себе си. Само тогава ще виждаме Бог в Неговото творение. Иначе ще мислим, че Бог е в Небесата, а ние, макар да сме Негово творение, нямаме никаква връзка с Него.

Крайното и Безкрайното, според външното ни разбиране, са противоположности. Но в Божието Око те са едно; едното допълва другото. Крайното и Безкрайното винаги искат да вървят ръка за ръка. Крайното иска да достигне Абсолюта, Най-Висшето, което е Безкрайното. То иска да се проявява във и чрез крайното. Тогава играта е цялостна. Иначе ще е само едностранна игра. Няма да има никаква истинска радост, никакво постижение, никакво осъществяване. Във и чрез крайното пее Безкрайното своята песен на единението. Във и чрез Безкрайното пее крайното своята песен на многообразието.

Бог е всичко, но всеки човек трябва сам да почувства какво е Бог за него. Бог може да е безкрайна Светлина, безкрайно Съзнание, безкрайна Сила, безкрайна Радост, безкрайно Блаженство, безкрайно Състрадание, безкрайна Енергия. Той може да е личностен, с форма; Той може да е и безличностен, без форма – също както водата има форма, когато е лед, но е без форма в течното си състояние. Понякога ние изпитваме радост, когато видим Бог в някаква форма; друг път се радваме, когато Го видим без форма. Можем да Го видим в Неговия безличностен аспект като необятна шир от Светлина. В личностния си аспект Той може да се яви като сияйно човешко същество с две ръце, две очи и всичко останало, което и ние имаме. Той ще е най-просветленото Същество тук на земята и там в Небесата. Когато се появи като личностно Същество, ние можем да водим с Него всякакви задушевни разговори лице в лице.

Личностният и безличностният Бог

Обликът на Всевишния не е винаги един и същ. Той може да промени формата си когато пожелае. Дори духовните Учители не виждат Всевишния еднакво; Той може да изглежда различно за всеки Учител. Ако човек започне пътуването си, мислейки за Бог като за личностен Бог с външен облик, той ще Го осъзнае като личностен. Пристъпи ли към своята Йога с представа за Бог като за безличностен, той ще осъзнае безличностния аспект на Бог. Зависи как иска търсещият да подходи към Бог, докато се стреми. Ако някой започне да практикува Йога с мисълта за Божието безкрайно Съзнание, тогава той ще осъзнае Бог като безкрайно Съзнание. Духовният Учител може да осъзнае първо един аспект на Бог, но щом постигне пълно осъзнаване, той вижда Бог във всички негови аспекти.

Независимо как ще ни се яви Бог, ние ще изпитаме екстаз, божествен екстаз. Екстазът е наслада. Когато сме в обикновеното си съзнание, множество грозни и небожествени неща ни смущават в света. Но когато видим Бог, всичко ни изглежда красиво. Всичко е добро и нищо не изглежда грозно.

В нашите индийски свещени текстове е казано: „Tat twam asi“ – „Това си Ти“. Такова е осъзнаването на ведическите пророци от древността. Но най-важно е да чувстваме, че Бог е Нещо или Някой, който не само е способен, но и се стреми да ни осъществи. Затова нека не се опитваме да дадем определение на Бог. Ние само казваме, че Бог иска да ни осъществи. Сега ние се опитваме да осъществим себе си чрез желания, но не сме удовлетворени дори когато желанията ни са изпълнени. Истинското осъществяване идва само когато плуваме в морето на Безкрайността, Вечността и Безсмъртието.

Формата и безформеното

Когато Бог е създал Себе си, Той го е направил в два аспекта: Безкрайното и крайното. Когато мислите за крайното, вие си представяте форма, а когато мислите за Безкрайното, чувствате, че форма няма. В крайното обаче се крие посланието на Безкрайното; в крайното е най-напред разкриването, а след това и проявлението на Безкрайното. Крайното е необходимо, защото именно чрез него играе Безкрайното своята роля в космичния ритъм тук, на земята. В същото време Безкрайното е необходимо, защото именно в него е вечният подслон за крайното. Там то намира защита и съвършенство.

Безформеното е необходимо за осъзнаването на Най-Висшето, Върховното, Безкрайното, а формата е необходима за разкриването и проявлението на Най-Висшето и най-дълбокото по един съкровен начин. Това, което е безкрайно в съзнанието ни, може да бъде видяно само в безформения му вид. От друга страна, то може да влезе в някаква форма. Затова сърцето може да побере в себе си Безкрайността. Когато навлезете в извънсетивната физическа сфера, всичко е безформено. Когато навлезете в материалната сфера, всичко има форма.

Ако медитирате, за да постигнете нещо много осезаемо и близко, ще е полезно да се обърнете към Всевишния в облика на Майката, Божествената Майка. А ако искате да преживеете нещо абстрактно, във вид на енергия или етер, то ще се обърнете към нещо безгранично, безформено.

Личностният Бог

Аз виждам Бог като сияйно Същество, най-сияйното Същество, изпълнено с безкрайна Любов, Загриженост и Състрадание към човечеството. Моите ученици се обръщат към Всевишния като към личностен Бог, човешко същество. Въпреки че Всевишният притежава и личностен, и безличностен аспект, ако гледате на Него като на личностно Същество, особено в началото, пътят ви ще е по-безопасен, защото личностният подход е по-лесен. Ако искате да видите безличностния аспект на Бог, може да се объркате или да се изплашите от необятното. Един човек може да е висок само метър и осемдесет, но душата в него притежава неограничени възможности. Нека приемем душата за безличностния Бог, а тялото за личностния Бог. В началото за търсещия е много по-лесно да се отъждестви с тялото си, отколкото със своята душа. Ако душата ми пожелае да прояви своята красота или сила в материята, то тя ще даде на моето тяло бляскава красота или внушителна сила. Така че търсещият може да приеме формата като израз или проявление на безформеното.

В медитацията си рано сутрин начинаещият трябва да медитира върху Нозете на личностния Всевишен. Тогава, едновременно със своята предана любов, той ще почувства Божието Състрадание и Загриженост. Той ще си каже: „Ето някой, който е наистина велик, безкрайно по-велик от мен. Затова аз докосвам Нозете Му толкова предано“. Той ще почувства, че това, което прави, е с някаква цел. Докосвайки Нозете на Всевишния, той се опитва да се слее с Него. Усеща, че за него това е най-лесният подход. Ако някой е много висок, аз няма да мога да пипна главата му, но мога да допра стъпалата му. Без значение дали ще докосна главата или стъпалата, аз ще мога да кажа, че съм се докоснал до него. Но когато докосвам нозете му, веднага изпитвам най-чиста радост и преданост.

След като сме докоснали Нозете на личностния Бог, трябва да се концентрираме върху Сърцето Му. Допирът до Неговите Нозе може да ни даде чувство на преданост, но ние трябва да се запитаме: „Смятам ли Го за свой наистина? Или докосвам Нозете Му само защото е много велик?“. Ние можем да докосваме нозете на някой много голям духовен Учител, но освен да изразяваме почитта си трябва да приемаме този човек като наистина свой. Ако чувстваме, че той наистина ни принадлежи, то нашата преданост получава действена сила. Тя започва да работи. Само когато почувствате, че Всевишният като личностен Бог в човешки образ напълно ви принадлежи и вие напълно му принадлежите, ще можете да постигнете пълно отъждествяване и неразделно единство с Него. А от това единство ще получите безгранична радост.

Когато чувствате някого като наистина свой, вие искате да дадете на този човек нещо свое. Ако имате долар или манго, искате да му ги дадете. Трябва обаче да има размяна. Той ще ви даде каквото има и вие ще му дадете каквото имате. Как всъщност правите размяната? Това става чрез Светлината, която се предава през очите. Когато Учителят и ученикът се гледат, какво прави всеки от тях? Учителят се вглежда в ученика с душевно Състрадание, а ученикът гледа Учителя с душевно обожание. Учителят, който е представител на личностния Всевишен, притежава всичкото Състрадание, а търсещият притежава всичкото обожание. Затова те правят размяна. Учителят дава своята собственост, а ученикът – своята. Тук те се срещат, разменят даровете си и стават едно неделимо цяло.

Окото е средоточие на зрението и светлината Обожанието е вид светлина и състраданието също е вид светлина. Тук между веждите и малко над тях е третото око. Това е мястото, през което ще даваме на личностния Бог това, което имаме, а личностният Бог ще ни дава това, което Той има. Този начин на медитация може да се практикува от всеки стремящ се, който се опитва да отиде отвъд ограниченото си съществуване.

Повтарям: най-добре е да започнем с вяра в личностния Бог. Така получаваме усещането, че искаме да станем като „Него“. Той е много велик, но понеже Го приемаме като личностно същество, ние чувстваме, че можем да станем като Него. След това си казваме: „Не следва ли да Му дам каквото имам и да приема Него като наистина свой? Всичко, което притежавам – малкото мир, светлина и блаженство – нека му го поднеса с преклонение, защото Той ме превъзхожда във всичко. Въпреки че Той има безкраен Мир, а аз само зрънце Мир, Той е Всевишният. Затова нека Му дам всичко, което имам“.

Божественият Баща и Божествената Майка

Тук виждаме, че Бащата е Лицето, Майката е Усмивката. Нужно ви е лице – как иначе ще се усмихвате? И ако на лицето ви няма усмивка, как тогава ще постигнете съзнателен напредък, духовен напредък? Те са като двете страни на една и съща монета. Ако имате една страна на монетата, трябва да съществува и друга, иначе изобщо няма монета. Майчинският аспект с цялата си Любов и Състрадание се опитва да приближи детето към Всевишния. Бащинският аспект също се старае с цялата си Мъдрост и Светлина. Но всички тези неща се допълват взаимно. Мъдрост, Светлина, Състрадание и Любов: те винаги вървят ръка за ръка.

Живата Сила или Съзиданието на Всевишния е Неговата Усмивка. Без тази Усмивка, която е самият дъх на вселенското Съзнание, както и Дъхът на Самия Всевишен, творението остава непроявено. В самата Усмивка на Всевишния е раждането на творението.

Всевишният е едновременно и от мъжки, и от женски род. Много е трудно да разберем това с нашия човешки ум, защото той е също така отвъд мъжествеността и женствеността. В Своята мъжка форма Всевишният е статичен и винаги остава извън проявлението. Когато не е проявен, Всевишният е само Лице. Пожелае ли да се прояви, Той трябва да се усмихне. Той е жив, Той действа, но това ние можем да узнаем само когато видим, че на Лицето Му изгрява Усмивка.

Когато Всевишният навлиза в проявлението, това става чрез женската му форма. В нашата индийска философия тази форма се нарича Пракрити – Силата на Природата или Майчинският аспект на Всевишния. Когато Силата на Природата работи във физическия свят, ние виждаме действие в Съществото на Всевишния. А когато Природата действа, ние виждаме спонтанна Радост посредством проявената форма на Всевишния. Тази Радост се изразява най-пълно като Усмивка на Лицето на Всевишния.

Мъжът и жената

Бог е и от мъжки, и от женски род. Той изразява Себе си като жена чрез природата, като Пракрити. Той осъществява себе си като мъж чрез Пуруша – Непроявеното. Ние виждаме Бог наоколо в Неговата вселенска Форма. Ако се потопим дълбоко навътре, виждаме, че това е Неговият женски аспект. Ако се издигнем до Най-Висшето, Безкрайния Абсолют, там виждаме Бог като мъж. Трябва обаче да знаем, че вселенският аспект по никакъв начин не е по-низш от трансценденталния, и двата са еднакво важни. Бог се наслаждава в Своето творение и в мъжката, и в женската форма. И двете са абсолютно необходими за осъществяването на космичната игра.

Когато става дума за мъж и жена, съпруг и съпруга, мъжът трябва да представлява мъдростта и вътрешния мир, а жената – посветеността и любовта. Това не означава, че мъжът няма да изпитва любов и посветеност. Не! Но при него тези две божествени качества, мъдростта и мирът, са на първо място, а после идват любовта и посветеността. Любовта и посветеността по никакъв начин не отстъпват на мъдростта и мира; те трябва да вървят ръка за ръка, трябва да се съчетават. Ако е достатъчно искрен, мъжът трябва да чувства, че всичкият му успех зависи от съзнателното или несъзнателното вдъхновение на жената, от нейния божествен вътрешен порив. Ако вдъхновението на жената е съзнателно, то успехът на мъжа идва по-бързо. Но „женски“ не означава непременно жена. „Женски“ е женственият аспект на Всевишния. Затова вдъхновението на мъжа може да не идва от съпругата му. Женското начало на космичното навлиза в мъжа като стремеж и му носи успех. Ако той не успее да осъществи или да осъзнае Божественото, значи не е по-добър от животното. Затова успехът му изцяло зависи от женското начало. Така и жената не може да съществува без мъжкия аспект на Бог, животът ѝ не е необходим или смислен. Единият се присъединява към другия като допълваща душа. И двамата са изключително важни.

Синовете на Бог

Синовете на Бог са идвали в различни епохи, за да вършат Божието дело, но те всички са Божии деца. Не трябва да правим разлика между тях. В този си живот вие имате едно име, а в предишния сте имали друго. Дори и в този живот вашата майка ви нарича с едно име, съпругът или съпругата ви с друго, децата ви с трето, а приятелите ви казват другояче. Вие сте един и същ човек, но хората се обръщат към вас по различен начин. Подобно на това, макар да играете различни роли в отделните си прераждания, вашата душа, духът ви, е винаги същият. Така и духът на Христос, духът на Господ Буда, духът на Шри Рамакришна, вашият, моят, духът на всекиго е все същият, но формите са различни. Бог е вселенският Дух, но Той приема различни форми заради проявлението.

Трябва да знаете, че единният Дух е всепроникващ, но когато приеме индивидуална форма, когато една душа влезе в световната игра, тя трябва да прояви собствената си вътрешна божественост. Христос е проявил вътрешната си божественост, Шри Рамакришна я е проявил, другите духовни Учители са я проявили. Ние обаче все още не сме я проявили. С други думи, всички ние въплъщаваме Бог, но когато духовните Учители приемат човешки облик, те въплъщават Бог по особен начин. Шри Кришна е бил велик духовен Учител и той не само е въплътил, но също така е разкрил и проявил Бог. Що се отнася до нас, ние имаме да направим три неща: да осъзнаем Бог, да разкрием Бог и да Го проявим. Само че Шри Кришна е осъзнал Бог преди да дойде на света, затова вече е можел да разкрие и прояви Бог.

Бог и духовните Учители са едно, както Бог и ние сме едно. Разликата е, че ние не приемаме Бог като напълно свой, защото знаем, че сме направили много грешки. Чувстваме, че все още сме в невежеството, търкаляме се в удоволствията на невежеството. Христос е казал: „Аз и Отец ми сме Едно“. Ние обаче не се осмеляваме да кажем, че сме едно с Бог. Шри Кришна, Господ Буда и Христос, по силата на своето будно осъзнаване на Бог, са могли да кажат, че са едно с Него. Всички Синове на Бог са божествени проявления на Абсолютния Всевишен.

Вярата в Бог

Някои хора казват, че не вярват в съществуването на Бог, на Всевишния. Но аз бих искал да кажа, че някой може да не вярва в Бог като безкрайно Съзнание или безкрайна Сила, но той трябва да има някакво собствено вярване или убеждение – и това е същото като да вярваш в Бог. Ако търсещият е противник на идеята за Бог, ако се страхува или се съмнява, нека следва своя път. Да извадим думата „Бог“ от речника. Нека усещането му е, че няма Бог. Да стигне колкото е възможно по-далеч в отричането на Бог. В края на това отричане той ще види, че възниква утвърждаващата Истина. В края на неговото пътуване се възправя Истината и той може да възприеме тази Истина като безкрайно Съзнание или като безгранична Енергия.

Бог не може да бъде разбран чрез никоя умствена концепция. Ако вървите с ума си докъдето можете, ще дойде момент, в който умът ще се окаже безпомощен. Ще откриете, че трябва да се потопите дълбоко навътре, за да намерите Бог. Тогава Бог ще дойде. Да предположим, че сте учител. Ако покажете на някое от децата определен град на картата, наречен Лондон, то може да не повярва, че градът съществува. Вие може дори да му покажете снимки от града, да му кажете, че е в Англия, далече, отвъд морето, но детето може въпреки това да не ви повярва. То трябва да се качи на самолет до Лондон и тогава ще се убеди, че той наистина съществува. Така и търсещият може да дойде при духовната личност със съмнение. В самото начало, също като малкия ученик, той може да се съмнява в съществуването на Бог. Но ако някой има съмнения или се страхува да започне духовен живот, аз му казвам да не се тревожи: медитацията е отговорът. Ще му покажа как да влезе в медитация, за да може да дойде и да намери Бог с мен. Както детето трябва да отиде лично в Лондон, преди да се убеди в съществуването му, така и духовно търсещият трябва да медитира, сам или с учител. Дори духовните книги не доказват съществуването на Бог. Медитацията е от първостепенно значение за търсещия, тя е единственият отговор. Медитацията няма да го подведе. Нека той се обърне към своето истинско аз и тогава да види дали все още вярва, че няма Бог.

Беззвучният Звук

Преди да създаде Вселената, Бог е създал Себе си. Бог съществува поради Своето сътворяване; Той е сътворил Себе си. Когато е създавал Себе си, Той е почувствал необходимост да създаде двама най-близки приятели. Искал е те да вървят ръка за ръка с Неговото собствено творение. Двамата му най-близки приятели били Над и Ананда. Над е Звукът, Космичният Звук, Беззвучният Звук. Бог е създал този звук и е пожелал този близък приятел да остане в Неговото Сърце. Тук, на този свят, когато един предмет удари друг, се получава звук. Но този звук, който е в най-съкровените дълбини на сърцето ни, не се нуждае от външен предмет или човек, който да го предизвика. Този звук възниква безусловно, спонтанно. Затова на санскрит той се нарича и анахата. Ахата означава „ударен“, а анахата – „неударен“. После, освен този звук, Бог е създал друг приятел, Ананда или „Наслада“. Той поискал от Насладата да бъде винаги край Него и в Него.

Бог за детето

Ние знаем, че Бог е всичко: Той е във всичко и отвъд всичко. Това е нашето философско и психично разбиране. Аз обаче бих искал да поговоря за Бог от чистата, невинна и душевна гледна точка на детето, според детското разбиране.

Какво е Бог? Бог е Грижа. Майката се старае да се грижи за детето ден след ден. Но въпреки най-добрите си намерения, за двадесет и четири часа тя може съзнателно да му осигури само два-три часа грижа. Тя иска непрекъснато да му показва цялата си обич, но ние знаем, че през деня тя трябва да учи, да медитира и да прави много други неща освен грижите за него, макар че то е нейното най-скъпо дете. Когато то боледува, тя може би ще проявява загриженост петнадесет, шестнадесет или дори двадесет и четири часа. Обикновено обаче тя може да му отделя само няколко часа. При Бог е различно. Той непрестанно ни дава Своята вътрешна и външна Грижа.

Ние сме на земята петдесет, шестдесет, седемдесет или дори сто години, но това не е истинската продължителност на живота ни. Истинският ни живот е безкраен. Дошли сме от безначалното минало и ще навлезем в безкрайното бъдеще. Имали сме предишни прераждания, ще имаме много и в бъдеще. В миналите си животи сме имали различни родители. В този живот за нас се грижат майка ни и баща ни, в предишния са ни отглеждали други родители, в бъдеще също ще получаваме грижите на различни родители. Но Божията Грижа сме получавали от самото начало. Той проявява същата Грижа и сега, и винаги ще е така.

Вие имате тяло, имате ум, имате сърце и душа. Когато ви е създавал, Бог най-напред е сътворил душата ви. В мига, в който е създал вашата душа, е възникнала Неговата Грижа. Тя не е била само за минута, час, година, десет или двадесет години, а завинаги, за Вечността. Бог е непрестанна и вечна Грижа. В мига, в който е сътворил Себе си, Грижата е присъствала; в мига, в който Той е сътворил вашата Душа, Грижата е присъствала. Това разбираме, когато казваме, че Бог е Грижа.

А откъде идва тази грижа? Всичко си има източник, и източникът на грижата е единството. Когато пръстът ми е ударен или кърви, аз съм тутакси загрижен за него Защо? Защото съм едно с моя пръст. Когато майка ви е зле, вие ѝ изразявате вашата загриженост поради единството си с нея. В момента много хора страдат и умират в болницата, но дори и да ги познавахте, може би нямаше да проявите загриженост за тях. Защо? Защото не сте се отъждествили напълно с тези хора и не чувствате единството си с тях. С майка си обаче усещате единство, както и тя усеща единството си с вас. И така, виждаме, че източникът на грижата е единството. Ние сме загрижени за тези, които са ни близки и скъпи, които смятаме за неделима част от живота си. Бог е всепроникващият Един, който е навсякъде, и Неговата Грижа произтича от Неговото всепроникващо единство. Тъй като е навсякъде, Той трябва да е в единство с всичко. Когато е в единство, Той трябва да дарява нещо, и това нещо е Неговата Грижа.

Как изглежда Бог?

Бог изглежда съвсем като нас. Когато вие видите Бог, той ще изглежда точно като вас. Когато някой друг Го види, Той ще изглежда също като този човек. Ако някой от семейството ви види Бог, Той ще е точно като него. Веднага щом зърнете Бог, ще възкликнете: „Той прилича на мен!“. Очите на Бог, Неговото Лице, всичко в Него ще изглежда като при вас. Единствената разлика ще е, че Той е безкрайно по-красив от вас, защото собствената ви най-просветлена част е безкрайно по-красива от вашата най-непросветлена част. Въпреки че в такъв момент вие ще можете да Го разпознаете и да Го обявите за съвсем свой, някой друг може да не успее да Го разпознае, защото Той е дошъл при вас и при никого другиго. Ще можете да го разпознаете като себе си, но с безкрайна Красота, безкрайна Светлина, безкраен Мир, безкрайно Блаженство. Така ще видите Бог и така ще Го познаете, щом Го зърнете.

Изпитва ли ни Бог?

Изпитва ли ни понякога Бог? Не, Бог всъщност не ни изпитва или проверява. На изпитание ни подлага невежеството, което действа чрез враждебните, небожествени сили. Прекарали сме с невежеството много, много хиляди години. В мига, в който започнем да се стремим, невежеството ни заплашва: „Къде си тръгнал? Беше в стаята ми хиляди години. Как смееш сега да ме напускаш?“. Ние отвръщаме: „Сгреших, че прекарах с теб толкова много време. Сега не искам да оставам повече при теб“. Тогава невежеството ни предлага всевъзможни изкушения.

И така, щом приемем духовния живот, трябва да се сблъскаме с всякакви изкушения. Изкушението не е нищо друго освен един вид изпитание. Ако се справим с тези изпитания, ставаме едно с Бог. Отначало Бог само ще наблюдава и ще следи. Ако от една страна казваме външно, че не искаме да оставаме в невежеството, а от друга страна тайно се въргаляме в земните удоволствия, то Бог просто запазва мълчание. Ние може да твърдим, че не искаме да ядем храната на невежеството, но в същото време да я поглъщаме. Така се държим като камилата. Тя яде тръни и устата ѝ кърви. Камилата си казва, че никога вече няма да яде тези тръни, но скоро след това пак го прави. По същия начин някои от нас казваме, че не искаме да оставаме повече при невежеството, но в следващия миг отново ставаме най-близки приятели с него.

Ако обаче види, че ние искрено се стараем да си вземем изпита, Бог веднага ще ни даде способността за това. Когато почувства, че наистина не искаме да се забъркваме с невежеството, че вече не искаме да имаме нищо общо с него, Той ни дава безкрайна вътрешна енергия и сила, за да се изтръгнем от невежеството.

Бог никога не проверява; Бог никога не изкушава. Той просто ще ни даде вътрешната сила, за да победим изкушенията. Самото Божие Състрадание е най-голямата ни Сила. Само че ние получаваме Неговата Сила единствено ако сме искрени. Божията помощ, също като слънчевата светлина, е за всекиго. Ако човек държи вратите и прозорците си отворени, в неговата стая влиза светлината.

Но ако той държи вратите и прозорците затворени, слънчевата светлина няма да може да влезе. Така и божественото Състрадание на Всевишния постоянно се излива върху нас, но трябва да държим отворена вратата на сърцето си. Само тогава ще можем да се отърсим от невежеството.

Божието Име

Има един Бог, наричан с много имена. Аз предпочитам „Всевишен“. Други Учители са използвали различни имена. Исус Христос е употребявал думата „Отец“. Той е казал: „Аз и Отец ми сме едно“. Неговият Отец, вашият и моят са един и същ Отец, но аз изпитвам по-сладостно чувство, когато кажа „Всевишен“ вместо „Бог“ или „Отец“.

Всички религиозни вярвания имат един и същ Бог, но се обръщат към Него по различен начин. Един човек може да е наричан от някого „татко“, от друг „братко“, а от трети – „чичо“. Щом отиде на работа, се обръщат към него с фамилното му име. Когато е с приятели, те използват малкото му име. Той е все същият човек, но го наричат по различни начини според връзката си с него. Така и към Бог се обръщат с различни имена според най-сладостното, най-топлото си чувство.

Вместо да казвам „Бог“, аз най-често използвам думата „Supreme” (Всевишен). Моля учениците си да правят същото, защото чувствам, че така връзката ни с Него е по-близка. Разбира се, само духовните Учители могат да знаят разликата между тези висши духовни Реалности. Много хора може да ме попитат: „Защо трябва да разграничавате „Бог“ и „Всевишен“? Те са просто синоними“. Но макар Бог и Всевишният да са едно, между тях има неуловима разлика. Върховният Всевишен се различава от това, което наричаме Бог. Когато говорим за осъзнаване на Бог, тук „Бог“ е равнозначен на Всевишния. Обикновено обаче, когато кажем „Бог“, имаме усещането, че Той въплъщава една застинала висота. Той е като планина, която е висока, но плоска. Когато си служим с понятието „Бог“, ни се струва, че Той е достигнал Своята Висота и е спрял. Той не притежава непрестанно еволюиращо съзнание. Представлява нещо завършено, краен продукт. А кажем ли „Всевишен“, ние говорим за Всевишния Господ, който не само е достигнал абсолютната Висота, но и постоянно отива отвъд, отвъд и надхвърля Отвъдното. Има постоянно движение нагоре.

Силата на творението

Понякога виждаме, че творението става по-силно от Твореца. Ние сме създали водородната бомба и атомната бомба. Нашето човешко общество ги е изобретило. Но къде е доброто в нашето постижение, ако сътвореното става по-могъщо от нас?

Някой някога е казал: „Ако искаме унищожение, то ще е наше дело“. Но ако смятаме, че силата на унищожението е по-голяма от силата на осъзнаването на Бог, то ние грешим. От кого е дошла силата на унищожението? От Източника на творението. А кой е Източникът? Бог. Този, който първоначално ни е създал, несъмнено е по-могъщ от Своето творение или от нашето, защото, ако Той не беше сътворил човека, то човекът нямаше да може да създаде нищо друго.

Ограничена ли е Силата на Бог?

Онзи ден един мой млад приятел ме попита защо след толкова хиляди години Бог все още не е направил целия свят духовен. „Ограничена ли е Силата на Бог?“ – попита той – „или Бог не е избрал да направи света духовен?“ Аз искам да кажа, че Божията Сила е безгранична, но ние сме тези, които не искат да станат духовни. С други думи, земята не желае Божията Светлина.

Бог е мъдър, безкрайно по-мъдър от нас. Някой с по-малко сила от Него може да принуди друг човек да направи нещо, което не иска. Но Бог не принуждава никого да прави каквото и да било. Той чувства, че ако си послужи със сила, ние няма да изпитаме върховната Радост. Вие можете насила да накарате някого да яде, но вътрешно той ще ви проклина. Бог само казва: „Дете Мое, предлагам ти да ядеш това за твое добро. Ако изядеш тази храна, ще се заситиш. Така ще станеш силен и ще можеш да се бориш с невежеството“. Бог предлага Своята Светлина, Своята вътрешна храна, но не принуждава никого да я приеме. Такъв е Неговият подход.

Бог вижда миналото, настоящето и бъдещето. Той знае, че е правилно да ни предлага постоянно Своята Мъдрост и безкрайно Търпение. Хората нямат търпение и смятат, че като удрят детето си, като го принуждават, постъпват най-добре. Само че когато това дете порасне, то ще иска само да отвръща на родителите с удари. Сега то е невинно, безпомощно. Ако бащата удари сина си, синът ще запомни тази случка. Той може рано да напусне дома си и да се отчужди от своите родители. Или в юношеството си ще започне да си връща: ти ме удари, сега аз ще те ударя. Така става, когато родителите злоупотребяват със силата си.

Бог Бащата не действа така. Той ще прояви само силно Състрадание, безкрайно Състрадание. Тогава Неговото дете ще Му поднесе накрая безкрайна благодарност за това, че е проявил Светлината на Своето безкрайно Състрадание. Детето ще получи тази Светлина и ще се постарае да бъде достойно за своя Баща. Когато Състраданието е в действие, когато Светлината е в действие, тогава действа Мъдростта. Ако предложите мъдрост на някого, то след десет или двадесет години този човек също ще иска да сподели с вас мъдростта, когато самият той я постигне.

Бог няма никога да даде нещо преждевременно. Това би било като откъсване на неузрял плод с мисълта, че ще е много вкусен. Ако го изядете преди да е узрял, вкусът му ще е противен. Винаги трябва да изчаквате да узрее. Подобно на това, ако някой спи дълбоко, а вие отидете и му кажете, че е време да става, когато всъщност е време само вие да станете, той просто ще ви изрита и вие ще се разстроите. Той ще каже: „Какво правиш? За теб си е много добре да станеш. Прави каквото искаш. За мен е време да спя“. Сънят е това, което го радва. В такъв момент вие сте безсилни.

Вижте властта на съдията от Върховния съд, когато е в кабинета си. А когато е със съпругата и децата си, същият този човек не може да упражнява такава власт. Собственият му син няма да го слуша. Той може да помоли сина си да му донесе чаша вода, но синът му да не го направи. Съдията от Върховния съд и бащата са една и съща личност. Но когато е в съда, целият народ го слуша, а вкъщи собствените му деца няма да го послушат.

Когато е в Небесата, Всевишният е наистина Върховният и в същото време Той непрестанно надминава Себе си. Всевишният притежава такава върховна Сила във вътрешния свят. Но когато пожелае да действа тук на земята със Своите деца, Той е безкрайно Търпелив. Той става едно с тяхното невежество и казва: „Добре, ако искате да не Ме слушате, ако искате да играете такива глупави игри, нека тогава и Аз да си поиграя с вас“.

Може да попитате как Бог проявява Своята Сила в човека. Аз бих искал да кажа, че Той проявява не само Сила, но и всичките си останали качества чрез Любов. Бог използва Сила, но предпочита да проявява Себе си чрез Любов, Грижа и Състрадание.

Божията Доброта и Божията Справедливост

Някои хора смятат, че Божията Справедливост е по-изявена от Неговата Доброта. Но аз бих искал да кажа, че по-важната черта на Бог е Добротата, не Справедливостта, и тази Доброта е Неговата истинска вътрешна Мъдрост. Бог знае какво да прави и кога да го прави, каква роля да играе на всеки етап от еволюцията на съзнанието ни.

Пътешествието на нашата душа е минало през минералното царство в царството на растенията, а след това сме навлезли в животинското царство. Сега сме човешки същества, но сме само малко по-добри от животните. Трябва да знаем, че животните са в самото Сърце на Бог; и разрушителните сили са в Него. Човешките и божествените сили също са в Него. Какво се случва? Разрушителните сили не биват наказани или премахнати, те бавно и постепенно биват преобразени в божествени сили. Ако се вгледаме в животинското царство, виждаме, че то е пълно с кавги и битки. Ние, човешките същества, не се бием толкова жестоко, и значи сме вече преобразени донякъде.

Все пак в Божието творение все още има зло. Но това, което наричаме зло, в този случай е нещо, лишено от стремеж. Това, което духовно стремящият се нарича зло, може да е донякъде добро в сравнение с това, което нестремящият се определя като зло. Смятаното от нас за грешка е полуистина, предвестник на истината. Винаги трябва да гледаме на това по този начин. Детето е несъвършено и прави много грешки. С обикновеното си човешко разбиране, със силата на нашата справедливост може да кажем, че то е самият дявол. Но това дете, когато стане на петнадесет или шестнадесет години, ще продължи да се развива. Ще стане, добро, сърдечно, достойно и мъдро. Затова трябва да помним, че детето все още расте.

Ако се разграничим от Бог или кажем, че всички Негови дела се основават на Справедливостта, то ще сгрешим. Ако Той действаше единствено съгласно Своята Справедливост, то никой нямаше да може да остане на земята, никой нямаше да съществува. Ако Бог застане пред нас и претегли колко добри неща и колко лоши неща сме извършили, ние ще видим, че лошите ни дела ще са безкрайно повече от добрите. Никой не би могъл да осъзнае Бог.

И какво прави Бог всъщност? Той борави със Своето Състрадание и в Състраданието Му е Светлината на Неговата Мъдрост. Той проявява Състрадание към този, който сега е в процес на еволюция, защото знае, че човекът ще израства духовно и накрая ще постъпи правилно, по божествен начин. В Неговото Състрадание действа Светлината на Мъдростта. Бавно и постепенно Той ще може да отведе човека при Своята безкрайна Светлина. Ако започнеше със Справедливост, Той веднага щеше да застане пред нас с железен прът и да ни заудря. Това обаче Той няма никога да стори. Той ни изпраща само Състрадание.

Затова, ако попитате: „Какво е Бог?“, аз ще кажа, че Бог е целият Любов. И ако в тази Любов съзрете Справедливост, трябва да знаете каква Справедливост е това. Ако детето е само на няколко месеца, то майката ще му дава само мляко или друга течност. Тя няма да му даде голямо парче месо или нещо твърдо и тежко, защото то няма да може да го смели. Въпреки че тези твърди храни може да са по-вкусни и по-приятни за детето, майката не може да му ги дава, защото то е твърде малко. Детето ще расте и майката постепенно ще може да го храни с тези неща.

Когато видим, че някой не получава достатъчно Мир, Светлина или Блаженство, ние трябва да чувстваме, че Бог му дава според степента на неговата възприемчивост. Бог е винаги справедлив с примитивния, с този, който е все още в начален стадий. Но в същото време Той е изпълнен с Любов към този човек. Бог не иска вътрешният му съд да се пръсне прибързано. И ако попитате: „Защо Бог не играе Играта си справедливо? Защо дава толкова много Мир и Сила на един, а на друг не дава?“, отговорът е, че другият човек не е готов. Каквото и да дава Бог на някого, то е знак за Неговата Любов. Той ще каже: „Ти си Моят младенец, Моето дете, и Аз мога да ти дам толкова. Това е нужното“. Ако му даде повече от това, Бог може да съсипе вътрешния напредък на човека. Но този, на когото е дадено повече, притежава способността да го получи, да го въплъти и осъществи.

И така, най-важната характеристика на Бог е Любовта. А когато се прояви под формата на близост, тя се нарича Състрадание. Това Състрадание е най-могъщата, най-важната черта на Бог, а не Неговата Справедливост. Справедливостта и всички останали божествени качества се съдържат в Състраданието.

Ядосва ли се Бог?

Ядосва ли ни се понякога Бог? Не, Бог не ни се ядосва. Когато нашият витал прави грешки, той естествено ни кара да чувстваме, че Бог е недоволен от нас. Ако синът ви направи нещо лошо, вашата незабавна реакция е да му се ядосате. Така че ние виждаме Бог през собствените си очи. Смятаме, че Бог действа като нас. Но Бог не си служи със силата на гнева. Вместо това той използва две други сили. Едната се нарича Състрадание, а другата – Справедливост. Понякога Той упражнява Силата на Своята Справедливост, но в деветдесет и девет на сто от случаите използва Силата на Своето Състрадание. Дори да продължаваме да правим все същите грешки, Той ни прощава и проявява Състраданието си.

Настъпва момент, в който Бог усеща, че Силата на Неговото Състрадание не действа. Тогава Той прилага Силата на Справедливостта си. Но тази Сила на Справедливостта не е като силата на животинския гняв, която иска да ни унищожи. Не! Когато сме направили нещо лошо, Бог само ни предлага Своята решителност и божествена Сила на Волята. Той ни изпълва с енергия, вдъхновява ни. Само че много често, когато видим Божията несъкрушима Сила на Волята, която е много мощна, нашата гузна съвест ни внушава, че Бог ни е ядосан. Но в такъв момент Бог проявява Своето Състрадание под формата на невероятна Сила на Волята, за да не повтаряме същата грешка.

Нектар или отрова?

Всички хора на земята са страдали или страдат, защото молят Бог за отрова. Когато се молят, те несъзнателно си внушават, че това, което желаят, е само нектар. После, когато станат по-съзнателни, те смятат същото това нещо за отрова. Колкото по-силно е пробуждането ни, толкова по-силно осъзнаваме, че стотици пъти сме се молили на Бог за отрова, но поради безкрайното си Състрадание Той не я е давал.

Бог е Tози, който действа

Светът е пълен със страдания, болка и невежество. Щом Бог ни е създал, ние казваме: „Нека стоварим всичката отговорност върху Него; Той е виновен. Бог е създал на земята негодниците като мен, Него ще обвиня“. Получаваме ли обаче някакво удовлетворение, като обвиняваме, оскърбяваме и критикуваме Бог? Нека вместо това се опитаме да видим дали светът има някакъв смисъл, дали има някаква цел.

За да направим това, първо трябва да попитаме тялото. Но тялото няма да може да отговори. После ще попитаме витала. И той няма да може да даде отговор. Тогава ще зададем въпроса на ума. Вместо да отговори, умът само ще предизвика безкрайно объркване. Накрая ще попитаме сърцето. За съжаление, ако в сърцето проникне виталът, то сърцето няма да може да отговори подобаващо. Но ако сърцето остане чисто, то ще ни каже, че има някаква цел. А каква е тази цел сърцето няма да може да обясни. Душата ще ни каже, че Бог еволюира в света и чрез света. Той страда и Той се наслаждава. От друга страна, Той изобщо не страда. Той се наслаждава по безброй начини в Своята Божествена Игра на Проявлението.

Ако някакъв резултат не ни удовлетвори, ние няма да виним Бог, нито пък ще виним другите. Няма дори да обвиняваме себе си. Ще кажем само, че сме направили каквото можем и това е преживяването, което Бог ни е дал. В живота може да има само едно от двете преживявания: успех или поражение. Ако приемаме ведро и поражението, и успеха, ще получим истинско божествено преживяване. Това, от което се нуждаем, е преживяването. Ако направим нещо добро, ние често очакваме също добро. Ако направим нещо лошо, винаги се тревожим, че нещо лошо ще ни сполети под формата на ужасно преживяване. Отсега нататък, ако играем ролята си по божествен начин, можем лесно да сме непривързани и в същото време да сме напълно съпричастни. Но ако не играем ролята си божествено, то какъвто и да е резултатът от действието ни, в Божието Око ние няма да сме успели.

Ние грешим и светът греши, затова страдаме. Е, когато правим нещо, нека бъдем умни и кажем, че не ние действаме; някой друг действа. Ако трябва да обвиним за всичко Бог, да го направим по този начин. После нека направим сърцето си голямо, великодушно. Утре, когато решим, че врагът ни е направил нещо лошо, ще кажем: „Не, той не го направи, Бог беше“. Врагът ви не е виновен.

Така няма да обвиняваме себе си и няма да обвиняваме другите, които постъпват зле. Ще прехвърлим цялата отговорност на Бог. След няколко месеца ще забележим, че вършим множество добри неща. Когато направим добро и когато другите направят добро, ще казваме, че Бог го е направил. Когато околните направят нещо хубаво, е много лесно да кажем, че някой друг го е направил. А този някой е Бог. Така ще оставим Бог да отговаря за нашите лоши и добри постъпки, както и за добрите и лошите постъпки на другите. Ще видим, че Бог е Извършителят не само на нашите, но и на чуждите добри и лоши дела.

Бог и злото

Бог е във всичко, но трябва да знаем, че тук на земята всичко е относително. Бог е в мръсната вода, Той е в отровата, но ако пием от тях, ще умрем. Бог е във всичко, но Той също така ни е дал мъдрост. Трябва да си служим с разума, сами да правим съзнателна преценка.

В полето на еволюцията всичко се променя към по-добро, по-удовлетворяващо и по-просветляващо битие. Ние сме започнали еволюционния си път с ограничено познание. Бог е бил някога в нашето минерално, растително и животинско съществуване. Сега Той е в човешкия ни живот. И когото заживеем духовен живот, Той ще е и там. Ние сме в процес на еволюция, крачим и тичаме към висшата Истина, Когато сме били животни, сме убивали и изтребвали, правили сме много лоши неща. Според животинското ниво обаче сме били съвършени, защото изтреблението е в самата природа на животните. Бог е бил в нас тогава, но сега, като човешки същества, се опитваме да водим по-добър живот. Чувстваме, че злото вече е изиграло ролята си в нашето минало. Това така наречено зло е било необходимо в определен период, но сега ние чувстваме, че е дошло време да преодолеем животинската си природа. Отдръпваме се от невежеството и навлизаме в мъдростта. Бог е бил в това невежество и сега Той действа чрез нашата еволюираща мъдрост, чрез нашето знание. Бог е над доброто и злото.

От духовна гледна точка зло не съществува. Това, което ние наричаме зло, е всъщност грешка. В нашата същинска индийска философия не използваме понятието „зло“, наричаме го робство или заблуда. Тази заблудаа може да бъде пътеводител. Когато придобием малко повече знание в сравнение с предишното си ниво, ние отхвърляме предишното си разбиране за злото като за невежество. Да кажем, че в крака ни се е забил трън. Струва ни се, че този трън е зло, но за да го извадим, ни е нужен друг трън. После изхвърляме и двата.

Щом заблудата потегли на път, тя прави грешки наляво и надясно като разбеснял се слон. Някой ден обаче този слон ще се укроти. Същото нещо, което днес наричаме заблуда, ще можем утре да преобразим с нашия вътрешен порив да видим и да израснем в нещо по-съвършено, по-божествено.

От чисто духовна гледна точка зло няма, има само преживявания, ограничени преживявания – преживяванията, които ни обвързват. Сега ние се опитваме да отидем отвъд тях и да имаме само божествени, освобождаващи преживявания, които развиват и разширяват съзнанието ни. Ние сме в процес на вътрешна еволюция: надрастваме желанията и навлизаме в стремежа. Когато отидем отвъд бариерите на желанията и навлезем в сферата на стремежа, ние виждаме, че Бог е във всичко и в същото време е отвъд доброто и злото.

Нашият дар за Бог

Какво можем да направим за Всемогъщия Бог? Ние можем да му поднесем цялото си външно богатство, както и вътрешното си богатство. Когато Му поднесем и двете, виждаме, че Той веднага ни дава от Своето Богатство без мярка. Ако рано сутрин отправим към Бог само една божествена мисъл, една чиста мисъл, Той незабавно ще ни даде хиляди божествени мисли, за да ни служат през деня.

Това, което поднасяме, е нашето вътрешно богатство. Но как да Му предложим външното си богатство? Когато правим нещо дори съвсем дребно, незначително – например си острим молива – трябва да чувстваме, че способността ни да острим молива, да си служим с ръцете, за да го държим, е дошла направо от Бог. Когато посвещаваме всички свои външни действия на Бог, ние връщаме тази своя способност направо на Него. Това е външното ни богатство под формата на способност, и ние можем да го дадем на Бог. Правим ли това за дребните си действия, виждаме, че Бог веднага ни дава безкрайно повече сила, когато се заемем с нещо по-сложно, по-значително, по-целенасочено.

Бог и мирът

Ако знаем, че нещо съществува, тогава за нас то е реално. Ако не можем да усетим неговото съществуване, то е нереално за нас. По време на медитациите си ние се стремим да почувстваме Мира на Бог. Стремим се и плачем, за да привлечем вътрешен Мир, защото във вътрешния Мир е Божията Реалност. Ние можем да видим, да почувстваме и да израснем в тази Реалност само когато сме в морето от Мир. Мирът е Майка и Баща, Брат и Сестра на Бог. Затова, ако можем да имаме Мир, ние се сдобиваме не само с Бог, но и с всички Негови роднини.

Божието Съвършенство

Къде пази Бог Своето Съвършенство? То е в нашия избор. Ако изберем Съвършенството като задача или цел на живота си, то ще видим, че в нашия личен избор Бог крие съвършенството ни. А накрая ще видим, че самият ни избор е Божието Съвършенство, пълно Съвършенство.

Божествената Милост

Бог е Всезнаещ, Всемогъщ и Вездесъщ. Той притежава различни сили, но Неговата най-голяма, непреклонна Сила е Милостта му. В мига, в който Бог насочи Своята Милост към някой човек, той дава на този търсещ самия си Жив Дъх, защото Бог и Божията Милост не могат никога да бъдат разделени. Ако можем, когато мислим за Бог, да усещаме, че се обръщаме към Него чрез Милостта му, то ще Го приемаме пълноценно.

Божествената Милост непрестанно се излива върху нас. Искрено стремящите се съзнават тази Божествена Милост, но хората, които не се стремят, държат вратите на сърцата си винаги затворени. Ако почувстваме, че Бог е Милост, то ние ще видим, че Неговите безпределни качества – Мир, Светлина и Блаженство – вече навлизат в нас, текат неспирно във и през нас и стават неделима част от вътрешния и външния ни живот. Трябва само да позволим на потока от Милост да ни носи към Източника, който е Бог.

Божието чувство за хумор

Без хумор на земята не може да се живее. Хуморът наистина е солта на живота. Няма човек, който да не се е насладил на хумора поне веднъж в живота си. А какво ли е Божието чувство за хумор? Бог променя подхода си към хумора според човека. Ако вие обичате хумора, то Бог непременно ще се присъедини към вас. Ако обаче сте сух интелектуалец с крайно сериозен характер, Бог няма да се шегува с вас. Може би сте чели книгата ми „My Lord’s Secrets Revealed“ (Разкритите тайни на моя Господ). Разговорите и примерите за шеги с Всевишния в книгата са взети от действителни случки. Така че, както виждате, аз обичам шегите и Бог ги обича. Ако не ви харесва такъв хумор, Бог няма да ви досажда по този начин. Аз винаги казвам, че Бог е съвършен джентълмен. Един джентълмен не би ви безпокоил; но ако нещо ви е приятно, той ще се присъедини към вас. И така, Бог обича хумора, стига и човекът, с когото Той се занимава, също да го обича.

Най-лесният начин да радваме Бог

Най-лесният начин да радваме Бог е да чувстваме, че Бог е направил всичко за нас. От своя страна аз трябва само да оценя душевно и с благодарност това, което Той е направил за мен, и да бъда напълно доволен от това. Ако не отправям постоянно душевната си благодарност, ако смятам, че Бог се е отнесъл неправилно с мен, това означава, че искам Бог да започне отначало Своето творение само заради мен. Ако не съм доволен от Бог, Той отново и отново ще се опитва да ме зарадва. Няма нищо, което Той не би сторил за мен. Но ако аз не се радвам на това, което Той е направил, значи не Го радвам по Неговия собствен Начин. Най-лесният начин да радвам Бог е да чувствам, че Той вече е направил всичко за мен безусловно.

Как да накараме Бог да се усмихне?

Как да накараме Бог да се усмихне? Можем да го направим, като Го зарадваме по Негов собствен Начин. Как да зарадваме Бог по Негов собствен Начин? Можем да направим това, когато успеем да почувстваме, че без Бог сме едно нищо, повече от безполезни, а с Бог сме повече от съвършени, самото Съвършенство сме. Нека винаги си задаваме въпроса: какво ще сме без Бог? А какво ще сме с Бог? Трябва да почувстваме, че с Бог ще сме Съществуване в Реалността. Тогава Бог ще ни отправи божествена Усмивка.