Въпрос: Как можем да живеем в реалността през цялото време?
Шри Чинмой: Ако чувстваме, че живеем в реалността, тогава нашият проблем е как да продължим да живеем в нея. Трябва да чувстваме, че реалността непрекъснато живее в нас. За нещастие, ние или не сме съзнателни за реалността, или не й позволяваме да излезе напред. А какво е реалността? Тя е чувството за единство, неделимо единство. Ако имаме чувството за неделимо единство с нашите братя и сестри ученици, с цялото човечество, тогава трябва да знаем, че реалността е излязла наяве в нас. Ние сме станали неотделима част от нея.Ние нямаме това чувство на неделимо единство с другите, защото много често ни липсва чувство на единство в собственото ни същество. Умът иска да мисли за нещо по своя специфичен начин; виталът не се съгласява с него. Тялото държи портите си затворени. Сърцето и душата искат да осъзнаят истината по съвсем други начини. Нашите собствени тяло, витал, ум, сърце и душа не вървят заедно. Нямаме чувство за единство дори в собственото ни съществуване, така че как ще можем да чувстваме единство с другите? Изглежда почти невъзможно.
Какво да направим? Първо трябва да знаем кой наистина притежава чувство за единство. Коя част от нашето същество има най-голям капацитет? Незабавният отговор е: душата. Тя винаги живее в реалността и в същото време иска другите членове на нейното семейство също да живеят в нея.
Сърцето иска да живее в реалността, но понякога то все още чувства, че реалността е твърде обширна. Сърцето ще живее в душата само ако престанем да изтъкваме себе си. Тъй като сърцето не е напълно и върховно просветлено, то се стъписва, дори се плаши до смърт.
Отначало умът ще се опита по хитър начин да обезкуражи реалността. И ако открие, че му е трудно да го направи, тогава той ще се опита да разчупи реалността на дребни парченца и после да се държи за тях.
Виталът не иска да притежава реалността. Той е просто глупав. С един удар той строшава света на реалността. Виталът чувства, че съществува препятствие между реалността и собственото му съществуване. Той се опитва да срути дома на реалността, защото смята, че само по този начин ще може да наложи превъзходството си. За нещастие, той не осъзнава, че този дом на реалността е самата защита.
Физическото е толкова сляпо, че изобщо не вижда реалността. То може да стои точно пред дома на реалността и пак да не го разпознае.
Това, от което се нуждаем, е да оставаме колкото е възможно повече в душата, защото тя живее в реалността и иска другите членове на семейството също да останат в реалността. Когато работим душевно за божествената проява, трябва да чувстваме, че това е най-голямата възможност да живеем в реалността. Когато някой направи нещо за Всевишния, вътрешното ми Същество незабавно му предлага моята най-дълбока благодарност. Нашата задача е просто да играем ролята си като не изтъкваме себе си, превръщайки се в съвършен инструмент на Бог. По този начин получаваме чувство на единство и истинско удовлетворение. Когато някой работи безсебично за божественото проявление, моето сърце и витал ще го похвалят; но душата ми просто казва, че той е установил чувство на единство. Ние сме приели Божията работа като наша собствена работа; Неговата Мисия е наша мисия.
Ако всеки път, щом направим нещо, имаме чувството на пълно единство с Учителя си и с Мисията на Всевишния, тогава ние живеем в реалността. Постоянно преминаваме във висока, по-висока, най-висока Реалност. Това, което някои ще нарекат саможертва, е само истинско приемане на нашето неделимо единство с Най-Висшето в нас, във всеки човек. Нека се опитваме да чувстваме, че реалността вече е в дъха ни. Всеки пък, когато вдишваме, трябва да чувстваме, че реалността е вътре в нас. Да живеем в реалността означава да разширим външното си съзнание и да позволим на вътрешната светлина на единството да властва безразделно. Реалността е в единството, а то идва само когато съзнателно разперим крилете си. Има една реалност и това е нашият съзнателен плач за вътрешно осъзнаване и проявление на Бог. Ако работим за проявлението на Бог, тогава непременно ще живеем в реалността, и в същото време тя несъмнено ще живее в нас.
