„Върви напред!“⁶

За кремацията на брат ми Манту бяха дошли, мисля, осемдесет и осем души. Много, много от тях чувстваха присъствието ми много силно, но един от тях, който ми е много близък, ме виждаше толкова ясно, че не можеше да се сдържи. Той казваше на другите: „Погледнете! Погледнете! Виждам го много добре! Виждам Чинмой-да! Той наистина е тук, тук е, тук е!“ Уви, другите не ме виждаха. Само той ме видя, много ясно. Каза, че образът ми бил много светъл.

Родният му брат, който е наистина най-скъпият ми приятел и брат в ашрама, не ме видя, и затова ми каза: „Как така аз не те видях, щом съм твой най-скъп приятел и брат, а той те виждаше?“.

Какво можех да отговоря? Нямах какво да му кажа.

Говорихме ли, говорихме с него по телефона около час. Той имаше толкова много въпроси, а аз имах да му кажа толкова много неща за неговите роднини, които не са между живите. Преди две години почина майка му. Нейната душа идва при мен много често, само за моите непрестанни благословии.

Няма да има край, няма да има край. Трябва само да вървим напред. Роднините ми, моите братя и сестри, не ми позволяват да се натъжавам. Те ми казват да не скърбя. Натъжа ли се, те веднага ми отправят извънредна молба или ми заповядват: „Върви напред, върви напред, върви напред!“. Брат ми Манту отправя същото послание: „Върви напред, върви напред! Не мисли за мен. Просто върви напред! Толкова много неща имаш да правиш за този свят“.