Силата на любовта и цветето на благодарността

Веднъж един индийски духовен Учител, който живеел на Запад, посетил в болницата свой ученик, който бил претърпял тежка автомобилна катастрофа. Въпреки че изпитвал силни болки и почти не можел да помръдне, ученикът много се зарадвал да види Учителя си.

– Учителю – казал той, – усещам, че след катастрофата получавам голяма помощ от твоята окултна и духовна целебна сила.

Учителят се усмихнал:

– Знаеш ли, един от твоите духовни братя ме попита вчера дали предишната ти карма е причинила инцидента или са те нападнали враждебни сили. Аз му отвърнах, че определено е било нападение на враждебни сили. Тези сили са много по-пъргави от божествените, макар че в крайна сметка Божествената воля винаги побеждава. Враждебните сили са като деца, които непрекъснато щипят баща си, като все се надяват да го омаломощят. Те обаче грешат. Само една плесница от бащата и всичко ще свърши, но те все пак продължават да го щипят. Когато някой божествен воин е нападнат от враждебни сили по този начин, той всъщност заяква, а не отслабва. Това го прави по-силен.

– Учителю, за мен всеки миг на болка от тази катастрофа си е струвал заради преживяването, което тя ми даде. За пръв път в живота си наистина почувствах и осъзнах колко много ме обичаш. Видях, че тази любов, която изпитваш, която Всевишният изпитва, е безкрайна, всеобхватна.

– Това е съвсем вярно, сине мой – рекъл Учителят. – Аз винаги казвам на теб и на другите ученици, че ви обичам безкрайно повече, отколкото вие самите се обичате. Умът няма да го повярва, но е истина.

Ученикът попитал:

– Учителю, как е възможно ти да ни обичаш повече, отколкото ние обичаме себе си?

– Когато мислите за себе си, вие затъвате във всичките си тревоги и безпокойства. Смятате, че това е животът ви: какво трябва да направите, с кого трябва да говорите, какво сте видели и т.н. Ала в Окото на Всевишния това изобщо не е вашият живот. Животът ви е вашата възприемчивост – колко от Неговата Любов, Мир и Наслада можете да приемете.

Наскоро един от учениците ми каза: „Мога да повярвам, че ти ме обичаш и аз те обичам, но когато казваш, че ни обичаш повече, отколкото ние обичаме самите себе си, това не е ли просто любезност от твоя страна?“ След няколко дни ученикът сънувал, че от всички събития в живота си, от всичко направено и постигнато, е построил къща. Но тази къща започнала постепенно да се руши, всичко се разпадало и той видял колко незначителни били тези събития. Почувствал се напълно безпомощен. Тогава обаче ме видял да стоя там с любовта си към него. Той успял да усети някаква радост, мир или удовлетворение едва когато станал едно с мен, а аз – едно с него.

Всеки смята, че животът му се състои от тези събития – от ежедневието му – но аз искам да кажа, че това са просто преживявания, които имаме, докато сме на земята. За да живеем в Бог е нужно нещо друго. За да живеем в Бог, трябва да знаем колко любов можем да приемем, колко светлина можем да приемем от Всевишния.

– Но аз, Учителю – казал ученикът, – все още не разбирам защо всъщност ти можеш да ме обичаш повече, отколкото аз се обичам. Прости ми. Зная, че е така, но не съм сигурно как именно.

– Сине мой, ето причината. Ти виждаш себе си като човешко същество, пълно с невежество. И затова, когато мислиш за себе си, мислиш за невежество. Не се възприемаш като още един Бог, а като полуживотно. Когато си неискрен, смяташ, че знаеш всичко, а когато се опитваш да бъдеш искрен, смяташ, че си пълен с невежество. Но трябва да знаеш, че и ти си това, което Бог е. Само когато си в наистина най-високото си съзнание, ти виждаш себе си като избран инструмент на Бог. За това плачеш сега – за знанието кой си ти всъщност. Аз те обичам непрестанно и безгранично, защото винаги зная кой си. Познавам те не просто като инструмент на Всевишния, а като Самия Всевишен. Понякога гледам към теб и към другите ученици и не виждам Всевишния във вас; аз съзирам Самия Всевишен. Няма да ми повярваш, но аз не те виждам като човек с Всевишния вътре в теб, а само като Всевишния. Виждам това с човешките си очи, без дори да използвам третото си око.

Аз обичам Всевишния, който е твоята истинска реалност, безкрайно повече, отколкото ти можеш да обичаш човека, за когото се смяташ. Тогава, ако те виждам като Всевишния, как мога да не те обичам, щом обичам себе си – не като човешко същество, а както се виждам в осъзнаването си – като Всевишния? Ти може да мислиш, че си съвкупност от своите проблеми, от житейските си подробности, и затова няма как да се обичаш много предано. Ще можеш да се обичаш само когато си в най-високото си съзнание, когато чувстваш моето присъствие в сърцето си. Но аз те обичам винаги. Ето доказателството. През повечето време ти мислиш за нещо друго – за работата си, за съпругата, за децата – но аз мисля за теб непрекъснато. Ти смяташ, че обичаш себе си – семейството и всичко в живота си – но вниманието ти е разпръснато. Винаги мислиш за други неща. Но моето внимание никога не е разпръснато. То е винаги любов към теб.“

Ученикът бил забравил напълно за болките си.

– Учителю – попитал той, – как да съзнавам тази любов: тайната в благодарността ли е?

– Да, точно така. Но за съжаление нашият човешки ум смята, че благодарността е непълноценност. Ние мислим, че когато отправяме благодарност към Бог, защото Той пръв ни е дал нещо, правим нещо маловажно. Ако някой е направил нещо за нас, ние естествено му засвидетелстваме благодарността си, но чувстваме, че силата на благодарността е по-малка от силата на даването.

Бог обаче вижда Себе си и нас като едно. Той чувства, че дава това, което има – Любов и Състрадание – и ние даваме това, което имаме – благодарност. Силата на нашата благодарност с нищо не отстъпва на силата на Неговата Светлина и Любов, но ние я смятаме за по-малоценна, защото Той пръв ни дарява Своята Светлина и Любов. В началото на Играта Той ни е дал каквото е искал да ни даде, благодарността, и е запазил за Себе си Своята Светлина. Сега Неговата Роля е да ни дава Светлина, а нашата роля е да Му благодарим. Той играе Своята Роля, но ние не играем нашата. Ако ние Му връщаме това, което Той ни е дал, значи играем ролята си, и ако Той ни дава това, което е пазил за Себе си, значи играе Своята Роля. Нашата роля в никакъв случай не е по-незначителна от Неговата. Само когато Той ни дава Своята Светлина и ние Му даваме благодарността си, имаме възможност да проявяваме.

Когато изпитваш благодарност, представяй си, че в теб листче по листче разцъфва цвете – лотос или роза – и когато благодарността ти стане огромна, почувствай, че цветето е напълно разцъфнало.“

– Учителю – казал ученикът, – аз съм дълбоко благодарен за преживяването, което имах, макар че е било нападение на враждебни сили, защото научих и получих толкова много от теб във и чрез това преживяване. Сега зная, че силата на твоята любов е единственото нещо на земята, което може изцяло да ме удовлетвори, и се моля един ден цветето на моята благодарност изцяло да удовлетвори теб.“