Изгубените ключове

Имало някога един духовен Учител, който бил постигнал много високо осъзнаване, но във всекидневието си бил доста разсеян или, може да се каже, божествено отнесен.

Един ден Учителят не можел да намери ключовете за стаята си. Той попитал ученика си:

- Васант, виждал ли си ключовете ми?

– Не, Учителю – отвърнал ученикът, – но ще се опитам да ги намеря.

– Да, мило дете, огледай се, моля те. И нека Рену да ти помогне. Наистина ще съм ти благодарен, доброто ми момче, ако намериш ключовете.

Рену и Васант търсили навсякъде, докато Учителят чакал пред заключената врата на спалнята си.

– О, Рену – казал накрая Васант, – горкият Учител страда толкова много в очакване на ключовете си. Искрено се надявам да ги намерим скоро.

– Да, Васант, много ми е мъчно, че Учителят не може да влезе в стаята си. Да потърсим по-усилено. Тук някъде трябва да са.

Рену се качил по стълбите при Учителя и го попитал:

– Моля те, Учителю, кажи ми, излизал ли си днес от къщата? Носил ли си ключовете някъде?

– Не, бях тук през целия ден. – После се сетил: – О, да, да, всъщност излизах. Следобед отидох да се разходя. Може би ключовете са в джоба на палтото ми. Иди да погледнеш в джобовете ми.

Наистина, ключовете били там и Рену изтичал да ги даде на Учителя. Тъй като бил изгубил половин час в търсене на ключовете, Учителят закъснявал за медитацията, която трябвало да води същата вечер в града на няколко мили от ашрама.

След като се преоблякъл, Учителят седнал в колата си и Рену потеглил към залата за медитация. След няколко минути път по магистралата Рену попитал:

– Учителю, ти имаш неограничени окултни и духовни сили. Как така не можеш да ги използваш, за да намериш нещо изгубено? И не можеше ли просто да влезеш в стаята без изобщо да си правиш труда да отваряш вратата?

– Да, дете мое, така е, но аз се преструвам. Ако си изгубя ключовете и стаята ми е залостена, аз се държа като просяк и вие отивате да ги търсите, за да вляза. Аз мога да вляза без ключовете, способен съм да проникна там с грубото си физическо тяло, но не нарушавам космичния закон. Мога да постъпя така, но не го правя – забранено е. Това е като обещание. Щом обещаеш на най-близкия си човек да не правиш нещо, ти никога не го правиш. Аз и Всевишният сме едно, но Той ме е помолил да не използвам окултната си сила за такива неща. Стотици пъти съм забравял да си взема ключовете, когато излизам, и после се затрудняваме много, докато вие откриете ключовете или намерите начин да отворите вратата.

– Но ти, Учителю, много често ненужно закъсняваш и търпиш неудобства заради такива неща.

– Да, скъпо мое дете, аз мога лесно да ги избягвам, но не го правя. Понякога, щом изгубя или забравя нещо, аз вътрешно много се смея, защото знам, че стига да поискам, мога лесно да го намеря. Имах тази способност на 14-годишна възраст. Но не я използвам, защото съм обещал на Всевишния да не го правя. Той си играе с мен и аз, като марионетка, правя каквото Той поиска! Понякога забутвам нещо и накрая решавам, че е изгубено завинаги. Тогава се налага да купя друго и да го заменя.

– Учителю, помниш ли как издирвахме часовника ти? Часове наред търсихме, накрая ти го намери. Дали най-накрая си спомни къде е или все пак използва окултна сила?

– Не че съм си спомнил къде е, нищо подобно. В този случай просто си послужих с окултна сила и го получих. След като бяхме изгубили четири часа, Волята на Всевишния беше да използвам окултната си сила и да го намеря.

– О, Учителю, ако използваше постоянно окултната си сила, ти щеше наистина да се прочуеш с твоите чудеса. Мисията ти щеше тутакси да се разпространи нямаше да се налага да работиш толкова усилено за проявата на Всевишния.

– Да, щях да стана чудотворец и тогава стремежът ви щеше наистина да угасне! Погрешно е да се демонстрират постоянно чудеса без божествена цел, също толкова погрешно е да се гледат чудеса просто от любопитство. Божественото във вас не иска да виждате чудеса само за да удовлетворите любопитството си. Божественото във вас желае да се стремите искрено и да играете ролята, която Всевишният е избрал за вас в Своята божествена Проява. Ние сме тук не за да се перчим пред другите със способностите си, а за да правим каквото ни повелява Всевишният, тъй като Той е източникът на нашите способности.