Разходка с банковия куриер
Баща ми дълги години работеше за железниците. След като се пенсионира, той отвори банка. Банката имаше много служители. Те много ме глезеха и аз много ги обичах. Доста често аз се возех отзад на колелото на един от куриерите. Много пъти падах, защото не седях мирно. Тогава баща ми беше крайно недоволен не от мен, а от куриера, защото знаеше, че нетърпението ми да се возя не ми позволяваше да слушам баща си.Когато бях пет или шестгодишен, умирах да имам свое колело. Отидох в магазина и попитах за цената. Нямах пари, но толкова исках да си купя колело! Собственикът на магазина ми каза: „Да, за 15 или 20 рупии можеш да си купиш колело“. Бях толкова щастлив и възторжен, че отидох да кажа за това на баща си и братята си.
Преди брат ми да се върне с мен, за да купим колелото, той тайно бе изпратил куриера да предупреди собственика да ми каже, че няма повече колелета за продаване. Семейството ми чувстваше, че аз съм още малък, за да се возя сам. Какво можех да сторя? Трябваше да се задоволя с возенето на задната седалка на колелото на куриера.
Баща ми не обичаше да се возя по обяд поради горещината. Той мислеше, че ще се изтощя и ще се разболея. Но много често аз успявах да се измъкна. Ако някой ме попиташе: „Къде отиваш?“, казвах: „Само излизам навън“.
Често един от касиерите ми казваше кога ще излиза куриерът. Той ми даваше знак с очи, когато беше време куриерът да тръгва за другите банки, и от коя страна на сградата ще бъде. После, когато излизах навън, той ме чакаше.
Двамата с куриера понякога използвахме един специален сигнал. Ако той тръгнеше в една посока, на мен ми даваше знак да тръгна в обратната. После аз казвах на баща си, че отивам да си купя бонбони, и така го заблуждавах, че не отивам с куриера. Когато изтичвах навън, куриерът идваше и ме взимаше.
Два или три пъти и двамата падахме от колелото. Веднъж бе наистина най-лошото преживяване. Куриерът ме бе отвел в едно твърде отдалечено място, за да купи клечка за зъби. Той караше твърде бързо и малки клони покрай пътя ме удряха.
Когато се приближихме до колонията на Сикхите Пунджаби, се случи нещо наистина сериозно. Сикхите Пунджаби бяха много високи и яки и всичките имаха бради и мустаци. Трима от тях започнаха да викат и да крещят по някакъв човек, но ние помислихме, че викат по нас. Аз се уплаших и паднах от колелото, а след това куриерът падна върху мен.
Започнах да плача и той много се притесни, защото аз бях любимецът на семейството. Той знаеше, че баща ми бе състрадателен, но мислеше, че леля ми не само щеше да му се кара, но може би щеше и да го уволни.
Когато вечерта се върнах вкъщи и баща ми чу цялата история, той много се натъжи, но не ми се скара. После ме отведе в къщата на леля ми. Когато разбра какво се е случило, тя беше направо бясна. На другия ден, щом видя куриера, тя му се скара и го направи на нищо. Брат ми също му се скара. В този ден куриерът даде клетва никога повече да не ме качва на колелото си. Но тази клетва издържа само три или четири дни!
