2. Моята единствена амбиция

Тъй като баща ми беше инспектор по железниците, ние можехме да пътуваме безплатно из цяла Индия. Баща ми имаше право да вземе безплатно единадесет човека: двама прислужници, един готвач и осем души от семейството.

Аз много обичах да се возя във влака. Влаковете бяха дълги, с много седалки. В онези дни те не бяха толкова препълнени. Сега са претъпкани, няма никакво място. Индийските влакове бяха като волски каруци – 20-30 мили в час.

Моята единствена амбиция беше да стана кондуктор или инспектор като баща ми. Той беше започнал като обикновен служител на Асам-Бенгалската железница. После беше станал главен инспектор на цялата линия. Но Бог не изпълни желанието ми.

Когато пътувахме с влака, всички от семейството заспиваха, но аз нямах търпение да видя следващата гара. Там хората носеха разни неща на главите си и по един особен начин се провикваха: „Чай! Бетелови орехи! Староиндийски цигари! Истински цигари!“ и какво ли не още. Майка ми, братята и сестрите ми спяха, но сън не ме хващаше!

Животът наистина е шега! Кой би си помислил в онези дни за влакове, наречени на моето име? Сега има два Влака на Мира Шри Чинмой. Единият се движи между САЩ и Канада, а другият – около планината Етна в Сицилия.