Нашият духовен път
Нашият път е пътят на простотата. Бог е изключително прост. Ние сме тези, които мислят за Него като за някой сложен. Бог говори най-простия език, само че ние не Го разбираме. Ние всички сме глухи, глухи сме от хилядолетия. Горкия Бог, Той ни е говорел постоянно, неуморно, но ние нямаме време да Го слушаме.Нашият път е пътят на простотата. Ние чувстваме, че този, който има любов, посветеност и предаване, може да бъде прост. Детето е просто, то обича майка си. То не трябва да обича някого другиго: майка му е целият свят за него. То слуша майка си. То ѝ се посвещава. Ако тя го помоли да направи нещо, то чувства, че неговата майка знае всичко по-добре от него, така че то се предава на волята Ѝ. Детето е толкова просто, че се опитва да направи всичко, за да зарадва майка си, и в своята простота то достига най-високата си цел.
В обикновения живот, ако някой обича друг, тогава той прекарва повечето от време си с този отделен човек. Той му посвещава скъпоценното си време. Ако това е истинска човешка любов – не божествена любов, а човешка любов – тогава понякога той се предава на прищевките на другия, дори и ако те са абсурдни. Той се предава, защото и двамата са изградили вътрешна и външна връзка по силата на тяхната любов. Тъй че ако някой обича друг, то той е готов дори да жертва своята ценна мъдрост.
В духовния живот е напълно различно. Ние идваме до осъзнаването, че божествената любов никога не ни привързва. Напротив, тя ни разширява и освобождава. Тогава, когато видим и почувстваме, че сме освободени, ние вътрешно чувстваме божествено задължение да направим нещо за нашия вътрешен Водач. Как можем да останем настрана от Този, който ни е дал всичко, който ни е донесъл посланието на божествена Любов и Състрадание? Ще ни бъде ли възможно да не Му предложим нещо в замяна? Ако останем във физическото, ние само се опитваме да грабнем и да притежаваме всичко, дори и когато то принадлежи на другите. Но ако живеем в душата, ние се опитваме постоянно да даваме всичко, което имаме, и всичко, което сме, на вътрешния Водач. Божествената любов означава всеотдайност.
После чувстваме, че просто да даваме нещо, просто да предлагаме нещо, не е достатъчно. То трябва да се направи с ентусиазъм и със силен вътрешен подтик. Ние даваме на Вътрешния Водач в самите нас и в другите. Докато даваме на някой друг, трябва да чувстваме, че даваме на божественото в другия човек, на Всевишния в него, който сега се нуждае от тази помощ от нас. Когато предлагаме божествена любов на някого, трябва да го правим радостно и душевно; и докато даваме, не трябва да имаме чувството, че му правим голяма услуга, че защото сме в състояние да му помогнем, ние сме по-висши. Не! Трябва да чувстваме, че Бог ни е дал голямата възможност да Му служим и ние би трябвало да сме благодарни на този човек, който ни е поставил в положението да помогнем или да служим на Всевишния. Чувстваме се благодарни, че сме станали Негови избрани инструменти, когато Той е могъл също така да избере други. Ние трябва да показваме постоянна благодарност поради самия факт, че Той ни е използвал. Този вид преданост е нашето посветено служене.
След това идва предаването. Това предаване не е предаването на роба на господаря. Обикновеният господар ще намери недостатъци у роба, докато чувства, че той самият е винаги безукорен. Но в случая с Всевишния това не е така. Когато общува с нас, Той чувства, че нашите несъвършенства са Негови несъвършенства. Когато намира грешки в нашата природа, Той чувства, че всички те са Негови грешки. И докато ние не сме съвършени, Бог никога няма да почувства, че Той е съвършен. Бог е всезнаещ, всемогъщ и вездесъщ, това е вярно. Но когато става въпрос за съвършенството, проявено на земята, Бог чувства, че Той е все още несъвършен в мен, в теб, във всеки един. Посланието на пълното съвършенство все още не е зазорило на земята. Ние се предаваме на Бог от все сърце, знаейки съвършено добре, че това, което имаме, е почти нищо, и това, което сме, е почти нищо. Ако Му дадем своята незначителност, ние ставаме избран инструмент на Всевишния и позволяваме Неговото Съвършенство да расте в нас.
Какво задължение е необходимо, за да се следва този път? От една страна, вътрешното задължение е много ясно и определено; от друга страна, то е много смътно. Но когато говоря за задължение, това не е този вид задължение, което трябва да направите в други духовни или културни организации. За тези организации може би трябва да давате редовна такса. Но когато аз ви моля да поемете задължение, това е различно. Аз казвам, че ако виждате нещо в мен, ако виждате или чувствате Светлина вътре в мен, тогава, ако искате да следвате нашия път, можете да го направите. Няма да има парични изисквания. Вие не трябва да ми давате пет долара или десет долара или нещо такова. Не! Тук това е въпрос на вашия собствен стремеж, колко искрени и редовни можете да бъдете в своя духовен живот. Ако не сте искрени, тогава няма да можете да бягате бързо. Но ако сте искрени и посветени, тогава ще тичате много бързо. Задължението, което искам на нашия път, е редовност във вашата медитация и стремеж, вашия искрен вътрешен плач. Човек се нуждае от редовност, за да има стремеж. Тези две неща можете да предложите на Бог. Аз не изисквам нищо друго от който и да е ученик.
Тъй като всички вие сте искрено заинтересовани от духовния живот, без и най-малкото колебание мога да кажа, че вие имате стремеж. Ако също така можете да да идвате тук редовно веднъж седмично, тогава сте добре дошли. Но ако дойдете тук един ден, а след това не идвате два месеца, няма да ви бъде възможно да бягате най-бързо в духовния си живот и така също ще започнете да създавате неподходяща вибрация тук в Центъра.
Ако искате да следвате този път, тогава, моля ви, идете дълбоко навътре в себе си и вижте какво може да ви предложи този път. Ако чувствате, че нашият път може да ви донесе Светлина, Мир и Блаженство, тогава естествено вие ще бъдете по-вдъхновени да водите живот на посветеност, живот на преданост, живот на вътрешно предаване на Божията Воля. В противен случай, ако не сте вдъхновени да водите такъв живот, вие няма да го харесате. Все пак, след като сте приели нашия път, ако решите, че сте нещастни с него, вие можете да напуснете. Днес вие приемате нашия път, утре може да напуснете, но вдругиден няма да ви бъде разрешено да се върнете. Никой не може да дойде днес, да си иде утре и да се върне на следващия ден по своята сладка воля.
Това не е единственият път и аз не съм единственият учител. Други пътища са наравно значителни, но аз не съм вещ да ви уча как да следвате другите пътища. Ако чувствате, че искате да знаете повече за нашия път и ако искате да получите духовна помощ от мен или повече вътрешен контакт с мен, тогава сте добре дошли да следвате нашия път.
Не е нужно да бъдете мой ученик, но трябва да бъдете ученик на някого, когато чувствате необходимостта да имате духовен Учител. Онези, които казват, че не се нуждаят от духовен Учител, просто се самозалъгват. Аз не ви моля да бъдете мой ученик. Далеч от това! Но аз ви моля да бъдете под ръководството на някой духовен Учител. Онези, които проповядват идеята, че не се нуждаете от Учител, ви мамят и нищо друго. Направете избор. Изберете някого, когото искате да имате като свой духовен Учител. Ако не изберете подходящия Учител, Бог рано или късно ще доведе правилния за вас. Просто защото един Учител ви е разочаровал, това не означава, че не трябва да идете при някой друг духовен Учител. Десет Учители могат да ви заблудят, но единадесетия ще ви осъществи.
Морето-невежество трябва да бъде прекосено и без лодка никой не може да го прекоси. Дори и да има лодка, без лодкар, кой ще гребе? Кой ще кара лодката? Този, който има лодкар, естествено ще има лодка. Когато той мисли за лодката, това не е просто неговото въображение. Това е реалност, че той е в лодката, точно както всички други ученици на Учителя му. И тогава той се чувства в безопасност.
Първо трябва да прекосите обширното море на невежеството, което е заплашително, вредно и пагубно. След това идва морето от Светлина и Блаженство, където има също предопределена цел, Целта на Отвъдното.
