Въпрос: Как можем да заглушим цинизма на ума?

Шри Чинмой: За съжаление умът цени три разрушителни сили. Дори когато човешкият ум види, че тези сили го унищожават напълно, той все още не иска да се отърве от тях. Тези три разрушителни сили са съмнение, подозрение и цинизъм.

Когато ценим съмнението, това е, като да отрежем единия си крак. Когато ценим подозрението, това е, като да отрежем другия крак. Ако краката ви бъдат отнети, сърцето ви все още може да работи. Но когато цинизмът навлезе в сърцето от ума, в този миг сърцето го няма — вътре вече няма нищо. Сърцето-цвете е разкъсано на парчета. Градината на сърцето е унищожена и малкото цвете, което имате в сърцето, също е напълно унищожено.

За да заглушим цинизма на ума, трябва да призовем суперсила. Тази суперсила не е като атомна или водородна бомба. Не! Абсолютната суперсила тук е вярата — вяра в себе си и вяра в Бог. Когато казваме, че вярата може да мести планини, това е напълно вярно.

Лесно е да имаме вяра в Бог. В мига, в който мислим за Бог, веднага се сещаме за някой по-велик от нас — някой, който знае безкрайно повече от нас и който може да постигне неща, които ние не можем да постигнем. Така че е много лесно да имаме вяра в Бог.

Но да имаме вяра в себе си е най-трудното нещо. Понякога чувстваме, че нашата арогантност, надменност и упорити качества са нашата вяра в себе си. Много, много пъти съм виждал това в своите ученици. Върхът на глупостта е да мислим, че надменността и арогантността представляват нашата безрезервна вяра в собствените ни възможности. Вярата не е такава. Вярата е нещо, което постоянно ни напомня за собствената ни божественост, докато арогантността не ни напомня за нашата божественост. Вярата е нещо, което носим в себе си и което е в процес на превръщане в безкрайност. Тя е неразделна част от нашата собствена божественост.

Не можем да имаме вяра в себе си, ако през цялото време мислим за миналото. „Вчера не бях добър човек. По миналия ден бях по-лош, а по предния ден бях невъзможен.“ Ако тези идеи влязат в съзнанието ни, веднага трябва да ги изхвърлим. Трябва да заявим непоклатимо: „Не, не бях това“. Ако умът ни каже, че сме направили това и онова лошо нещо, трябва да кажем: „Не! Ти си лъжец. Не съм го направил! Аз не съм такъв човек. Аз само вървя напред, гмуркам се навътре и се извисявам нагоре. Имам такава вяра в себе си“.

Как да получим този вид вяра? Има два начина. Единият начин е, като докосваме Нозете на нашия Абсолютен Всевишен и като плачем безпомощно като дете за нов живот, за да Го радваме, да Го осъществяваме и да Го проявяваме. Другият начин е чрез предлагане на благодарност. Трябва да кажем: „Въпреки че съм лош, макар че станах безполезен, все пак Ти не се отказа от мен, Ти все пак ме направи избран инструмент. Ако се беше отказал от мен, не бих могъл да остана в Твоята лодка дори за един ден“. Ако чувстваме това, тогава благодарността трябва да излезе напред.

Така че или чрез проливане на поток от душевни сълзи, или чрез предлагане на благодарност, благодарност, благодарност можем да върнем изгубената си вяра. Тогава цинизмът на ума ще бъде озарен и умът ни ще прерасне в единството и пълнотата на нашето устремено сърце. В този момент ще видим новото дърво на вярата с най-красиви цветя и аромат, което расте в градината на нашето сърце.