Въпрос: В Индия имат древна духовна традиция да хранят просещите аскети. Струва ми се, че тук някой аскет може спокойно да умре от глад. Съгласен ли си?

Шри Чинмой Да просиш милостиня не е престъпление. Аскетът се моли и по свой начин търси радост в живота си. Той не краде и не върши нищо небожествено. Затова, ако в древна Индия хората са му давали малко храна, те са постъпвали съвсем правилно.

Ние на Запад си казваме: „Ако аз свързвам двата края с пот на чело, защо този човек да мързелува и да се търкаля в удоволствията на безделието?“. Така че тук, за съжаление, неприемането на външния живот или отречението се разбира погрешно. Ако хората не се интересуват от земния живот или не го приемат, те стават обект на безмилостен присмех. От друга страна, ако човек с жена и деца изведнъж поиска да се откаже от своите задължения и да зареже семейството си, тогава той прави много сериозна грешка.

А това, което правят аскетите и монасите в много краища на Индия, не е лошо. Ако те са се посветили на Бог, ако искат само да се молят и да медитират, то аз смятам, че следва да им се дава най-голяма възможност да удовлетворяват своя вътрешен живот. Ако сме мъдри и духовно развити, трябва да чувстваме само единство с тях и да казваме: „Ние сме навлезли в земното робство и не можем да се отскубнем. Тези хора, които са успели да се откажат от всичко и да избягат от бремето на земното, трябва да са пример и герои за нас“.

И така, ако виждаме, че дадени хора искат да разчитат само на Бог да удовлетвори външните им нужди, то определено трябва да им помагаме. В такива моменти трябва да чувстваме, че Самият Бог действа във и чрез нас. Ние не ги правим богати, по-богати, най-богати. Не! Само им помагаме да посрещнат основните си нужди, за да могат да останат на земята и да продължат молитвите и медитациите си. Трябва да чувстваме, че служим на Бог във и чрез тях и че наш неотменим дълг е да ги подкрепяме.