Въпрос: Има ли връзка или мост между вътрешния и външния свят?
Шри Чинмой: Да, между вътрешния и външния живот има връзка. Това, което всъщност става, е, че ние изобщо не обръщаме внимание на вътрешния свят. През повечето време сме горе на повърхността. И цялото ни внимание е обърнато към външния свят. Не отделяме и пет минути за медитация или концентрация върху своя вътрешен, истински свят. Двадесет и четири часа в денонощието ние се движим, говорим, викаме и живеем в суматохата на света.Истинският духовно търсещ усеща, че между тези два свята съществува връзка. Но той също усеща и нещо друго: че външният свят ще има истински смисъл само ако храним вътрешния свят. Тялото е външният свят. Всеки ден ние храним тялото по три пъти. Правили сме това и ще продължим да го правим до последния си дъх. От друга страна, дълбоко вътре в нас има едно божествено дете, наречено душа. Ние нямаме време да нахраним това дете. Ние се храним, за да поддържаме тялото живо, а нямаме време да помогнем на душата да осъществи божествената си Мисия на земята. Докато душата, която е съзнателният представител на Бог в нас, не е осъществена, и външният ни живот никога няма да бъде осъществен.
А как можем да направим тази обединяваща връзка? Ако знаем изкуството на концентрацията, ако знаем изкуството на медитацията и божественото изкуство на съзерцанието, лесно и съзнателно ще можем да обединим тези два свята. И за своя най-огромна изненада ще видим, че външният свят, който сега е пълен с объркване, дисхармония и т.н., е на път да стане хармоничен, прост, непосредствен и искрен. Вътрешният живот има способността да опростява сложността на външния свят. Вътрешният и външният живот трябва да вървят ръка за ръка. Какво ще стане иначе? Вътрешният живот ще трябва с хилядолетия да чака, за да предложи Божията Истина на целия свят, а външният с хилядолетия ще остане безплодна пустиня.
Определено има връзка между тези два свята. Ние трябва съзнателно да усещаме тази връзка, накрая трябва да докоснем и да заздравим тази връзка с решимостта на нашата душа и с готовността и посветеното служене на нашето тяло. Сега тялото слуша ума. Когато той му каже: „Върви натам!”, тялото тръгва, но в следващия миг умът казва: „Не, не, не! Този път е грешен. Тръгни в друга посока” – и тялото тръгва. По този начин тялото е уловено в ограниченията. Но далеч отвъд пределите на ума е душата. Душата е обляна в светлина. Ако съзнателно се опитваме да се доберем до вътрешното същество, до душата, тогава естествено нейната светлина ще излезе напред и ще ни помага във всеки момент да се справим с тъмнината в нас и около нас. И накрая ще видим, че или сме превърнали тъмнината в светлина, или сме се отдалечили на стотици хиляди мили от тъмнината и се къпем в морето от безкрайна Светлина.
И ако физическото тяло слуша душата, а не изпълнения със съмнения, прекалено изискан и сложен, разрушителен и нестремящ се ум, то във всеки миг връзката между двата свята ще се засилва и единият свят ще допълва другия. Иначе казано, вътрешният свят ще има нужда от външния като своя колесница, а външният свят ще се нуждае от вътрешния, който да кара тази колесница. Колесницата ще е ненужна без колесничар, защото няма да може да помръдне. Обратното също е безсмислено. Затова и колесницата, и колесничарят са необходими и са еднакво важни. По същия начин и външният, и вътрешният живот са еднакво важни.
