Моята единствена цел

Тъй като баща ми беше инспектор по влаковете, ние можехме да пътуваме безплатно из цяла Индия. Баща ми можеше да вози безплатно единадесет души – двама слуги, един готвач и осем членове на семейството.

Толкова много се радвах, когато пътувах с влак. Влаковете бяха дълги, с много места вътре. По това време те не бяха много препълнени. Сега са претъпкани, няма никакво място. Индийските влакове се движеха като биволски каручки – двайсет-трийсет мили в час.

Моята единствена цел бе да стана кондуктор или инспектор като баща си. Той бе започнал като обикновен служител по железницата Асам–Бенгал. После стана главен инспектор на цялата линия. Но Бог не изпълни желанието ми.

Когато и да пътувахме с влака, всички от семейството ми заспиваха по време на пътуването, но аз не можех да дочакам да видя коя е следващата гара. Там хората носеха багаж на главите си и викаха по един особен начин: „Чай! Ядки! Стари индийски цигари! Истински цигари!“ и други неща. Майка ми, братята и сестрите ми всичките спяха, но мен сън не ме хващаше!

Животът е наистина шега! Кой по онова време би си помислил, че ще има влакове на мое име? Сега има два влака на мира „Шри Чинмой“. Единият пътува между Америка и Канада, а другият обикаля връх Етна в Сицилия.