Въпрос: Страданието засилва ли вътрешния глад на човека?⁴

Шри Чинмой: Когато вътрешният глад се засилва чрез страдание, аз ви казвам, че такъв глад не трае дълго. След кратко време този глад ще бъде утолен и после отново ще навлезете в живота на невежеството и незабавно ще бъдете атакувани от много повече страдания. Истинският глад постоянно нараства чрез вътрешната радост и вътрешното удовлетворение. В такъв момент вие постоянно надминавате себе си.

Когато човек страда, Бог става реален за него. Има много атеисти и за тях Бог не съществува. Но когато децата им се разболеят и положението е критично, те незабавно призовават Бог или Светлината, или някаква Сила. И ако някой близък премине отвъд завесата на Вечността, тогава те чувстват, че е време да призоват някаква по-висша Сила, по-висша Светлина, нещо, което те не притежават и идва от някъде другаде. Призовават нещо и това нещо е Бог. Те са отявлени атеисти, изобщо не вярват в Бог. Но в такъв момент Бог се появява само защото те страдат. В мига, в който страданието им приключи, животът-изкушение или животът-невежество ги улавя и те забравят за Бог.

Затова, ако трябва да стигнем до Бог чрез страданието, то накрая при нас идва изкушението и ни отдръпва. Ако чувстваме, че трябва да отидем при Бог страдайки, като си счупим ръцете или си отсечем краката, правим ужасна грешка. Положителният начин да се достигне Бог е чрез любовта и радостта. Ще бъдем радостни, ако постоянно обичаме Бог. И понеже сме радостни, ние Го обичаме. Ако искаме да засилим вътрешния си плач, трябва повече да обичаме Бог и трябва да бъдем радостни, вътрешно и външно. Нашата любов към Бог се засилва чрез постоянната жизнерадостност. Ако постоянно сме в меланхолично настроение, няма да напредваме. Така ние само се опитваме да привлечем съчувствието на света и да бъдем обект на съжаление. Но това не е начинът. Правилният начин е винаги да изпитваме спонтанна радост. От Насладата ние идваме в света, в Насладата ние израстваме и накрая, когато нашето пътешествие приключи, в Насладата се оттегляме. Ето това е нашата философия.

Радост и благоразположение не означава живот на удоволствията. Не! Това е осъзнаване на нашата вътрешна божественост. Когато сме щастливи, когато сме истински щастливи, тогава наистина напредваме. Човек може да напредва чрез страданието, но преди това той проклина Бог: „Той е щастлив, тя е щастлива, всички са щастливи. Как така само аз страдам?”. Затова преди действително да заплачем за светлината, ние много често разбираме неправилно Бог, критикуваме Го и Го упрекваме. Но когато сме щастливи, ние не критикуваме Бог. Напротив, показваме нашата благодарност. Той ни е направил щастливи, докато има много други хора, които все още са нещастни, защото се търкалят в удоволствията на невежеството. Когато се превърнем в едно щастливо сърце, ние се движим напред, ние се гмурваме дълбоко навътре, ние летим. В такъв момент напредваме значително. Напредъкът е в движението и това движение идва само когато сме радостни и сме се превърнали в радост.