Непривързаност

Колкото повече Светлина получаваме отвътре, толкова по-бързо идват напредъкът и постиженията ни. Във всяко постижение блести искрица непривързаност. Но пълната непривързаност е нещо, което всъщност получаваме едва в края на нашето пътуване, след дълъг период на духовна практика. Никой не може да каже, че е започнал духовното си пътуване с непривързаност. Човек никога не може да постигне непривързаност отведнъж. В продължение на години, дори на няколко прераждания, той трябва да се концентрира, да медитира и да служи безсебично; само тогава ще може да придобие непривързаност. Тя е изключително трудно постижима, но е нещо, което всички ние трябва да притежаваме.

В едно семейство всеки член има отговорности към останалите. Докато сме живи, имаме физически, морални и всякакви други задължения. Майката трябва да се грижи за сина, защото тя го е родила. Синът трябва да се грижи за майката, защото до някаква степен се чувства задължен да я удовлетворява и радва. Но често майката не е искрено загрижена за сина, или синът за майката. Когато в семейството няма обич или истинско разбиране, веднага става ясно, че това е липса на загриженост, а не непривързаност. Липсата на загриженост е позната на всеки; виждаме я във всекидневието си. Тя често се бърка с непривързаността. Само че непривързаността е нещо много по-висше от липсата на загриженост и е това, от което се нуждае духовният търсач.

Непривързаността не означава, че няма да сме загрижени за другите. Тя означава, че ще изпълняваме задълженията си възможно най-добре, но няма да държим на резултатите. В непривързаността ние правим каквото трябва, както трябва и когато трябва. Всичко се върши защото Вътрешният Водач го е разпоредил. След това, ако отидем още по-надълбоко, осъзнаваме, че Вътрешният Водач е всичко. Той е Извършителят, Той е Действието и Той е Наслаждаващият се на действието.

Да вземем някой атлет — бегач, който е тренирал дълго време. Накрая той участва в Олимпийските игри и финишира последен. Човекът ще си каже: „Тренирах в продължение на толкова много години. Как така останах последен?” Но той трябва да бъде непривързан. Към какво? Към плодовете на своите действия. Бегачът трябва да тренира изпълнен с надежда, че ще победи. Нужно е да става рано сутрин, да прави различни упражнения и да върши всичко необходимо, за да се представи по-добре. Но резултата от действията си той трябва да положи в Нозете на Бог, който е единственият Извършител.

Върховната философия е: „Бог е Извършителят и Наслаждаващият се,” и това е напълно вярно. Но тук на земята, на физическо ниво, ние определено следва да вършим това, което смятаме за най-добро. Трябва да работим и да правим необходимото. Трябва във всяко отношение да изпълняваме задълженията си възможно най-добре, за да достигнем целта си. Понякога се опитваме да видим резултата от работата си с нашия умствен взор, а той ни показва, че резултатът ще бъде поражение. Ако знаем, че резултатът няма да ни удовлетвори, ще ни е изключително трудно да работим добре и с ентусиазъм. Ако успехът е всичко, от което се интересуваме, тогава естествено ще се обезкуражим. Но тук правим грешка; ние не знаем истинското значение на непривързаността. Трябва да действаме с надежда, ентусиазъм и решителност, а какво ще се случи не е наша работа. Щом действието е приключило, то не остава в нашите ръце. Когато резултатът е налице, ние ще бъдем напълно непривързани, без значение дали сме първи или последни. Ако сме първи, ще бъдем щастливи. А ако сме последни, пак ще сме щастливи, защото сме предали резултата от нашето действие на Бог.

Истинската радост идва, ако в мига, в който започнем да работим, почувстваме, че самата работа е резултатът. Тогава не ще е нужно да чакаме резултата двадесет минути, два месеца или две години. Ние търсим удовлетворението, което ще настъпи едва след няколко месеца или години, когато пожънем плодовете на действието си. Но ако сме достатъчно мъдри, ще пристъпим към работа и ще видим, че тя самата е радост. Преди всичко трябва да знаем, че именно ние, измежду милиони хора на земята, сме били избрани да изпълним тази конкретна работа. После, в мига, в който я започнем, трябва да почувстваме как самата работа ни дава това, което искаме. Ако искаме да получим от някое дело удовлетворение, радост и пълнота, тогава трябва още в самото начало да почувстваме, че не бъдещият резултат, а самата работа е изпълнена с радост.

Как можем да сме непривързани в делата си? Има два начина. Единият е да чувстваме, че нищо на земята не е вечно. Независимо колко велик е някой в човешкия свят, нищо не е завинаги — нищо. Името и славата ще бъдат погребани. Не можем да твърдим за нищо, че ни принадлежи, дори за самите себе си. Днес използвам думите „аз, мое, на мен”. Но утре това „аз” ще се пренесе в друг свят. Каква е ползата да се привързвам към някого или нещо, ако не мога да го взема със себе си след шестдесет или седемдесет години? Това е просто глупаво!

Същото се отнася и за привързаността към другите. Макар да знам, че се привързвам към човек, когото не мога да обявя за свой, аз казвам, че той ми принадлежи. Не мога да му го покажа, не мога да му го докажа. Как да покажа сърцето си? Не мога да покажа вътрешните си чувства. Ако чувството е добро, опитвам се да го споделя. Ако е лошо чувство, старая се да го скривам. Често пъти, ако правим нещо добре, ние се опитваме да го покажем. Ако го правим зле, не сме склонни да го демонстрираме. Но без значение дали работата е добра или не, дали изпитваме добри или лоши чувства, обектът на нашата привързаност не е траен. В крайна сметка осъзнаваме, че нищо от това, което наричаме свое, не може да трае вечно. Това е единият начин да бъдем непривързани.

Другият начин да постигнем непривързаност е да знаем, че освен ограничената светлина съществува по-висша, безкрайна Светлина. Тази Светлина ни дава истинска радост. Знаейки това, как можем да сме привързани към хората и предметите, които постоянно ни изкушават? Колкото повече се отделяме от тези изкушения на ограниченото, толкова повече се привързваме към безкрайното. В тази божествена привързаност е нашето истинско удовлетворение. Ако духовният живот е наистина важен за нас, тогава работата ни е да посветим цялото си внимание на Всевишния. Ако сме дълбоко привързани към Всевишния, към вътрешния живот, тогава естествено ще оставаме непривързани към други хора и предмети, към света, който не се стреми. На това, което наричаме привързаност към Всевишния, ще се гледа в бъдеще като на Светлина на Мъдростта, защото единствено в Него можем да израстваме и никъде другаде. Единствено в Него сме осъществени и никъде другаде.

Някои индийски търсачи, следващи пътя на посветеността, стигат дотам да казват, че посветеността не е нищо друго, освен привързаност към Бог. Както човешкото желание е привързаност към човешко същество, така и духовната посветеност е форма на привързаност към Бог. Не можем да бъдем привързани едновременно към две неща или към две личности. Когато се потопим дълбоко навътре, ние виждаме, че можем да сме привързани само към една личност или едно нещо. Привързаността и посветеността са като концентрацията. Не можем да се концентрираме както трябва върху два пръста едновременно. Виждаме два пръста, но фокусираме вниманието си или върху единия, или върху другия. По подобен начин, когато наистина предлагаме на Всевишния най-чистата си привързаност — посветеността — тя може да отиде само при Него. А в Него ще открием останалото човечество. Отначало имаме обикновено семейство от няколко члена. Но идва време, когато трябва да разширим семейството си. Самото човечество става наше семейство. Колкото повече израстваме вътрешно, толкова по-голямо става нашето семейство. И човечеството остава винаги във Всевишния.

Ние можем да се отъждествяваме със страданията и чувствата на друг човек и при все това да оставаме непривързани, ако навлизаме в него със Светлината на душата си. Светлината на нашата душа винаги се разпростира. Тя не обвързва и същевременно не може да бъде обвързана. Със Светлината на душата си можем да се отъждествим с когото и да е на земята, без да бъдем засегнати. Ако проникнем в човека със Светлината на нашата душа, която е само свобода и съвършенство, и ако изпълним страдащия с тази вътрешна Светлина, тогава той ще получи от нас най-добрата помощ. След това ще можем да летим като птица, без да бъдем докоснати от човека или привързани към него. Лодката на Всевишния ни носи към Златния Бряг. Лодката е във водата, но не принадлежи на водата. Сега Лодката е в морето от невежество, но не се влияе от него. Тя ни носи към Златния Бряг, където няма невежество, няма съмнения, няма ограничения — там има само съвършенство и пълнота. Така и в човешкия си живот трябва да чувстваме, че ако носим в себе си Светлината на душата, можем да бъдем във всекиго. Той може да е най-несъвършеният човек или най-големият страдалец. И въпреки че му помагаме много искрено и успешно, ние няма да се привързваме или да бъдем повалени от него. Затова трябва първо да открием своята вътрешна Светлина, Светлината на душата. Само тогава ще сме наистина подготвени да помагаме на другите, без да сме привързани към тях самите или към техните страдания. Само тогава ще можем да оказваме най-искрена и най-чиста помощ на страдащото човечество.