Вяра

„Духовност” е много важна дума, но тя е неясна. Хората навлизат в духовния живот по различни причини. За обикновения човек духовността означава просто краткотрайно спокойствие. За него духовността е хармония в семейството: мъжът и жената да не се карат вече, а децата да не са непослушни. Това е причината някои хора да започнат духовен живот. За стремящия се, истински стремящия се човек, духовността означава нещо, което ще му донесе осъзнаване. Той желае духовност само заради осъзнаването. Който иска осъзнаване на всяка цена, ще узнае, че то не идва по такъв начин. В Индия мнозина са се опитвали да осъзнаят Бог в определен срок, но Бог не е отивал при тях. Единствено смъртта е отивала — те са слагали край на живота си. Но истински стремящият се човек чувства, че осъзнаването ще дойде в избрания от Бог час. Той ще направи каквото се иска от него и ще реши, че останалото зависи от Бог. Истински търсещият, който плаче за безкрайна Светлина, трябва да се предаде на Божията Воля, на Божия Час. Да бъдеш едно цяло с Божията Воля означава да се предадеш на Божия Час. Ако човек може съзнателно да се предаде на Божия Час, значи той има безгранична вяра в собствения си живот на стремеж и в Божията Воля. В духовния живот си служим с думата „вяра”, а не с „убеждение”, което е по-общо понятие. Вярата е дар, но тя не е обикновен дар. Ние я носим в себе си като постижение или като реалност. Вярата е нашето вътрешно приемане на всеобщата Истина в нас и извън нас. За да приемем Истината, първо трябва да имаме вяра в душата си. Нашата душа ще ни разкрие необятна Светлина, както и източника, който ни дава Светлината. Тогава ще трябва да предадем невежеството си изцяло и безрезервно на Светлината в нас. Истинското, безгранично доверие идва от душата, която има връзка с най-висшия Абсолют. Ако оставаме в душата, ще имаме пълно доверие, пълна вяра.

Ние винаги трябва да имаме вяра в нещо или в някого. Ако не вярваме в нищо друго, имаме вяра във физическото си съществуване, в нашия човешки живот и тяло. Вярваме, че ръцете ни могат да работят и да пишат. Ако не изпитваме такова доверие или вяра, ще видим, че ръцете ни няма да могат да функционират така, както искаме. Отдръпнем ли съзнателно доверието от ръцете си, ще видим, че колкото и искрено да се опитваме да пишем, няма да сме в състояние да го правим. Не просто казваме, че не можем да пишем с ръцете си, а после, щом опитаме, виждаме, че сме сгрешили. Не! Ако оттеглим цялото си съзнание от своите ръце, изобщо няма да можем да пишем. Способни сме да пишем само защото съзнанието действа в ръцете ни.

Ние знаем, че сме съзнателни същества; вътре в нас съзнанието е винаги живо. Притежаваме не само съзнателна част, но и подсъзнателна. Понякога навлизаме в подсъзнателното, докато сме будни; навлизаме в него и по време на сън. От чисто духовна гледна точка, подсъзнателното ниво започва под пъпа. По-надолу от коленете е изцяло областта на несъзнателното. Несъзнателното е нещо напълно безполезно. От него не получаваме Светлина, защото несъзнателното не се стреми да навлезе в Светлината.

Когато живеем в несъзнателното, ние не гледаме с очите на вярата. Вярваме в нещо едва след като го видим. В този обикновен, човешки, нестремящ се свят трябва сами да видим нещо, за да го повярваме. Винаги се нуждаем от непосредствено доказателство. Ако видим един човек да удря друг, ще го повярваме. Ние сме очевидци. Когато видим, че нещо се случва право пред нас, умът ни е по-убеден. Но щом другите ни кажат нещо, от нас зависи дали ще повярваме или не. Ние четем във вестника много неща, които отхвърляме като измислици. Не можем да повярваме в тях. Но ако ги видим лично, тогава вярваме. Така че, когато навлезем в по-низшия свят, там да видиш означава да повярваш.

После идва времето да се устремим. Когато живеем в света на стремежа, ние първо вярваме в нещо, а след това виждаме истината. Ако имаме вяра и доверие в нещо, само тогава ще можем да го видим. Ние вярваме в нещо и затова осъзнаваме истината.

Колкото по-високо се изкачим, толкова по-ясно ще можем да виждаме. Вярата е предшественик на нашето виждане, което е осъзнаване. Да имаш вяра означава да постигнеш осъзнаване. Вярата ни казва какво идва след нея — нашето осъзнаване; но тя също така става едно цяло с това, което ни предстои да осъзнаем. Когато действително осъзнаем Истината, ще видим, че нашето осъзнаване на Истината от самото начало е било едно цяло с вярата ни.

Що е осъзнаване? Това е нашето откритие, че не сме ограничени, а безкрайни. В осъзнаването научаваме, че именно в ограниченото звучи музиката на безкрайното. Тагор, най-великият поет на Индия, е казал: „Majhe asim tumi — В ограниченото Ти си Безкрайното; Ти свириш своята собствена музика.” Amar majhe tomar prabash — „Твоето Откровение е в мен. Затова единството е толкова сладко, толкова нежно.” Когато Безкрайното звучи в ограниченото, то си служи с него като със свой инструмент. Само когато ограниченото успее да приеме Безкрайното като наистина свое в сферата на осъзнаването и в сферата на проявлението, Бог Безкрайният и Бог ограниченият — Бог в Небесата и Бог на земята — ще бъде напълно осъществен.

Вярата е тази, която ще разчисти препятствията по пътя ни. Трябва да имаме вяра в духовния си Учител. Трябва да имаме вяра в собствения си живот на стремеж и в божествената Милост. Необходимо е да вярваме в себе си и да чувстваме, че можем да станем избран инструмент на Бог. Ако сме способни на такава вяра, тогава ние знаем, че ще видим Истината, ще почувстваме Истината и ще се превърнем в Истината. Нужно е да имаме неизмерима вяра в своя Учител. Ако Учителят каже: „Ти напредваш добре”, трябва да му вярваме. Но ако оставим ума да се намеси и да каже: „О, Учителят само ме ласкае”, ще направим сериозна грешка. Трябва да вярваме, че нашият Учител е осъзната душа и че той може да ни даде осъзнаване. Учителят дава осъзнаване на ученика в избрания от Бог Час. И не само това — всъщност именно Учителят възвестява Часа, когато Бог, Всевишният, му каже, че е дошло време за осъзнаването. Но ако не вярваме в това, което ни казва нашият Учител, как ще имаме вяра в способността му да ни дари осъзнаване?

Ние трябва също така да имаме вяра и увереност в себе си. Ако ни липсва увереност в себе си, тогава в живота ни не може да има божествена вяра. Именно увереността ни дава вярата да кажем: „Аз съм дошъл от Бог и Той мисли за мен двадесет и четири часа в денонощието. Сега е мой ред да мисля за Него. Бог ми е дал тези двадесет и четири часа. Същите тези часове, които използва, за да ме наблюдава, Той ми ги е дал, за да мисля за Него.” Затова ние можем да сътворим вярата си с увереност. Няма ли увереност, така наречената сляпа вяра е безполезна. Ако имаме увереността да кажем: „Да, аз съм Божий син и ще осъзная Бог”, тогава Бог непременно ще ни даде вяра в онова, което Той постоянно прави за нас.

Вярата в себе си е като стълба. Ние виждаме стълбата и забелязваме първото стъпало. Щом застанем на него, разбираме, че то е здраво, не се пречупва. Тогава придобиваме вяра. Казваме си: „Да, може би сега трябва да поставя крак на второто стъпало.” Виждаме, че и това стъпало е здраво. По този начин проверяваме третото, четвъртото, петото и накрая всички стъпала. Всеки път, когато пристъпим нагоре по стълбата, ние придобиваме по-висока и по-дълбока увереност в собствените си възможности, в преживяванията и осъзнаването си. Но трябва да се изкачваме стъпало след стъпало. Не можем да подскочим и тутакси да докоснем най-горното. Не! Ние виждаме първото стъпало и после започваме бавно и неотклонно да изкачваме всички стъпала. Така пораждаме вяра в себе си със силата на нашата увереност.

Вярата е като мускул, който човек може да развива. Всеки е божествен, всеки е дошъл от Бог. И Бог е надарил всяка душа с вяра. Но все пак има множество хора, които не прилагат вярата си. Днес може да имаме само малко вяра, но утре ще вярваме повече в себе си. Вярата е като кутия. Вътре има скъпоценност, но ние не отваряме кутията, за да видим своето съкровище.

Нужна е и много силна воля. Трябва всеки миг да си казваме: „Съдбата ми ще бъде променена от моята неизменна воля.” Съдбата може да бъде променена, ала силата на волята — никога. Няма нищо невъзможно за нашата сила на волята. Тя не е агресивна, не налага своето на всяка цена. Не! Силата на волята е убедеността на нашата душа. Вътре в себе си ние носим душа, която е винаги единна с Бог, Всевишния. Нашата душа заявява: „Има ли нещо невъзможно, когато съм едно цяло с Бог? Не!” Тази твърда убеденост на душата ни е божествената сила на волята. А божествената сила на волята е много далеч от агресивността, която в обикновения живот често наричаме сила на волята.

Как можем да имаме вяра в себе си? Първо трябва да почувстваме, че съществуването ни на този свят има особен смисъл. Можем да чувстваме всичко, независимо дали е правилно или погрешно, добро или лошо. Вярата няма отношение към чувствата. Затова нека започнем с чувството, че имаме лична цел, лична мисия на земята.

След това е нужно да се наблюдаваме и да се дистанцираме от своето постижение. Ние и постижението ни не сме едно и също. Трябва да поставим някъде постижението си и след това да се отдръпнем крачка назад или крачка напред от него. Ако го направим, ще видим, че изобщо не сме удовлетворени от сегашното си постижение. Оценяваме каквото имаме, но не сме удовлетворени. Искаме да надминем това постижение. Чувстваме, долавяме, че съществува някакъв свят отвъд. Какво е най-далечното Отвъдно? Това Отвъдно е Бог. Когато се опитваме да надминем нашето физическо, именно Отвъдното ни вика. Когато се опитваме да надминем ума си, започваме да се приближаваме именно към Отвъдното. В мига, в който се опитаме да надминем себе си, ние ще получим усещане за Отвъдното.

В същия миг, в който Бог или усещането за Отвъдното дойдат в нашето съществуване, ние ще видим Бог. Започнем ли да повтаряме името на Бог или мантрата Ом, звукът незабавно ще полети към Отвъдното и оттам ще чуем вибрацията да отеква отново и отново. Когато зовем Бог, Той не остава в Отвъдното — Той откликва на нашия зов. Повикът ни достига до Бог в Отвъдното и от Отвъдното Той изпраща божествените си вибрации в сърцето ни. Щом това се случи, вярата непременно ще дойде в живота ни.

Когато имаме вяра в някого или в нещо, ние чувстваме, че той или то притежава известна сила или способности. Дори да имаме вяра в някого или в нещо, ние съзнаваме, че неговите способности са ограничени. Но когато мислим за безкрайната Светлина, която е нашият Източник, ние виждаме качество, количество и всички способности без ограничения. Всяка способност, всяко положително качество, е дар от Бог. Ако можем да оставаме в Бог, нашия Източник, ние не само ще видим добри качества без ограничения, но и всъщност ще притежаваме тези качества и способности.

Има много начини да подхранваме вярата си и да я укрепваме. Всеки ден трябва да се стараем да чувстваме важността на времето. Когато успеем да проникнем в сърцето на времето, ще видим и ще усетим отлитащата секунда като неделима част от безкрайното, вечно Време. Трябва да чувстваме, че в преходното време е нашата преходна вяра. Тази вяра е в известен смисъл незначителна и не напълно искрена или обнадеждаваща. Но нека усетим, че тази краткотрайна вяра идва от безкрайната Вяра на душата. Нужно е винаги да чувстваме, че сега вярата ни е просто незначителна, нищожно малка част от безкрайната Вяра, но че тя има пълно право да навлезе в безкрайното море на Вярата, която е Божията Светлина.

Някои от нас губят вяра, защото семейството или най-добрите приятели им създават проблеми. В такъв момент враждебните, объркващи и разрушителни сили около най-близките ни хора се опитват да отслабят вярата ни. Но длъжни ли сме да постъпваме глупаво? Трябва да тичаме бързо. Ако някой иска да бъде с нас, той трябва да тежи на раменете ни колкото е възможно по-малко. Стремящият се може да дава шансове на своите така наречени близки, но ако те отказват да се възползват от тези възможности, тогава той трябва да върви сам. Всевишният няма да го вини за това. Не! Всевишният ще му каже: „Аз ударих гонга. Сега ела и остави другите да спят.” Ако обаче устремените души се опитват да убедят нестремящите се, че трябва всички да вървят заедно, или ако стремящите се души смятат, че Отецът ще бъде удовлетворен едва щом те изчакат и отидат при Него заедно с онези, които все още не се стремят искрено, тогава ще мине цяла вечност преди някой от тях да стигне до Целта.

От една страна, абсолютно необходимо е да отидем при Всевишния с близките си. В противен случай Той ще каже: „Върни се! Не си ми нужен. Не си дошъл с цялото си съществуване.” От друга страна, Всевишният ще ни каже, че Той е истинският близък за нас. Много от семейните отговорности и проблеми са абсурдни. Ако истински стремящият се човек е теглен надолу от тези проблеми, тогава Бог ще каже: „Кой ти е най-близък? Съпругата ти, съпругът, децата, приятелите? Ако смяташ така, тогава остани при тях. Те ще ти донесат удовлетворение.” Постоянно удовлетворение обаче ще получим единствено от Всевишния, който е вечно най-скъп за нас. Ако можем да зарадваме Него, значи сме зарадвали целия свят. Физическият ни ум може да не го разбере, външното ни физическо съществуване може да не го разбере, но ние трябва да имаме вяра, че живеем на земята само за най-висшата Божественост — Божествеността, която ни е довела в света. Ако сме осъзнати, със сигурност ще можем да помагаме на близките си много повече от сега. Как може слепецът да води друг слепец? Ала човекът на Светлината може да води и да разкрива.

Ако успеем да почувстваме в близките си съществуването на Всевишния, ние сме спасени. Ако виждаме нашия най-скъп Всевишен в членовете на семейството си, тогава вярата ни ще може да се запази силна. Понякога обаче това е трудно. Затова според традиционните индийски схващания земните човешки връзки са пречка — те като камъни дърпат търсещия надолу. Когато те застанат на пътя му, стремящият се има пълно право да тича към Светлината съвсем сам, ако такава е волята на Всевишния. Ако Часът удари първо за един от членовете на семейството, тогава той трябва да е готов да остави другите, за да тича най-бързо към своята Цел. В такива случаи съпругът трябва да бъде готов да остави съпругата си, а съпругата да остави съпруга си; родителите трябва да са готови да оставят децата си, а децата — родителите. Само така те ще могат да тичат най-бързо.

Нужно е да чувстваме потребността от вътрешна смелост. Външно ние сме смели, когато превъзхождаме някого по сила. Можем да ударим човек, ако се чувстваме по-силни от него. Но трябва да сме много, много силни вътрешно, а вътрешната сила се развива чрез вяра.

Ако всяка секунда изпитваме истинска вътрешна убеденост, тогава вярата ни ще израства в Светлината на Безкрайността и ние ще можем да чувстваме в себе си божествената Светлина. Трябва да имаме само едно намерение, един стремеж, една цел: да съзрем Най-Висшето и да израснем в него колкото е възможно по-скоро. Ако околният свят е готов да тича с нас, тогава нека той също тича. Ако околният свят ни възпрепятства, критикува ни и спира нашия напредък, тогава не се нуждаем от света. Когато вътрешната потребност ни накара да се отдръпнем напълно от земните си, човешки задължения, трябва да съумеем наистина добре да подхраним вярата си. Единствено Бог ще ни даде повече вяра, която да ни защитава, да ни води и да ни сочи Светлината.

Ние знаем, че думата God (Бог) се пише G-o-d. Прочетени обратно, тези букви образуват d-o-g (куче). Бог и кучето вървят заедно. Тук „куче” означава вярност. В духовен смисъл кучето олицетворява безграничната вярност; то е символ на Бог като вяра. Това е много важно. Бог има пълна вяра в нас, в човечеството, и Той иска да имаме непрестанна и спонтанна вяра в Него. Ала ние сме неблагодарни създания и не ни достига вяра в Бог. Той безкрайно ни превъзхожда, безкрайно по-могъщ е от нас. И в същото време Той е този, който има огромна вяра в нас. Знаем хиляди истории за кучета, които са готови да жертват живота си, за да спасят стопаните си. Кучето постоянно следва господаря си. Готово е всеки миг да даде самото си съществуване за него. Ако крадци се опитат да проникнат в къщата през нощта, кучето незабавно ще ги връхлети. А какво ще получи то в замяна? Къшей хляб. Що се отнася до Бог, когато стремящият се плаче за Светлина, за Себеосъзнаване, а заобикалящото го невежество се опитва да го погълне, Бог е този, който идва и се опитва да спаси човека.

Като човешки същества ние трябва да знаем, че тук на земята въплъщаваме или Божественото, или небожественото. Ние сме тези, които трябва да направят избор. На страната на Божественото ли ще застанем или на страната на враждебните сили? Незабавно идва решението, че ще вземем страната на Бог, страната на Божественото.

Божественото удовлетворение ще дойде само когато сме верни на вътрешната кауза, която не е нищо друго освен Бог. Затова нека всеки ден, в нашата молитва и медитация, да се опитваме да почувстваме, че можем да удовлетворим Всевишния единствено ако имаме пълна вяра в живота си и в Божията космична Воля, която е Божията осъществяваща Воля в нас, за нас и за нашите духовни братя и сестри. Както кучето винаги следва господаря си, така и стремежът трябва винаги да следва Светлината, която е Бог Осъзнаването. Днес сме Бог Стремежът. Утре, по силата на вярата си в нашата вътрешна Божественост, ние ще се превърнем в Бог Осъзнаването.