12. Въпрос: Как да помним, че трябва да прощаваме на света неговите слабости и да прощаваме на себе си нашите собствени слабости?¹¹

Шри Чинмой: В редки случаи ние виждаме несъвършенствата в себе си, но винаги забелязваме несъвършенствата на другите. Е, какво правим, когато открием, че сме несъвършени или че сме направили нещо лошо? Веднага си прощаваме или пренебрегваме факта, че сме сгрешили, или пък решаваме да започнем на чисто и повече никога да не правим така. Ние правим всичко това, за да получим удовлетворение.

Ако не прощаваме на хората, когато постъпят зле, ако таим небожествени мисли за тях или искаме да ги накажем, ние няма никога да намерим истинско удовлетворение. За да удовлетворим себе си, реалността си, трябва да прощаваме и на другите. Прошката е просветление. Трябва да чувстваме, че като прощаваме на другите, просветляваме себе си, своето по-голямо, разширено Аз.

Какво става, ако не простим? Ние вдигаме на раменете си тежък товар. Ако съм направил нещо лошо и не се опитам да си простя или да се просветля, аз ще си остана с представата, че съм сгрешил. И всеки път, когато помисля за простъпката си, само ще увелича тежкото бреме на вината си. Подобно на това, ако другите са постъпили несправедливо с мен, то колкото повече мисля за това, толкова по-тежък става товарът на моя гняв и възмущение. Сега аз трябва да тичам към целта си. Ако метна нещо тежко на раменете си, как ще тичам? Ще виждам, че всички други бягат много бързо, докато аз едва ходя.

Винаги е за предпочитане да прощаваме на другите и да прощаваме на себе си. От друга страна, трябва да знаем кой на кого прощава. Аз като личност нямам право да прощавам на другите или дори на себе си. Божественото в мен е това, което ме вдъхновява да издигам съзнанието си към Светлината, към по-висшата Светлина, към най-висшата Светлина. Да простим означава да поемем към по-висша реалност. И когато стигнем най-висшата Реалност, ставаме едно с всеобхватната Реалност.

Всички ние сме неразделни части от един жив организъм. Ако имам само две ръце, аз съм непълен; трябват ми и два крака. Нуждая се от всичко, за да съм завършен, идеален и цялостен. Затова трябва да приема другите като съвсем свои. Първо ги приемам, после ги преобразявам. А кого преобразявам аз, ако не собствената си по-голяма, разширена реалност?