Част III — Двата инструмента на Бог

Двата инструмента на Бог⁵

И Учителят, и ученикът са вечни ученици. Учителят е като Сократ, защото той съзнателно разбира, че е вечен ученик, докато ученикът не знае, че вечно ще се учи. Истинският Учител е Бог. Духовният учител е съзнателен и посветен слуга на Бог, съзнателен и предан ученик на Бог. Учителят знае, че има Източник и че той принадлежи на този Източник. Той съзнателно е наясно с това. Ученикът за нещастие не осъзнава единството си с Източника. Но той не остава винаги несъзнателен. Той също развива вътрешна зрялост и вътрешна светлина. После той чувства като своя учител, че също е един вечен ученик.

Духовният Учител всъщност не е точно учител за своите ученици – той е като частен наставник. Учителят преподава и после изпитва, но ученикът е този, който трябва да вземе изпита със собствени усилия. Ако ученикът не се справи, той остава в невежеството. Частният наставник обаче ни оказва специална помощ, за да не се случи това. В духовния живот частният наставник е Учителят. Той ни помага да се изправим лице в лице с морето от невежество. Той лично ни обучава как да посрещнем невежеството и как да открием реалността на нашата душа. Той ни помага по всякакъв начин в нашето откриване на себе си.

Има някои търсещи, които за съжаление чувстват, че Учителят е Бог. Но никое човешко същество не може да бъде Бог. Учителят даже не е истинският баща на духовното семейство. Истинският баща е Абсолютният Господ. Учителят е само едно по-възрастно дете в семейството, а учениците са по-малките деца. Бащата е научил най-големия син как да наставлява по-младите. Младите може и да не знаят, че техният истински Баща не е най-старият брат, а някой друг. Но накрая те осъзнават и това. Ролята на най-големия брат приключва само след като той душевно, посветено и успешно е отвел младите членове на семейството при своя Баща, който е също и техен Баща.

Учителят изпълнява ролята на осъзнаването, а ученикът – ролята на стремежа. Но осъзнаването и стремежът са неразделими. Това, което ние наричаме стремеж, в друг план на съзнанието е осъзнаване. Тук на земята го наричаме стремеж, но точно това нещо в един друг план е осъзнаване. По същия начин това, което на друг план е осъзнаване, тук на земята го наричаме стремеж. Осъзнаването не е нищо друго освен един постоянен акт на вечно трансцендентиращ се стремеж, а стремежът не е нищо друго освен осъзнаване – или частично, или вечно просветляващо, вечно сияйно осъзнаване. Но това изцяло зависи от нивото на търсещия, от вътрешното му развитие.

Ученикът предлага своя стремеж на Учителя. Учителят предлага осъзнаването си на ученика. Учителят предлага на ученика това, което смята за най-добро в своя живот на осъзнаване. Ученикът предлага на Учителя онова, което чувства като най-добро в неговия живот на стремеж. Но Учителят казва: „Не, това не е най-доброто. Крайно време е да се вдигнеш, мое дете. Недей да спиш повече. Не се търкаляй повече в удоволствията на невежеството. Събуди се, стани!”. Тогава ученикът става и навлиза в живота на динамичната духовност. В този момент Учителят му казва: „Моля те, не отлагай. Седни на раменете ми. Аз ще те разведа надлъж и нашир из вътрешния свят”.

Духовността е като божествена игра. Играчите са твърде малко и всеки играч има специална роля. Учителят играе важна роля, ученикът също. Но в най-висш план Истинското в нас, Всевишният в нас е Този, който играе ролята на Учител в един индивид и ролята на ученик в друг. Той е този, който дава в сърцето на Учителя, и Той е този, който получава в живота на ученика.

Учителят е мостът, свързващото звено, връзката между човешкия стремеж и божественото осъзнаване. Той взима това, което човечството предлага на божествеността – своя душевен плач, и сваля това, което божествеността му предлага за човечеството – своята просветляваща Усмивка. Учителят е и вестител. Той носи надеждата на човечеството в света на Божието Прозрение и пак той сваля долу в човешкия свят божественото Обещание. С човешката надежда той се изкачва до най-висшето и слиза с божественото Обещание до най-нисшето. И защо? Заради съзнанието на земята, заради трансформацията и съвършенството на човечеството.

Учителят е слуга. В обикновения живот, за да видите шефа, имате нужда от подчинените му. В духовния живот е същото – ако един търсещ или ученик задоволи учителя, който е слуга на Бог, той може да каже на Господаря, че има някой, който чака, за да Го види. Слугата е този, който отваря вратата и казва на истинския Господар, Всевишния, че някой Го търси. Учителят е секретарят. Ако искате да си уредите среща с шефа, трябва да се доближите до секретаря.

Ролята на Учителя е посветено да служи в живот-тишина. В живота на вътрешната тишина той работи най-ефикасно във и чрез своите ученици. Всъщност животът-тишина е това, което той предлага на своите ученици. А те му предлагат своя живот-звук. Животът-тишина е за осъзнаване, животът-звук е за проявление – и двата са от огромно значение.

Учителят е най-искрен, когато стане неразделна част от плача на човечеството. Когато човечеството е гладно за Мир, Светлина и Блаженство, Учителят, осланяйки се на своето единство, страда от същия глад. Както човечеството, така и той се измъчва от вечната жажда и глад. От друга страна, същият Учител се изкачва високо, по-високо, най-високо и става едно с Източника на безкрайния Мир, Светлина, Блаженство. Там в Небесата той се наслаждава на един празник, великолепен празник, а тук на земята е принуден да гладува. Но той върши и двете предано и душевно. Неговата роля в космичната Драма на Бог е да отнася плача на човечеството в Насладата на Небесата и да сваля Небесната Наслада в плача на човечеството.

В Божието Око и Учителят, и ученикът са еднакво значими. Бог знае, че Неговото малко дете, известно като ученик, няма винаги да бъде младо и безпомощно. Един ден и той ще бъде залят от постоянния, безграничен Мир, Светлина и Блаженство. Бог също знае, че Той е този, който във и чрез ученика играе ролята на едно малко дете. Той е този, който иска Неговото творение да бъде винаги ново и свежо. Вечно надминаващата се новост и свежест е песента на света във всеки човек и във всяко Негово творение. В същото време Той ни вдъхновява и ни кара да усетим, че Той е вечно надминаващата се Истина, която и Учителят, и ученикът трябва да въплъщават.

Учителят и ученикът стават едно в деня, в който започне вътрешната инициация. Тя може да започне по различни начини. Може да се осъществи по традиционния индийски начин, като се пеят мантри и се отправят няколко символични, свещени слова. По този начин на ученика се дава едно усещане за отречение, което е от огромно значение в духовния живот. Инициацията може да стане и чрез очите. Учителят предлага чрез очите част от светлината на своята душа или част от своя дъх-живот на ученика. Ето така той приема ученика като свой собствен. Чрез състраданието-сила на Учителя, ученикът изважда на преден план от най-дълбоките кътчета на сърцето си несравнима благодарност. Когато благодарността и състраданието действат заедно, инициацията се случва. В такъв момент Учителят дава пред ученика тържествено обещание: „Сине мой, сега твоето трупано с хилядолетия невежество е в мен. Аз ще го просветля, ще го трансформирам и ще го направя съвършен инструмент на Господа Всевишен”. Осланяйки се на абсолютното си единство с Всевишния и с ученика, Учителят чувства, че всичко, което той е бил, което е и ще бъде, е скрито в самия ученик в зародишна форма.

С течение на времето ученикът става, като своя Учител, съзнателен за неопровержимата истина, че и той също е един незаменим инструмент на Абсолютния Всевишен. После ученикът казва на Учителя: „Учителю, ти си тялото на вечната Истина, а аз съм твоите крайници. Ти имаш нужда от мен за своето проявление, а аз се нуждая от теб за своето осъзнаване. Нека да действаме заедно, защото така е предопределено. Ти ще изпълняваш ролята на Всеобщото Съзнание, на Трансценденталната Висина, а аз ще играя ролята на инструмент за твоето земно проявление. Заедно ние ще проявим и ще осъществим Абсолютния Всевишен”.

Докато служи на ученика в тишина, Учителят знае и чувства, че обича Любимия Всевишен в ученика. И идва време, когато Учителят не вижда Любимия Всевишен като отделна същност в ученика, а Го вижда в цялостното съществуване на своя ученик. Той вижда ученика като своя Любим Всевишен. И за ученика идва време, когато той не вижда Учителя си като друго човешко същество, а го вижда като едно цяло със своя Господ Всевишен.

Настъпва момент, когато Абсолютният Всевишен кара и Учителя, и ученика да почувстват, че Той се нуждае еднакво и от двамата, защото Той въплъщава едновременно и Прозрението, и Реалността. Той вече е предложил на Учителя Светлината на Своето Прозрение, а Светлината на Неговата Действителност расте вътре в ученика. Неговото Прозрение и Неговата Реалност трябва да работят заедно, за да установят съвършенството на света тук на земята. Учителят е сакат без ученика, а ученикът е сляп без Учителя. Но когато са заедно, те ходят и виждат; те са съвършени инструменти на Абсолютния Всевишен, като Го проявяват по Негов неповторим начин.

В заключение искам да кажа, че и Учителят, и ученикът са незаменими избрани инструменти на Бог. Те са незаменими, защото искат да задоволят Абсолютния Всевишен по Негов собствен Начин. Ако Учителят иска да задоволи Всевишния по свой собствен начин, то той няма да е незаменим. Ако ученикът също иска да задоволи Всевишния по свой собствен начин, той изобщо няма да е незаменим. Но когато Учителят и ученикът заедно плачат и се опитват, опитват се и плачат да задоволят и да осъществят Абсолютния по начин, по който Абсолютният иска да бъде удовлетворен и осъществен, тогава те са чисти, съвършени и съзнателни инструменти на Бог.